през клоните на дървото

                                                                        „Има повече рай в ада, 

                                                                        отколкото са ни казвали“, Ник Кейв

В бляновете си по абсолютното щастие забравяме нещото просто и елементарно- доброто е винаги и светлината е точно толкова видима, и толкова голяма, колкото е способността ни да разберем и да понесем.

Едно от децата се люлее на люлката пред къщата:
- Ти на колко си години? (често питат за възрастта). Поглеждам го абсолютно сериозно:
- На 16 милиарда, че и повече.
"Хиляда е ужасно много. Две хиляди лева е една кола. Две вафли правят 1 лев и 10 стотинки. Милиарт?!?"
- Ти си ненормален! Люлей ме по-силно!- и се смее.
- Не съм бе. Безсмъртен съм.
Вдигам люлката в клоните на дървото.
Ни в клин, ни в ръкав. „Но обичта как се разпространява във вакуум?“

Плажът на костенурките поражда тишината, която бързо се шмугва под корубите при малкия си брат- мълчанието.  

- Всяко човешко лице е като райско пръскало*. Пръските, сълзите, случват се в топлото, но и от леденото сърце..Чудо ли? Не е невъзможно да оцелееш и при най-силната буря, в най-високата планина. Спри с мислите- силата на разума, която пази на всяка цена обвивката си- тялото, това те погубва. Спри да мислиш. Планината живее всяка твоя частица както своите. Тя те пази. Това е чудото.

- Ритни топката нависоко- шутвам топката над дървото. - По-силно, до небето трябва да отиде.

- Ами, ако ударим някоя птица, или облаците?- гледам уплашено.

- Не можеш. Облаците са при Слънцето!

Пробвам другото:

- Преди милиард години, Бог ритнал силно и нависоко Слънцето и тогава то останало там горе, на небето.

Двете големи любопитни очи ме пронизват:

- Ти си луд! Хайде да играем на хвърлянето на топката (на волейбол).

*Райското пръскало е водопад с височина 124 метра. Намира се в района на хижа "Рай" в Стара планина и извира от ледена площ под връх Ботев. Това е най-високият водопад на Балканския полуостров.

Очаквания (в близост до вярата)

                    
                                                                     и рече Бог:
                                                                     "на баба ти хвърчилото"
                                                                     тя пусна Го и
                                                                     отлетя
                                                                     връвчицата остана
                                                                     в ръцете ни

Все по-често ми се обръща внимание (упрекван съм), че се правя на интересен като говоря и пиша еклектично и криптирано, или направо безсмислено и че ако наистина искам да съм разбран, приет и че/с/тен, е необходимо да снижа/премахна пластове в изказаното и приведа очакванията си до възможностите на хората (които все още не съм отегчил де). „Талант бил не онзи, който искал, но не можел да покаже знанието си, а този, който знаел как се дава, като изказвал исканото .“ Тържествено обещавам, ще опитам. Някога. Но ето какво очаквам (вярвам за) и аз от човешкото (си) обкръжение.

Вярвам, че времето, в което живеем, позволява на всеки един човек да достигне до разбирането за своята същност, и не просто да достига, а да я приема. Повечето хора сме длъжници на телата и на разума си- не ги познаваме и не се грижим правилно за тях. Здравето, респективно и щастието, не са моментите философски, или хранителни забежки продиктувани най-често от агресивното въздействие на рекламите в съчетание с моментите слабости и страховете ни. Здравето изисква познания на генетичните корени- семейни и лични, на историите на болестите и на наследствените травми (те винаги оставят отпечатъци). Здравето има нужда от времето ни +съветите на онези, които обществото е допуснало за (възложило да бъдат) специалистите в конкретната сфера на познанието- учени, преподаватели, лекари, терапевти, духовни наставници. Еднакво вредни са илюзиите да вярваме и разчитаме предимно и само на себе си, на своите интелект и интуиция, както и онова крайно и бясно отричане на достиженията на днешния ден за сметка на глупостта, фанатизма и манията.

Вярвам, че модерният човек може да опознае повече от добре мястото и времето, което му дадено за живот и че това си познание той е задължен да обвързва със знанието за същността си. Няма човек, който да не се: 1. съмнява и 2. обърква. Но няма и човек без близки за себе си люде- семейство, любим, деца, колеги, приятели; хората, с които най-често общува и на които вярва по презумпция. Да поискаш съвет. Да помолиш за помощ; признаците на висока степен в социалната комуникация наречена общуване. Не е страшно. Нито е унизително. И важи за всички ни- жените, мъжете, за хората с по-високо/по-ниско положение в обществото, за тези с различни вяра, изминат път, интелект и т.н. Опитомените от човек думи му служат вярно. Думите ни побутват към доброто и красивото и хапят единствено и само когато ние сме готови (поискаме) да захапем. Приемаме, или не реалността- важно е за нас самите, не за пъзела. Родени сме, за да живеем. Реалността ни живее в обичта си.

Вярвам, че двете най-висши проявления на трептящата около нас и в нас Вселена и на самите нас, са обичта и чувството ни за хумор. И докато обичта (не взрива на/при влюбването и любовта, а обичането, приемането) е най-непосилното бреме в битието и най-сложната работа откакто свят светува и разума царува (фината настройка „обич“ изисква умът да обича чувствата, а чувствата от своя страна да разбират ума). То чувството ни за хумор, възможността ни за танц в ритъма на всяка друга частица- без „опасното привличане“ (защото имаме Го разума), е божествена благодат сравнима с.. мократа вода.

/вярвам, че горното няма да се бърка/счита за/ с рецепта, проповед, или захарен памук на панаир. бялото си е бяло. нощта- нощ. животът не е ангелско перце. животът винаги е бил и ще си остане за нас- "боксьора свръхтежка категория"/

скуделница

„…не се притеснявай, дай ми ги тези празни надежди, аз ще си ги напълня сама, не е проблем.", Д.

паяче изплита утрото
от нишките на нощта
птици будят звуците

а децата рисуват деня

в цветовете на сънища

___

град ми, брат ми

котки на прозорците
кучета по улиците
птици върху жиците

деца по компютрите 

ние на телефоните

пролетта е в парка

___

живеем на повърхността

на реалността си

в дълбокото скрито вярваме

на чудото се молим-

на тях даваме име

смисълът?

морето се плиска

защото и животът е

___

незнаещите-
ще прочетат
знаещите-
те са прочетени
други бяха
другите да бъдат

___

сбрало длани в малки юмруци
времето барабани по перваза на деня-
спомени
тишината свири на пиано 

и тази снимка крие забравена мелодия

___

скуделница

погълнала тленните останки на любовта

свободата разтвори криле

затворите в нас-

гладни и празни без пеперудите