/хората
търсещи стройната сюжетна линия, както и онези, необичащите псевдохуманния
крачещ сюрреализъм, моля ви, пропуснете текста/
„Мамка му и
прасе!“ Часът е около един след полунощ. Датата- 10 септември. Бус N2 спира
след има-няма десетина метра. Шофьорът слиза, за да огледа щетите. Чувам разбудениците
зад мен: "Какво?! Какво пак!?“. „Нищо няма, спете. Скоро стигаме.“ Връща
се. Близо след Габрово сме. Навигацията сочи „Дряново“ – „Керека“ - „Пушево“ –
„Мусина“ и така желаната крайна точка- „Русаля“. „Добре, че беше малко!“ Не че
очаквам шофьора да е чел Радичков*.
Девети септември, 06:30 сутринта. По обяд слизаме от гората – ние сме партизаните с пръчки в ръце и гордо развели български знаменца, но засега се измъквам от палатката си в първото и последно по-топло утро (без слана), гонен от чисто естествени подбуди – зверски ми се пика. Лагерът на „скалпите“ („скаутите“) спи после разтърсващото парти с планинска торта по случай рождения ден на принцеса Виолета и с „журято“ (водещ и конферансие)- Асен IV Тутракански. Чатъма ще отдъхне от нас. Блазе му.. „Десет, но се усеща като трийсет!“ - Стъни е там по цяла година и е чувал какво ли не. Валянката, която вдигнахме в седмицата покрай язовир Голям Беглик прогони мечките в околността и със сигурност накара чакалите да преосмислят и обновят речниковия си запас, особено в частта откъм на „мили думички“. Добре че лодките и колелетата са глухи и неми. Цитирам ехото:
„Ние обядвахме ли?!“ (Гладни сме!); „Шоколадите растат в пещерата!“ (Пламен); „Ще плуваме ли в извора?“ (Ще плаваме ли в язовира?); „Тони е богинята на храната!“, Йоги“, „Гоги“, „Доги“, "Орки" (към Оги); „Тези ягоди (малините) са по-вкусни!“, „Стъни, обичам те!“ (Анди, 10 год.), „ Планината да умре.. Ще я съдя планината.. Най-хубаво е на планина!“ (Весо, 11 год.); „Омръзна ни от нас“ (Омръзна ни от вас!, хор на недоволните ) и… +++
„С дъх на смола“. Лагерът ухае и на щастие. Детството се запозна със страховете си. Преодоля някои. Другите го сритаха отзад. Последната закуска ще е най-вкусна. Последните снимки. „Дали ще вали?“; „И децата можем да палим огън!“ Гася го. Гледат ме лошо. Пак (ме/го) пробват. Последното общо кръгче на ръцете и усмивките.. Какво сте запомнили деца? Какво ще си спомните и разказвате след години?
7 км. разходка около язовира към бус N1. Закъсняваме за уречения час. Дъждът и той се мота в близкото далеко. Девети септември е все пак. Всеки бърза да вземе своя пай от баницата. Пропускам рождения ден на братото. Не би трябвало – до Горна са около 5 часа.. „Знам го“. Усет. Меланхолията ме обгръща. Парата крачи. Сутрин, въздухът, който се къпе в язовира, излита свеж. Пара. Гората ми говори. Запушвам си ушите. Носа. Мислите. „Има ли нещо?“, „Лека умора, Оги.“ В буса очите изпускат няколко капки откраднати от язовира. Тайно разбира се. Биле и Оги слизат в Пазарджик оставили частици сърце в детските сърца. Децата са направили същото за тях. Шшшт. Тихо. Това е тайна.
Магистралата лети. Малко след Пловдив. Бус N1 отбива. Шофьорът слиза. „Скъсахме ремък. Ще спрем за половин час на първата бензиностанция“. („Знам, знам“) Дъждът ни достига. Над бензиностанцията минава по-леката буря. Другата. Буреносните облаци те, милите "скалпи на Орки". На втория час - от онзи „половин час“ – са в готовност да превземат времето на абордаж. Скуката пие трето кафе и ми се хили. Обещавам си. Ще и го начукам. Нужната крачка встрани. Към Пловдив. С такситата. Пицаа-а! Ваня, и страхотния апартамент. „Мием крака“. Банани. Малко телевизия. Бус N2 долазва в Тракия. 22-ят час. Нощта е скрила Родопи планина. Чака ни Балканът. Преди Карлово заспивам… Завоите на Шипка са сиво-черно змии. Или змията крачеща назад. Сънят приглася на децата.
Понякога имам чувството, че от мен се очаква да изпия водата под потъващите кораби и лодки. Адски трудно за.., но.. ОКарма. Правя го. Хората падат. Спасени, те достигат своето дъно. И желанието вече е друго - искат да (по)летят!
14 септември, 13 и нещо си. Жега! Децата се цамбуркат в Росица. Дичин и Русаля имат обща жп спирка. Релсите и колоната се пресичаме взаимно. Страховете ми пасат наблизо полусвежата трева. Умът е вярното куче. Сърцето- пролуките, в асфалта, или в облаците.
