Водата е лед, пробвам с пръстче като ощипана от думите госпожица.
При по- топли обстоятелства бих се топнал целия в планинската река. Клеча на
брега, мятам клечки и наблюдавам пъ
стървата, които се плъзга между камъните.
Мисълта отсъства. Без да се страхува от студа, въображението ми обхожда великата
бяла пустиня с надеждата да открие някой пингвин, с който бих споделил остатъка от шляенето. Засега, реално,
мярнах един- единствен дългоушко, който пресече пътеката ми и веднага се шмугна
в храсталака. Не че съм се надявал на- „Мархаба, пич, хау ар ю?”. Чопля тревата, март
е, и родените сега сме риби. Гората в никакъв случай не е аквариум. В
далечината, там властва изтока, мащабът е ееййй такъв, затова според китайския
календар съм заек. Самият аз се оценявам на безкрила птица, обаче във
виртуалния свят „сироко” бурно утолява поривите си. Вятърът утихва. Днес радваше
много, защото освен звуците, сипеше и топлина. Шумоленето прекъсна с липсата на
порива и ромоленето, макар и чиста, си е неразгърната композиция. Липсата на
мелодия възвръща мислите ми от ледените скулптури и ги прибира под сянката на
дърветата.
- Обичаш риба, нали? Каня те на гости
- Уно моменто, нахлувам чорапите и обувките и ставам...
- Когато си готов, последвай ме.
Задгърбеният гласец винаги си е изненада ви казвам, ама
този, наподобяващ детски, поне видимо не ме стресна. Не мисля, че думите са на.родния
ми български. Как ли тогава разбирам казаното?! Вероятно сънувам. Обръщам се,
тъкмо за да уловя с периферното си зрение малкото човече, което се скрива зад
първото, или последно дърво в гората. Гледната точка е майтап. Хуквам след
него, увеличавам темпото, клоните, които не успявам да заобиколя ме шибват, а в
обсега ми остава единствено онази последна секунда преди възможността приключението
да обърне палачинката в кауза пердута. Интуицията ме чуква леко с ветрилото си. Спирам, поемам малко
въздух и продължавам. Вече крача бавно, медитирам. Както и очаквах- отново се
движа в скоростта на последния момент. Успокоението ме унася, затварям очи
и..... и губя опора...отварям ги...с глава пред отворена зелена пътна врата и
доближена влажна заешка муцунка душеща моята.
- С картофено пюре, или задушени зеленчуци?
- А не може ли и двете?
- Може, може, и таратор предлагаме!
Заек ми задава въпрос, аз му отговарям типично в моя си
стил, а той пък ми отвръща??! Определено
не сънувам. Заекът изведнъж обръща дупето си, така че малката опашка се навира
в лицето ми, завърта я през лицето ми като четка от машина за почистване на
обувки, а после подскоците бързо го скриват в къщурката, преди изобщо и да
успея да помисля следното: „сграбчвам наглеца и му извивам вратлето”. Ин дис
момент, точно между очите, пулсацията става отчетлива. Бутам - цицина, значи
там ме е милнал клона. Изправям се, няколко крачки и с леко приведена глава
влизам след заека.
- Здрасти, наведи я още малко.
- Що?!
- Наведи се ти казвам!. Магаре си ти, не пингвин..
точно тъй (докосва ме по челото като гуру). Ето, повече
няма да те боли. Сега сядай да хапнем.
- Ами рабита, и той ли ще яде риба?!
- Попитай него, мисля че е веган, но понякога експериментира
с храните. На земята, не се ли усещаш.., столът няма да те хване?! Като дърво
си, брях. Чай?
- Може, без захар.
- Захар, и да искаш, нямаме. Има мед. Кисинджър, подай
буркана, моля те
- Кисинджър ли?! Хихихи.
- Нещо против името ми ли имаш, рибо?
- Вие двамата, спрете да се заяждайте. Не се
представих. Горско джудже съм и се казвам Максимилиан, за приятели- Макс.
- Второ оригинално име..офф, главата ми, нали обеща?!
- Киси, престани веднага, моля те!
