малката сцена

Влаковете ни, в своята специфика и особености, често стават сцена на независими и малки театрални постановки, в които пътниците едва ли осъзнават своите актьорски заложби, режисьорски възможности и авторски достижения.

Сцена първа. Пътнически влак от Бургас за Варна. Купето се отваря и влиза чевръста ромка, която пита: „може ли“ и мята багажа си. Сам съм. Веднага почва да ма гледа, но и аз я виждам. Позната реплика за „жената, която тежи на сърцето ми от години..“, следват двадесет и седем стотинки от моя страна- имам едва толкова, показвам едра банкнота, обяснявам и психологическия трик, от който тя се ползва и.. преобръщам палачинката. Или поне така мисля. Циганката обаче е хитра, та дрънка. „Умен си, много си умен, младеж, но болка носиш..“ и се почва разказа за семейството й, за децата, съпруга, девера, бизнеса им. Всичкото драма, цялата проблематика, а и търси становище, иска съвети. Седнала е на кушетката (кожената седалка) срещу мен, кръстосала е крака под фустата и подсъзнателно протрива малките си, жилави ръце. Чувствам се про боно психоаналитик.

Сцена втора. Пълен влак от Варна за София. Качвам се на Каспичан в последния, оказва се общ вагон, т. е без купета и се разстилам на „четворката с масичка“ до мъж и момче- видно баща и син. Вдясно от нас са две жени с малки момичета, които явно са се запознали във влака и децата играят помежду си. Момчето до мен джътка на таблета, после го сменя с телефона на татко си, после пак е ред на таблета. По- голямото от двете усмихнати момиченца вади розов балон от хрупалките си, надува го, завързва го и се почва „една“.. Първо между тях двете, после балонът полита към нас- побутвам го, малкият гордо го пропуска като голям, но все пак го връща. Въпреки укорите: „пазете тишина, има хора да спят!“, двете жени се включват- едната е майка, за другата не съм сигурен. А балонът вече лети къде ли не в освободеното от себе си пространство. Зад нас седят едно много малко „къдрокосо момченце“ с баба си (към Стражица вече е „къдрокосото момиченце“, ами.. :) ). То го хваща с ръчички и сладко го подава по ред на „каката“, на „батито“. Трето момиченце решава да се включи в забавата. Във вагона се завихря глъчкотия до шия с вкуса на море и мириса на щастие. По едно време балонът засяда във високото, мястото на багажа и момичетата се опитват, но не могат да го стигнат. Една учтива лелка дофтасва нейде отпред: „аз, да помогна?“ и го смъква. Прихваме с момчето, таткото и жените и отново подхващаме розовия балон. Преди Горна драсвам четиристишие върху билет и го подавам на детето започнало играта- те отиват в село Вишовград. Другото момиченце с майка си са към Левски, а момчето тренира футбол в ЦСКА. За кратко поне съм попаднал в техните безгрижни години.