хубав край, хубави хора*

                                                                                 „зайченцето бяло в калта играло
                                                                                 за да стане като всички-
                                                                                 черно-бяло“

                 

                                                                                  „- Алло, это заяц?
                                                                                  - Заяц, заяц!
                                                                                  - Ну, заяц… Ну, заяц, погоди!!!“,
                                                                                  Ну, погоди!, Выпуск 5


„Дивият заек (Lepus europaeus) е вид средно голям бозайник от семейство Зайцеви (Leporidae). Разпространен е в по-голямата част от Европа, включително в България, както и в части от Близкия изток и Централна Азия. Пренесен е от човека в някои области на Америка, Австралия и Океания..“

Заекът затвори страницата. Свали очилата, ех и зъбите старчески, затова отдавна не дъвчеше моркови, а опитваше соковете забъркани от племенничките. Лудостта се разпространяваше по-бързо от очакванията. В сянката на огромната пирамида на живота скриваща слънцето човек страдаше от липсата на пряка, естествена светлина и вирусът на свадите и войната добиваше размера на пандемия. Поклащаше се на любимия си стол. Мислеше. И къде „да премести дупката“? В Австралия, в Нова Зеландия, Патагония, или Арктика…? Ветровете доброволно бяха поставили порива в услуга на хората и за семките на омразата не съществуваха граници. Плевелите израстваха за дни поливани с невежество и глупост. Песента на огъня звучеше игриво в камината. Дърветата ридаеха страхливо. Болеше ги и плачеха. Водата се радваше на свободата. Скоро заспа..

В българските народни вярвания заекът се смяташе за демонично животно — вярваха, че върху гърба му язди дяволът. Ако заек пресечеше пътя на човек, то той трябваше да се върне обратно или ако работата му бе неотложна, трябваше да удари коляното си с бял камък и тогава да продължи, защото иначе го чакаха беди. Хванатият див заек се хвърляше вързан в тръни, за да се набоде дявола и да умре. На бременна жена не се разрешаваше да яде заешко месо, за да не се роди детето ѝ с т. нар. заешка уста. Вярваше се още, че хората, отглеждащи зайци ще бъдат сполетени от зло — домовете им ще запустеят и челядта им ще умре…Зайците, мравките и пчелите отдавна се грижеха за хората. „Всяко зло за добро“, казваха всички, но доброто се уморяваше, изхабяваше се и търсеше друго измерение, нова пролука.

Телефонът звънна. Веднъж. Малките телефони се учеха да пренасят чувства. Клетъчните хора пък забравили пещерите се превръщаха в едва проходили от люлката хищници. Не че Земята бе лоша майка. Мъжът постави очилата и прочете съобщението. Близките винаги се сещаха. Наряза си малко пастърма, сипа от виното и сънено се залюшка на стола

*  филма „Преброяване на дивите зайци“ , 1973 година               

** снимка: дъска за мезенца от хижа Козя стена

спагети валс

„Има нещо гнило в Дания*”, „Има нещо гнило в Дания”. Пискливият червей- органик, който причисляваше дракона към своите роднини, но дизайнерски приличаше единствено на смутена, смуглява, прекалила с паста кобра (случайността изпадна като цигара синтетична марихуана от трети сектор в ръката на „очилаткото“) допълни кошницата, за да захапе опашка; Йем нервно затвори прехода, махна с онази ръка- между тях си наричаха рекламите мухозаври- тихото „пльок”, и екранът в средата на стаята се сви обидено преди да се стопи.

 - Проявява чувство?! Невероятно! Напомни ми да поздравя кюфтето Сид… Днес открих нещо страховито в разпродажбите на „Фауст-Ешер”. На етикета пише: матрьошка. Но какво правиш всъщност? Не си захапал въдицата с червея, нали бебе?

Белегът сърбеше по цялата гама от звуци. Началната страница от инструкцията „Как сами да правим белези и рани по телата си” бе достоверна в достолепието си; съвсем скоро навърши своя първи час. Бялото бе покрило с успех червения цвят, а вроденото- „да обелиш коричката”, сякаш превъзхождаше инстинкта за огън и вековната мания към подскачащото в синьо сирене „Кря”. Пусната върху леглото, златната риба доволно се поклащаше. Хея я изгледа, нацели с ръка танцуващата опашка и от устата хвръкна друга, по-голяма риба. За по-сигурно тресна и втората. Третата представително заяви:

- Син кит в реални размери.

- До къде се простира глупостта, а Йем?

Тя сви рамене. На последвалото й движение би завидял магьосник. Или магистрала, ако имаше. Екранът не успя да прикрие озъбването си при новото, скоростно дръпване:

- Осем на седемдесет и първа степен, без да броим рачетата орязващи нули за гнездене извън посредством времето. Да посоча последния възможен екземпляр?

- Няма нужда.

Хея разчеса ръка. Другата. Упътването внезапно отвори глас и заобяснява нещо за „божествена дясна”, за стигмата, за екземи, за опарване от медуза в топъл океан.., синият кит пиеше сока от боровинка със сламка, златната рибка дорисува слънчогледите. Йем хладнокръвно застреля Хея. Стаята изрови от миналото фередже с мъниста.

- Меланхолията? Депресията ли?

- Извинявай, бях на Меркурий. Топлината замисля нещо..

- Какво например?

Йем отвори хладилника с камери принадлежащи към Арктика и Антарктика

- Някъде да виждаш лед?!

- Забравяш за рождения ден миналата седмица. Партито, снежните палачинки с кукурузени семки, безумната поръчка на вода от Слънцето..

- Гладен съм. Има ли?

- Да, Йем.

Понякога всмукваха тънките светло-тъмни ивици музика на дните през ноздрите. Не че правеха рядко секс, но тогава купичката сос спокойно изчакваше встрани. Спагетите се сипеха в шепите. Като благословията на небесата. Небе отдавна нямаше.

*Дания- скъп сорт марсиански ябълки, подобие на дребните горски круши