феЙСБУК Е вЪрХОВНА РАДОСТ, уТРИННа, рЕЕЩ иДЕАЛ

едно огледало ме покани на кафе. разбира се, отказах. какво да си кажа с огледалото? та то прожектира през цялото време един и същ филм. този, на моята същност.

сред онези съм, които се мотат с раница. преди бях дилър на тъгата - основната дрога на обществото - пренасях тъга от времето към хората и я разменях за емоция. вече нося на гръб най-нужното, своите си граници. морето може да се очертае. не като аквариум. като локва.

животът се отказва трудно, както се спира алкохол. малко по малко. всекидневно. до края на живота.

обичам да ме съдят. формулата не се променя: „опознаване“, „споделяне“, „порастване“, „възход“ и „присъда“. ролята на ангел ми отива. ангелите не се сърдят, че някой се прави на ангел. даже се радват за хората. тихо и тъжно сипят мъгли.

нужно ли е безкрилата птица да се учи и научи да лети? нужно е. птицата без криле винаги ще осмисли полета, небето, себе си. така тя си спомня, че е сред родените без криле... как се чувства безкрилата птица когато пада? най-щастлива.

има два вида хора. тези, които пикаят и онези, които пикаят. вие от кои сте? а ангелите не пикаят. жалко, нали? приятелството е допълнителен клон от „дървото на живота ни“ и като всеки клон, чупи се. клоните събираме за разпалки. дървото гори и догаря.

цитирам себе си: „едва когато ме няма, когато изчезна, всяка илюзия ще добие смисъла си“

веднъж намерих смисъла. уау!! красив. малък. лек. нужен. толкова много му се зарадвах! пъхнах го в задния си джоб и хукнах да бягам. бягах. бягах. бягах. обаче спрях и се замислих. защо бягам? има ли смисъл? нали смисъла е в мен? знаех. тогава, какъв е смисълът? затова реших. извадих смисъла джоба и внимателно го поставих на земята. и тръгнах да го търся другаде.

февруари носи бял потник. и бял сутиен