Мамка му и прасе! Довиждане ваканция!
* „Мамка му и прасе, къде да го диря!“ , /Йордан Радичков, „Свирепо настроение"/
С благодарности към язовира, планината, времето,Тони и Стъни. И огромните "благодаря" за Оги и Били!
Девети септември, 06:30 сутринта. По обяд слизаме от гората – ние сме партизаните с пръчки в ръце и гордо развели български знаменца, но засега се измъквам от палатката си в първото и последно по-топло утро (без слана), гонен от чисто естествени подбуди – зверски ми се пика. Лагерът на „скалпите“ („скаутите“) спи после разтърсващото парти с планинска торта по случай рождения ден на принцеса Виолета и с „журято“ (водещ и конферансие)- Асен IV Тутракански. Чатъма ще отдъхне от нас. Блазе му.. „Десет, но се усеща като трийсет!“ - Стъни е там по цяла година и е чувал какво ли не. Валянката, която вдигнахме в седмицата покрай язовир Голям Беглик прогони мечките в околността и със сигурност накара чакалите да преосмислят и обновят речниковия си запас, особено в частта откъм на „мили думички“. Добре че лодките и колелетата са глухи и неми. Цитирам ехото:
„Ние обядвахме ли?!“ (Гладни сме!); „Шоколадите растат в пещерата!“ (Пламен); „Ще плуваме ли в извора?“ (Ще плаваме ли в язовира?); „Тони е богинята на храната!“, Йоги“, „Гоги“, „Доги“, "Орки" (към Оги); „Тези ягоди (малините) са по-вкусни!“, „Стъни, обичам те!“ (Анди, 10 год.), „ Планината да умре.. Ще я съдя планината.. Най-хубаво е на планина!“ (Весо, 11 год.); „Омръзна ни от нас“ (Омръзна ни от вас!, хор на недоволните ) и… +++
„С дъх на смола“. Лагерът ухае и на щастие. Детството се запозна със страховете си. Преодоля някои. Другите го сритаха отзад. Последната закуска ще е най-вкусна. Последните снимки. „Дали ще вали?“; „И децата можем да палим огън!“ Гася го. Гледат ме лошо. Пак (ме/го) пробват. Последното общо кръгче на ръцете и усмивките.. Какво сте запомнили деца? Какво ще си спомните и разказвате след години?
7 км. разходка около язовира към бус N1. Закъсняваме за уречения час. Дъждът и той се мота в близкото далеко. Девети септември е все пак. Всеки бърза да вземе своя пай от баницата. Пропускам рождения ден на братото. Не би трябвало – до Горна са около 5 часа.. „Знам го“. Усет. Меланхолията ме обгръща. Парата крачи. Сутрин, въздухът, който се къпе в язовира, излита свеж. Пара. Гората ми говори. Запушвам си ушите. Носа. Мислите. „Има ли нещо?“, „Лека умора, Оги.“ В буса очите изпускат няколко капки откраднати от язовира. Тайно разбира се. Биле и Оги слизат в Пазарджик оставили частици сърце в детските сърца. Децата са направили същото за тях. Шшшт. Тихо. Това е тайна.
Магистралата лети. Малко след Пловдив. Бус N1 отбива. Шофьорът слиза. „Скъсахме ремък. Ще спрем за половин час на първата бензиностанция“. („Знам, знам“) Дъждът ни достига. Над бензиностанцията минава по-леката буря. Другата. Буреносните облаци те, милите "скалпи на Орки". На втория час - от онзи „половин час“ – са в готовност да превземат времето на абордаж. Скуката пие трето кафе и ми се хили. Обещавам си. Ще и го начукам. Нужната крачка встрани. Към Пловдив. С такситата. Пицаа-а! Ваня, и страхотния апартамент. „Мием крака“. Банани. Малко телевизия. Бус N2 долазва в Тракия. 22-ят час. Нощта е скрила Родопи планина. Чака ни Балканът. Преди Карлово заспивам… Завоите на Шипка са сиво-черно змии. Или змията крачеща назад. Сънят приглася на децата.
Понякога имам чувството, че от мен се очаква да изпия водата под потъващите кораби и лодки. Адски трудно за.., но.. ОКарма. Правя го. Хората падат. Спасени, те достигат своето дъно. И желанието вече е друго - искат да (по)летят!
14 септември, 13 и нещо си. Жега! Децата се цамбуркат в Росица. Дичин и Русаля имат обща жп спирка. Релсите и колоната се пресичаме взаимно. Страховете ми пасат наблизо полусвежата трева. Умът е вярното куче. Сърцето- пролуките, в асфалта, или в облаците.
Мамка му и прасе! Довиждане ваканция!
* „Мамка му и прасе, къде да го диря!“ , /Йордан Радичков, „Свирепо настроение"/
С благодарности към язовира, планината, времето,Тони и Стъни. И огромните "благодаря" за Оги и Били!
Няма коментари:
Публикуване на коментар