неделя, 7 май 2017 г.

Очаквания (в близост до вярата)




                    
                                                                     и рече Бог:
                                                                     "на баба ти хвърчилото"
                                                                     тя пусна Го и
                                                                     отлетя
                                                                     връвчицата остана
                                                                     в ръцете ни


Все по-често ми се обръща внимание (упрекван съм), че се правя на интересен като говоря и пиша еклектично и криптирано, или направо безсмислено и че ако наистина искам да съм разбран, приет и че/с/тен, е необходимо да снижа/премахна пластове в изказаното и приведа очакванията си до възможностите на хората (които все още не съм отегчил де). „Талант бил не онзи, който искал, но не можел да покаже знанието си, а този, който знаел как се дава, като изказвал исканото .“ Тържествено обещавам, ще опитам. Някога. Но ето какво очаквам (вярвам за) и аз от човешкото (си) обкръжение.

Вярвам, че времето, в което живеем, позволява на всеки един човек да достигне до разбирането за своята същност, и не просто да достига, а да я приема. Повечето хора сме длъжници на телата и на разума си- не ги познаваме и не се грижим правилно за тях. Здравето, респективно и щастието, не са моментите философски, или хранителни забежки продиктувани най-често от агресивното въздействие на рекламите в съчетание с моментите слабости и страховете ни. Здравето изисква познания на генетичните корени- семейни и лични, на историите на болестите и на наследствените травми (те винаги оставят отпечатъци). Здравето има нужда от времето ни +съветите на онези, които обществото е допуснало за (възложило да бъдат) специалистите в конкретната сфера на познанието- учени, преподаватели, лекари, терапевти, духовни наставници. Еднакво вредни са илюзиите да вярваме и разчитаме предимно и само на себе си, на своите интелект и интуиция, както и онова крайно и бясно отричане на достиженията на днешния ден за сметка на глупостта, фанатизма и манията.

Вярвам, че модерният човек може да опознае повече от добре мястото и времето, което му дадено за живот и че това си познание той е задължен да обвързва със знанието за същността си. Няма човек, който да не се: 1. съмнява и 2. обърква. Но няма и човек без близки за себе си люде- семейство, любим, деца, колеги, приятели; хората, с които най-често общува и на които вярва по презумпция. Да поискаш съвет. Да помолиш за помощ; признаците на висока степен в социалната комуникация наречена общуване. Не е страшно. Нито е унизително. И важи за всички ни- жените, мъжете, за хората с по-високо/по-ниско положение в обществото, за тези с различни вяра, изминат път, интелект и т.н. Опитомените от човек думи му служат вярно. Думите ни побутват към доброто и красивото и хапят единствено и само когато ние сме готови (поискаме) да захапем. Приемаме, или не реалността- важно е за нас самите, не за пъзела. Родени сме, за да живеем. Реалността ни живее в обичта си.

Вярвам, че двете най-висши проявления на трептящата около нас и в нас Вселена и на самите нас, са обичта и чувството ни за хумор. И докато обичта (не взрива на/при влюбването и любовта, а обичането, приемането) е най-непосилното бреме в битието и най-сложната работа откакто свят светува и разума царува (фината настройка „обич“ изисква умът да обича чувствата, а чувствата от своя страна да разбират ума). То чувството ни за хумор, възможността ни за танц в ритъма на всяка друга частица- без „опасното привличане“ (защото имаме Го разума), е божествена благодат сравнима с.. мократа вода.

/вярвам, че горното няма да се бърка/счита за/ с рецепта, проповед, или захарен памук на панаир. бялото си е бяло. нощта- нощ. животът не е ангелско перце. животът винаги е бил и ще си остане за нас- "боксьора свръхтежка категория"/

Няма коментари:

Публикуване на коментар