ябълковото дърво и лунната мравка

                                                                           
                          

Начало
Срещнал ме в гората. Разхождал мислите си в гъсталака когато видял изпадналата, според него, от камион на секачи трупа. Веднъж спомена, че било ясен и то дълги години след твърдението, че дървото е бук- повярвах и в двата случая. Не съм изгубила тази вяра, дори днес, когато той е твърде далеч. Първо пушил нервно до трупата, после спокойно седнал отгоре и накрая взел решение да я завлече към къщата. Обясняваше ми, че парчето дърво не излъчвало никаква особена, или поне специална причина за прибиране. Не усещал топлина. Нямало душа, казваше. Било драглива есен. Имал под ръка подходящото въже. Водели го бесовете.


Татко

Татко ми имаше брада, от онези гъстите, които топлят зимата; косата му бе черна, брадата сивееше; беше сух, по- скоро впит;  мразеше искрено случилото се;  учеше мен да съзнавам омразата и сприятелявам нея с другите чувства; рисуваше добре, пръстите му обичаха материята; сигурна съм, че жените са се радвали на красивото лице, което почти не виждах усмихнато; сглобяваше бомби; смятаха го за луд; обаче беше гений и магьосник; всяка есен мислеше за самоубийство; умря на Луната; беше учен, днес вече е поезия; разказваше ми една приказка за ръкавица, която била толкова малка и все пак побрала всички, които искали да се скрият в нея; двамата също влязохме вътре, после той дълго плака, защото отново се изгуби.
Баща ми не се обеси. Показах му друга врата.
Извлякъл трупата до високото на хълма. Бутнал я с крак. Тя се затъркаляла през стръмната поляна, бутнала колибката на Дори и Дориян- семейството самоеди, закачила ябълковото дърво, подскочила  и спряла до вратата. По пътя към къщата наизпадали сумати мравки. Прибрал дървото вътре. Поставил до масата изправените пет фута и няколко инча. Направил чай, седнал и зачакал.
 

Минало

Дванайсет години преди тази случка, в един топъл, есенен ден, обикновения на външен вид професор бил помолен да се качи в тихо бръмкащ под сенките на университета лек автомобил. Пътят и пътуването свършвали в пустинята. Доверили му истини от други светове. Видял тайни, за които науката не подозирала. Нямало предълги обяснения. Поканили го с жест и мълчаливо ръкостискане да сътрудничи. Професорът се прибрал. На сутринта натиснал един от двата бутона на подобно на мобилен телефон устройство. След два дни съпругата и двете им деца внезапно изчезнали. Пътували от училището, но така и не достигнали до къщата с малкото езерце, лодката и тихия лес. Не ги видял никога. Нито чул нещо за тях.
 

Раждане

Мъникът захапа игриво крака на стопанина и намигна дяволито с жълтото, подобно на луна око. Мъжът тупна леко зверчето по муцуната. Притули огъня в стаята. Прибра всички свещи в сандъка. Тъмнината в прозорците заскърца с хладно спокойствие и изведнъж стана толкова тихо, че чувах и слушах само звуците от опашката на свилото си до краката на масата пале.
Ще обясня. Не всички мравки изпаднаха, или скочиха. Другите дървета твърдяха, че не познават буковата трупа, защото бе старица. Вещица била. Не знаеха откъде се е взела. Ние я обитавахме от скоро. Бях задрямал в един от процепите й, когато светът започна да се върти. Останах приклещен. Не успях да изпълзя, защото повече от крайниците ми бяха премазани. Може би не знаете, но мравките сме едно осъзнатото цяло. Разумно събираме всичко, до което се докоснем. Затова погледнах спокойно през пролуката и тутакси се ориентирах за мястото. Обаче все още не разбирах случващото се.
Мъжът внимателно правеше нещо. От часове, с помощта на ръчен трион, малка и остра пила, чук, шкурка и други дребни сечива обработваше дървото. Бе затворил очи, но това явно изобщо не пречеше на прецизната работа. В двете големи, заоблени части, които бяха получени след надлъжен разрез, се виждаха множество оформени канали и няколко отвора. Грубите пръсти сякаш галеха всяка извивка и плуваха из процепите. Преди изгрев, мъжът прекъсна работата- остави я така, на място, легна и захърка.
На свечеряване се пробуди, направи нов чай и изяде една ябълка. И пак потъна в мрака. Разпиля двете бомби от подземието на отделни елементи и от частите сглоби главата и крайниците. Времето проскърцваше сред тишина. На третата нощ напълни голямата стъкленица с вода от извора. На връщане откъсна последната ябълка. Разкъса я на две равни части завъртайки двете полукълба в противоположните посоки със здравите си ръце. Изми едната и я постави в специално издълбаното с форма на сърце място в трупата. Прибра другата половина при свещите в сандъка.
Започнах да разбирам. Останах в сглобеното тяло. Докосваше ме при работата си и в тези моменти усещах невидимата усмивка. Водата внезапно се плъзна по каналите. Отнесе ме до сърцето и ме подхвърли отгоре му. Задържах се трудно върху ябълката. Възстановявах се бавно.

 
Пътуване

Казвам се.. Мравката все още е вътре. По- жива от мен. Земята е мъртва. Пътуваме към Луната с баща ми. Неговият ръчен багаж е моята разглобена същност.


