сряда, 18 февруари 2015 г.

хубав край, хубави хора*





                                                                                 „зайченцето бяло в калта играло
                                                                                 за да стане като всички-
                                                                                 черно-бяло“
                 

                                                                                  „- Алло, это заяц?
                                                                                  - Заяц, заяц!
                                                                                  - Ну, заяц… Ну, заяц, погоди!!!“,

                                                                                  Ну, погоди!, Выпуск 5


„Дивият заек (Lepus europaeus) е вид средно голям бозайник от семейство Зайцеви (Leporidae). Разпространен е в по-голямата част от Европа, включително в България, както и в части от Близкия изток и Централна Азия. Пренесен е от човека в някои области на Америка, Австралия и Океания..“

Заекът затвори страницата. Свали очилата, ех и зъбите старчески, затова отдавна не дъвчеше моркови, а опитваше соковете забъркани от племенничките. Лудостта се разпространяваше по-бързо от очакванията. В сянката на огромната пирамида на живота скриваща слънцето човек страдаше от липсата на пряка, естествена светлина и вирусът на свадите и войната добиваше размера на пандемия. Поклащаше се на любимия си стол. Мислеше. И къде „да премести дупката“? В Австралия, в Нова Зеландия, Патагония, или Арктика…? Ветровете доброволно бяха поставили порива в услуга на хората и за семките на омразата не съществуваха граници. Плевелите израстваха за дни поливани с невежество и глупост. Песента на огъня звучеше игриво в камината. Дърветата ридаеха страхливо. Болеше ги и плачеха. Водата се радваше на свободата. Скоро заспа..

В българските народни вярвания заекът се смяташе за демонично животно — вярваха, че върху гърба му язди дяволът. Ако заек пресечеше пътя на човек, то той трябваше да се върне обратно или ако работата му бе неотложна, трябваше да удари коляното си с бял камък и тогава да продължи, защото иначе го чакаха беди. Хванатият див заек се хвърляше вързан в тръни, за да се набоде дявола и да умре. На бременна жена не се разрешаваше да яде заешко месо, за да не се роди детето ѝ с т. нар. заешка уста. Вярваше се още, че хората, отглеждащи зайци ще бъдат сполетени от зло — домовете им ще запустеят и челядта им ще умре…Зайците, мравките и пчелите отдавна се грижеха за хората. „Всяко зло за добро“, казваха всички, но доброто се уморяваше, изхабяваше се и търсеше друго измерение, нова пролука.

Телефонът звънна. Веднъж. Малките телефони се учеха да пренасят чувства. Клетъчните хора пък забравили пещерите се превръщаха в едва проходили от люлката хищници. Не че Земята бе лоша майка. Мъжът постави очилата и прочете съобщението. Близките винаги се сещаха. Наряза си малко пастърма, сипа от виното и сънено се залюшка на стола




*  филма „Преброяване на дивите зайци“ , 1973 година               
** снимка: дъска за мезенца от хижа Козя стена





















Няма коментари:

Публикуване на коментар