петък, 8 март 2013 г.

Смъртта прожектира филм преди Задушница



„Смъртта е сянка на живота. Тя следва всеки ход в играта. При грешна стъпка, тъмнината бързо се изправя, за да сгъне картината, прожекционния апарат и прекрати излъчването. Единствено от тази страна. Филмът е завинаги.”

Мисля, крачейки. Вървя по тротоар към двадесет и четири часова продавачница. Влизам. Избирам кола. Излизам. На ход е тихия ми ум, или несмислието. Посоката- парка със забравено лятно кино. Преди пролетта.

Отварям половинката. Зажаднял съм за тъмната захар. В карамелената нощ. Беззвездна. Без приятели, чипс и близка обич. Избирам зеления колекционер на стъпки. На близо ремонтират отдавна. Оттам и калта. Седя на облегалката. Пейката прибра и моите туристически отливки. Плюя дъвката в тревата и отпивам дълбока, но по- скоро- дълга и широка глътка. Два пръстта до края. Интуицията проговаря. „Три минути до началото на прожекцията.”  Газировката лети през носа. Чавес днес е отлетял при Че. Двамата ще дочакат и чичо Фидел. Звуците в стомаха ми приличат на жабешко квакане. Кофеинът връща мислите. Започна се м(арт)ай.

„Защо са им на душите фотоапарати? Тази пристига и ме щраква със светкавица в тъмна светлина. На кого ще покаже снимката? Разумът ми нормално да негодува. Бутам я с думи, за да съм сигурен в преценката за метафизичната същност на видението:

- Ти какво си?
- Душа с мисия
- Душата, запомни. Първо се пита- „ може ли”, после се снима. Но така, или иначе, вас не ви ловят законите. Защо всъщност го правиш?
- Благодаря ти за съвета. Снимам изгубените.”

Стоп- стоп- стоп. „Изгубени” приключи. Изпивам остатъка от бутилката. От джоба вядя слънчовка. Соленият вкус ме успокоява. Ощипвам се. Боли. Чувам бръмчащия свят и зяпам  шушлюпките как летят и падат. Не мисля, че халюционирам. Следователно не съм изгубен. За всеки случай звъня по телефона.

- Брато, кой мач дават, че съм навън?
- Момент, да включа на канала.. Май Стяуа – Челси.
- Мерси! Спокойна нощ, брато.

През март явно доста се споменава май. Пейката също е толкова зелена, дори в тъмното, а аз  мисля за черно- бели филми за души?! Абсурд. Луната е виновна. Винаги тя. Сега прилича на немощен и  далечен кроасан. Гладът вероятно съпътства кошмарите. Някой ме докосва отзад по рамото. Не съм чул стъпки. Обръщам се. Нова снимка. Падам от облегалката, директно в калната трева. Отвярам очи, защото усещам как някакво куче- вероятно бездомно- ме близва приятелски. Душата (моята?!) ми подава ръка. Другата си е тръгнала. Хващам се за пейката и се изправям. Кучето е приседнало на задните лапи и се усмихва по кучешки. Сякаш и то ей сега ще проговори. Колата с кока ли я правят вече?  Само скимти и вдига лапичка. Телефонът ми звъни. Изпаднал е при падането. Вдигам:

- Ще дойдеш ли?
- Къдее си?!?
- В мола. Ще хванем някоя късна прожекция.

Щипя до синкаво, почти до кръв. Кучето клати глава. Познал съм гласа. Говорих с приятел. Него го няма повече от година. Рак. Кучето клати глава в друга посока. Прилича ми на Бенджи.  Вероятно сега и тенекето Закс ще се появи. Но четириногият подвива опашка. Молът е в Търново, което е близо до моя град. Ще отида на кино. Не се страхувам. Нито от смъртта, нито от живота. За последно, в Горна, преди киното ни да бъде оформено на килии с усмихнати затворници, с приятеля ми гледахме „Линия на живота”. Само, ако знаех коя е нужната крачка!? Боян липсва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар