детство

   Сънувах бог. Няколко пъти. Носеше детско блокче за рисуване. Имах подобно. От онези, с малките бели листа. Бог беше дете. Веднъж на сън му предложих своите цветни моливи и острилка. Получих ги за втората година. Наричахме го „рожден ден”. Имаше и торта, с малини и боровинки от гората. Но и двамата с баща ми много добре знаехме, че всъщност празнуваме моето оживяване. Бог се усмихна, прие мълчаливо драскалките и си тръгна. После се събудих.

    Гората не ражда деца. Така ми каза мравката.

    Децата идваха на ята. Кацаха като птици и опъваха палатки. Оставаха за по няколко дни. Лагеруваха по поляните покрай реката, която извираше изпод върха. Около него пък кръжаха орлите. Зъби, под форма на скали, криеха единствената пътека и до горе стигаха единици. Устата на прохода се разтваряше рядко за да всмуче устрема и изплюе преродените. Малцина се осмеляваха да тръгнат. Никога най- смелите. Не и безразсъдните. Само крачещите мечтатели, катерещи и пълзяши в реалните си сънища. Разпознавах ги оше в тълпата. Едновременно смирени и търсещи, с играещи очи. Понякога смешни на външен вид. Стояха встрани от гнездуването. Случвало се е да съм на сантиметри от тях. Гола съм невидима всред пущеняка. Можех да ги докосна с металните си пръсти. Можех дори да заобичам някой устремил се нагоре поток. Дори да се влюбя...Или се влюбих ? Не искам да знам. Сякаш съм забравила.

    Самоедите се радваха на чуруликащите тълпи. Дориан се приближаваше съвсем близо за да получи от децата пълен комплект- ласки плюс лакомства. Дори мъдро седеше встрани и с известна досада разгонваше рояците мухи с опашката си. Дори късите лета и се струваха прекалени. Вечно бленуваше сняг горката.

   Зимата бе и моето време. Тогава слизах в града. Баща ми бе обяснил, че това е опасно. Другите не биха ни разбрали. Повтаряше често тези думи, но никога не попречи на моите разходки. В началото тръгваше след мен. Дори не се криеше. Пушеше мълчаливо встрани лулата си, или свит на бързо тютюнец. Знаех, че лявата ръка стиска в джоба някой от избраните хладни пистолети. После сякаш свикна. Мисълта, че тръгвам го държеше буден. Той и без това рядко спеше. Но сигурността на скованите от студ нощни улици, които се бяха превърнали в моите най- прекрасни места за бродене и желанието ми да бъда сама го заставиха да остава в гората. Дори обаче следваше всяка моя стъпка.

   Обикновено носех  любимата си вълнена жилетка с качулка. Винаги имах зимни очила, широк шал, който покриваше цялото лице и ръкавици. Макар нищо от това да не ми бе нужно. Не чувствах студ. Необичайната ми до някъде униформата не будеше любопитство. От баща ми знаех, че градчето е пълно с чудаци. Преди време "болницата за опитомяване"  затворила прозорци, врати, магерници и нужници и обитателите и останали тук да си търсят късмета и  „да учат нормално лудите на живот”. Така той завършваше обяснението си. Проговорих чак на петата година. Баща ми упорито подреждаше нещата  вътре в мен, но истинският ми учител и инженер на душата бе и си остана мравката. Когато я попитах, защо не тръгва, тя спокойно ми обясни, че е разбрала своята мисия и ще бъде в мен, докато е нужно. Обичах мравката не по- малко от баща ми и самоедите. Често и го казвах и тя започваше да лудее и да ме гъделичка странно. Харесвах това. Когато прочетох книжката на К.К  плакахме и двете. Така де, аз нямах сълзи, но мравката ми подари езерце със своите.

   Кимах учтиво на сенките, с които се разминавах по улиците. Веднъж ме заговориха. Бяха три момичета, петнайсет-шестнайсет годишни, на ръст колкото моя. Бяха с еднакви, късо постригани момчешки прически. Поискаха ми цигари. Винаги нося със себе си, така че им дадох. Подарих им и една запалка. За секунди едновременно се огледах в тях, прогледнах в пламъка от запалката и видях огънчетата в очите на Дори. Тя се бе сляла с току що навалелия сняг буквално зад гърбовете им. Почувствах се странно. Попитаха ме дали съм момче, или момиче. Поисках да съм момиче и кимнах потвърдително на второто. Тогава те ми обясниха, че са банда и, че ако искам да се присъединя към тях мога да ги намеря утре, или на по друго време в двора на старата клиника. Пак разклатих глава. Те се засмяха, бутнаха ме шеговито, дори приятелски в снега и тръгнаха по посока огромната светеща коледна елха.

   Останах на земята. Дори се приближи към мен и започна да лиже шала и стъклата на очилата ми с топлия си език.