Из „Дневника Надеждност“

„... построихме няколко къщурки в Морето на спокойствието. Нарекохме поселището Надеждност.... Останали сме 24-ма, в това число и децата... Смешното ябълково дърво на професора посадихме символично в денят на водата. Закопахме го с металната топка в прахоляка. Няма с какво да го полеем... Дажбите намаляват... Някой спомена  „чудо”. Разбираме се (вече) без думи. Телепатията е... едно от децата твърди, че от дървото изпълзяла мравка, която тръгнала навън. Детето не би трябвало да помни мравките. Халюцинация явно… Дървото се разлисти и цъфна. Чудото ..не мислим за вода, не пием вода. Нямаме...Учим се, Слънцето ни храни… Вече сме двадесет и пет..


Някога

..... по (скачам, стъпало, време ). Едно, две, три. Надскок. Площадка, мраморна поляна. Разпилявам шепати стъргали. Сурват се подскоци, време, стъпала. Хладно на сядане. Земен лъч копнее за вечните полегнали цветя. Вярата е затворена дума. Мравка побутва миниатюрна бледокафеникава планета към вселената от мравки.

Живот. Детство

Сънувах бог. Няколко пъти. Носеше детско блокче за рисуване. Имах подобно. От онези, с малките бели листа. Бог беше дете. Веднъж, на сън, му предложих своите цветни моливи и острилка. Получих ги за втората година. Наричахме го „рожден ден”. Имаше и торта, с малини и боровинки от гората. Но и двамата с татко ми много добре знаехме, че всъщност празнуваме моето пробуждане. Бог се усмихна, прие мълчаливо драскалата и си тръгна. После се събудих.

    

Гората не ражда деца. Така ми каза мравката.

Те идваха на ята. Кацаха като птици и опъваха палатки. Оставаха за по няколко дни. Лагеруваха покрай реката, която извираше изпод върха. В планината кръжаха орли. Скалите се зъбеха и криеха единствената пътека към небето- „устата“, която рядко се разтваряше. Само докато всмуче устрема и изплюе преродените. Малцина опитваха. Никога най- смелите. Само мечтателите изкатерили реалните си сънища. Съзерцателите разпознавах лесно сред тълпата. Едновременно смирени и търсещи. Понякога смешни на външен вид, но с играещи по вятъра очи. Бяха встрани, извън от гнездото. Случвало се е да съм на сантиметри от тях. Голотата се слива с пущеняка. Можех да ги докосна с металните си пръсти. Можех да заобичам някой тръгнал към небето поток. Или да се влюбя...Или се влюбих ? Не искам да знам. Спомените изпиват водата.

Самоедите се радваха на чуруликащите тълпи. Дориан се приближаваше твърде близо. Така получаваше от децата пълен комплект- ласка плюс лакомство. Майка му мъдро седеше встрани и с известна досада разгонваше рояците мухи с опашката си. Късите лета се струваха прекалени за Дори. Вечно бленуваше сняг, горката.

  

  

Момиче, мравка и куче

Зимата бе и моето време. Тогава слизах в града. Баща ми обясни, че там е опасно. „Другите не биха ни разбрали.“ Повтаряше често своите думи, но никога не възпря моите разходки. В началото тръгваше подире ми. Не се криеше. Встрани, пушеше мълчаливо лулата, или свит на бързо тютюнец. Знаех, че лявата ръка стиска в джоба някой от хладните пистолети. После свикна. Мисълта, че тръгвам го държеше буден. Той и без това рядко спеше. Но сигурността на скованите от студ нощни улици, които се бяха превърнали в моите най- прекрасни места за бродене в уединение, го оставяха в гората. Дори следваше всяка моя стъпка.

Обикновено бях с любимата си вълнена жилетка с качулка. Винаги носех зимни очила, широк шал, който покриваше цялото лице и ръкавици. Макар нищо от това реално да не ми бе нужно- лицето ми не познаваше ни студ, ни топлина. Необичайната униформа едва ли будеше любопитство. Приличах на скиор, нямахме писта, но от баща си знаех, че градчето е пълно с чудаци. Преди време старата клиника затворила решетъчните си прозорци и част обитателите й останали тук, „за да учат истински лудите на живот”. Проговорих на петата година. Баща ми упорито пренареждаше някакви неща в мен, но истинският ми учител бе мравката. Когато я попитах, защо не си тръгва, тя спокойно обясни, че е разбрала своята мисия и ще бъде в мен докато е нужно. Обичах щурата мравка. Често й го казвах. Тогава тя започваше да лудее и да ме гъделичка. Харесвах тези моменти. Когато прочетох книжката на К.К за дървеното момче плакахме и двете. Така де, аз нямах сълзи, но мравката ми подари малко езерце от своите.

Кимах учтиво на сенките, с които се разминавах по улиците. Веднъж ме заговориха. Бяха три момичета, петнайсет-шестнайсет годишни, с моя ръст. Без шапки, с еднакви, късо подстригани, момчешки прически. Поискаха ми цигари. Винаги нося със себе си. Подарих им и една запалка. За секунда погледнах едновременно в тях, в пламъка от запалката и огънчетата в очите на Дори, която бе потънала в дълбокия сняг, буквално зад гърбовете им. Попитаха как се казвам. Поисках да съм като тях- момиче.., и вече имах име. Тогава те казаха, че мога да се присъединя към бандата им, като ги потърся в двора на старата клиника. Разклатих с радост тежката си глава. Те се засмяха, бутнаха ме приятелски в снега и тръгнаха по посока огромната коледна елха.

Останах на земята известно време. Дори се приближи към мен и започна да лиже шала и пластмасата на очилата ми с език.