Бяло. Жълто

                                                                           

                                 

                           Буда заспа. Буда също спи
                           Петелът се пробуди и изкукурига два пъти
                           Първо за себе си
                           После за другите
                           Буда сънуваше две рохки яйца за закуска

                           /”Наместо пилешка супа за душата”/

         

Рисува в снега, а извънземното гледа с най-любопитното око. Множеството от очи са прибрани в джоба на смешно голямата глава, с която го е дарила другата еволюция (полюция на бог?). Струята чертае кръга, допълва стрелка и продължава за елипсата.
   -     Виж, Итко. Твоят роден дом, пътят прелетян в Космоса и прецаканата ми планета. Ще пробваш ли и ти?
   -     Ит-ко не лети Космос. Ит-ко не пика – съществото говори български, но по друго не личи това да е човешки език, или че думите са звуци от планетата ни. Извънземното е на ръст и с вида на зрял хуманоид, речта му обаче е немелодична, а изреченото не наподобява животински вой, или лай и няма общо дори с роботските металически думи, или с типичната за вампири, демони и призраци дразнеща филмова шепня. Единственото, което се плъзва от миналото през свежия ума за сравнение е безуспешната имитация на тананикането на зъболекарската машина на таткото за жълтокрилият папагал-артист провел цялата си кариера от клетката над фикуса в предверието на кабинета. „Зе-лен-чу-ци, който не яде, зелен-чуци, който не яде, зеле-нчуци..“ В гласа на новия си приятел момчето не усеща топлина. Няма го и животът,  който копнеем преди края.
    -      И колко?
    -      Осем  ена. Петнаесет часа. Три..
    -      .. Сприи! Стоп. На десети имам рожден ден?! Ставам на осемнайсет..
    -      Триесет и евет минути. На пета секуна. Бум. Не есет дни. Ще бъе мъртъв. Жалко. Това ли е ума? Съжаляваме, Кри-сто.

„Пещерният човек еволюира до клетъчен човек.“ Очите и ръцете сглобяват лист от тетрадка в оригами камила, но мислите блуждаят извън четирите леко непостоянни измерения на класната стая.

-          Христо.

-          Кристо.

-          Излез на черната дъска, Христо.

-          Бяла е, госпожо. Дъската е бяла и пластмасова. Сърцето е черно, а умът е нощна лампа. Главите на децата се надигат една по една от телефоните. Случва се нещо извън скуката обгърнала ги с мъгла в реалната училищна реалност. 

Пенсионираната учителка по български пази от време оно картонена кутия прихваната с телбод преди внучката да я свие, за да трампи белите тебешири за русото Барби. „Близначки сте си двете кукли“ и.. пляс зад врата. „ Да не биеш брат си, хулиганка с хулиганка!“ Усмивките на десетте випуска пред черната дъска също лежат в олющения от годините скрин, в класьор недокосван след смъртта, или поне до деня, в който тършуването дава на слънцето историята. “В черните дъски има повече смисъл, защото и те, както истинските черни дупки, поглъщат всички възможности и мечти.“

-          Алберт Айнщайн, физическо уравнение за равенство на маса и енергия и това което знаеш, или мислиш, че си научил за него – учителката замята бялото си заешко кожухче. Училището икономисва знания и пести от парно.                            

Момчето рови в маркерите и подбира с цвят на ябълков пай. Тиквеникът на бабата е божествен и децата се карат за всяко допълнително парче. От таткото наследява любов към сармите. Храната го спасява от лошите мисли, не че му личи; в живота лепи единствено неприятностите. Хилаво хлапе е, с болнав вид. Любимите маратонки на каката не се разделят с няколко чифта чорапи на тропически цветя. Шапката в цвят избелял лимон също се води фаворит. Нахлул е един от двата целогодишни чифта черни джинси, изрязаните на пръстите бабини вълнени ръкавици, раздърпан пуловер семейна ценност – и днес на голо върху бемчестото тяло, и канадка. Мрази спорта. Целувал се е. Едно голямо момичемомче на концерт на Нова генерация го прегърна и когато внезапно заби устата си в неговите устни Христо се влюби.

-          Емпатията е равна на мислите по сърцето на втора степен - произнася го бавно, изписва: „Емпатия = мисли х сърце на втора (Е = mс2)“, връща маркера, замята раницата и се здрависва с дръжката на вратата.

