преди

Безплътните бяха насядали по турски върху плочника в края на площада когато от групата жандармеристи налягали в жегата на същия тротоар невидимо изплува още една. Момчето се изправи, подпря автомата на пирамидата щитове и каски, премина през сенките, изми ръцете и главата си на близката чешма, ритна топката към децата и пристъпи към сладоледажията скрит с количката си под прохладата на вековните дървета.

- Ванилия и шоколад, две топки,  вафлена фунийка- посочи я с пръст -  без заливка, моля. Кач пара?
- Днес е безплатно, момче. Джиновете са огладнели за страхове. Заслужава си да ви почерпя всичките.
- Не знам какво искате да кажете. Може би защото изобщо не вярвам в духове, обаче благодаря за почерпката.
Войникът се усмихна, обърна се и ближейки с наслада бързо закрачи в посока на своите приятели от взвода. Стигнал металната ограда той спря и се зачете в мраморната плоча. „Богат търговец завеща цялото състояние на настоятелството и собственоръчно засади два ореха в двора на училището.” Няколко мравки отнесоха капките сладолед.

- Дядо, тия кога ще се махнат от площада?- децата бяха подирили сянката, а топката плуваше свободно в пълното корито на чешмата над изстудяващите се с часове дини

- Не знам, синко, никога преди това не бях виждал подобно тълпище! Нещо по- лошо сякаш витае във въздуха. Искате ли сладолед?

- Не дядо, ще се прибираме за обяд

- Добре, добре и да кажеш на сестра си, че днес я моля да не излиза на площада

Старецът дръпна нервно кърпата от телчицата оформена като закачалка и забърса челото си. Горе, жълтото петно не помръдваше. Войниците чупеха нова диня и подритваха сухата топка. Сянката от птици приближаваше.