-          Къде?

-          Навън.

-          Да ти напомням ли?! В час си, Христо!

-          В минутата също. И на секундата съм роб, госпожо. Бихме ли си липсвали като двете безкрайно раздалечени и търсещи се из безкрая частици? Да? Не? Чао. Облачета от съюза на студ и топлина литнаха в класната стая. Социалната мрежа записа и хареса последното.

Извънземното похапва сладолед на една по-отдалечена и скрита пейка от големия парк.

-          Сладолед?!

-          Слаоле. Сметана и пло.

-          Зима е.

-          а, зима е.

-          Откъде си?

-          Там сме – едното око се издължи в посока невидимата точка в чисто бялото небе – Земя скоро бъе мъртва.

-          Земята все е мъртва, или умира. Искаш ли да се разходим другаде?

-          Иска  ругае.

Спират в подножието на планината. Още преди таксито момчето вади кутийка с двете твърдо сварени яйца, бели ги и предлага вътре едното на шофьора пушещ нервно през отворения прозорец. „Не ям яйца. Веднъж се натрових и повръщах цяла седмица подир Великден. Щях да умра за едното чудо дет се вика!“ „Яйцето- божието триединство?!“ На църковните служби по големите християнски празници, но и в храмовете на всяка религия, двете деца пристъпват с дядото археолог. „Животът е крехък, черупка на яйце е. Обичайте се. Помагайте си един на друг. Споделяйте помежду си.“ Липсва му най-много как`туса. Омъжена и заминала за обратната страна на деня - Южната Америка. „Жълтият бог е ужасно вкусен. Може да му туря само щипка сол?“

-          Бог не яйце.

-          Ти защо четеш мислите бе?! А що е бог?

-          Хора не разбира. уша не вижда. Човек все алече от Не-го.

-          Кажи сега: „дом“, „доверие“, „дете“

-          Ом, оверие, ете.

-          Хахаха. Много си смешен. Сетих се. Гледал ли си „Извънземното“,  И-ти? Като малък бях влюбен в Дрю Баримор.

-          Не глеал филм, но сега вия.. рю Баримор красиво.

-          Виж, ето я истинската красота! – момчето вдига ръката си и с юмрука сочи към залеза.

„Всеки божи ден времето тренира усилено и упорито за Олимпиадата на измислени и незначителни космически събития и проявления провеждаща се веднъж на безброй години. И както всяка вечер, и тази, Времето се засили по пистата на часовника и ритна Слънцето към опразнената от светлината врата. „Гоол!“ крещи последният зрител в официалната ложа, Луната. За звездите е навик да пропускат началото и да си тръгват преди самия край.“

-          Луната бъе.

-          Помолих ли?! Не чети мислите ми.

-          обре, Кри-сто.

„Ще хапнеш ли нещо? Палачинка?“, „Не“. Сяда на задната. В болницата винаги е и тя. Бели коридори с хладна светлината. Майката разтваря книгата до леглото. „Моля те, не ме чети. Искам тишината.“ Казват им, че се налага да остане, защото изследванията: „особени и различни са“. „Ще полежиш два-три дни и ще си като чисто нов, мамо.“  Вечерта извънземното влиза като по чудо, направо през стената. Носи огромни кутии сладолед с две лъжички.

-          Как го правиш този фокус, Итенце?

-          Стена празно. Ти, аз празнота. Влиза, излиза и готово. Материя е илюзия. Не фокус. Слаоле?

-          Разбирам. Мерси. Това е за теб. Дай ръка -  извънземното протяга бледото си пипало и момчето връзва конеца.

-          Бяло. Червено.

-          Мартеница. За зраве и с обич. Вииш ли щъркел, махаш и закачаш на плоно ърво.

-          Благотаря, Кри-сто. Щъркел знам. Яте жаби.

„Смъртта разгръща книгата с кокалестите си дълги пръсти. Докосваните от сухи длани страници на живота се свиват, падат, разпиляват се и прашинките политат над бяло-жълтата пустота. Слънцето, препечено като берберски омлет, лежи сред огромната тъмнина на пясъчните кули въздигнати с игрите на детето-бог, в потъващите сенки на камилите. Смълчаните дюни крачат към деня подкарвани от песента на сироко..“