„Чук. Чук. Чук, чук. Чук, чук“
- Господин, Сиромах. Господин, Сиромах, извинявайте, но времето
Ви изтече преди час. Само да Ви напомня, ако случайно часовника ни… Следващият клиент
вече е тук и чака… Господин Сиромах, ще се наложи да отключим вратата.
Директорът на библиотеката- млад човек, завършил с отличие Оксфорд
във випуска с бъдещ крал от Персийския басейн, с който впрочем деляха малката стая,
от него изкопира брадата и на който бе
резерва в отбора по поло- така взаимната им прилика и общата с Ботев, или с друг,
който и да е ламбертов мъж от революционните епохи, биеше на очи- та младият и
заради липсата на отговор, достатъчно обезпокоен човек с фамилия Жарков, взе
крайно, но и твърдо като за добре обучената си психика решение. Десният
показалец бе поставен върху датчика за сравнение и резервния ключ бе изваден.
Трите завъртания обратно на стрелката. Тежката дъбова врата се плъзна навън.
-Владимировна, моля Ви, отпратете Х. и веднага звъни на
полицията! Ужас!! Ужас. Потърси и зоопарка.., не, на тях после. Владимировна,
обърни се… Точно така. Изражението. Благодаря, Владимировна.
Първото, което Жарков зърна, бе голямата гола глава намърдала
се в отворена книга- килната на една страна върху ухото. Ризата бе напоена в
огромно червено петно, а една малка бяла мишка прибяга преди да се скрие в
невидима дупка в стената, напук на всеки аналитичен ум. Иво Сиромаха му се
усмихваше. Директорът свали очилата, огледа се и грозно забърса челото си в
ръкава на ризата.
- Убийство във ВИП стаята на Библиотеката?! В Библиотеката
има ВИП?!? И Кой каза е.., коой? Иво Сиромаха? Стига бе. Ти се майтапиш! „Специализираната“
да си размърдат задника, ама бързо! Огледа ми докладваш лично и резултатите от
аутопсията, веднага при мен! Новите ще гръмнат. Трябва да сме подготвени за
всичко.
Луната бледняваше. Балканът мърмореше в съня за пушки, песни
и победи. Битката бе кратка и четата се бе разбягала като пилци. Иван Сиромаха
раздели до последно залъка тютюнец за два папироса. Другият мъж също се
размърда.
- На ти!
- Ама воеводу, аз грях сложих. Чиляка затрих, щоту той тебе
щеше да бастиса! Не щъ я.
- Земай ти казвам. И да я къташ лъжичката. От моя дедо е на спомен.
Христо Ботйов запали, лютивият дим бързо добара листата на
тристагодишния дъб, който се разкашля; разприте- и те не бяха по вкуса на старото
дърво. Скоро сянката се отдръпна, мъжете скокнаха в нозете си, па се грабнаха от
силно, по- силно. Мечоци, ти да ги видиш! Не имането, късмета си заравяха там, общия.
Туй нямаше как да разберат. Знаеха само, че всеки своя път отново тръгва.
„След направена аутопсия, в хранопровода на починалия Иво
Сиромаха се откри малка, златна лъжица. Химичната експертиза показа, че петно с
размери., в червен цвят, отговаря по химичен състав на сладко от горски плод и
е в абсолютна индентичност с остатъка в
буркан намерен и приложен като доказателство от оглед..“ Бялата мишка, която неволно
стресна мъжа четящ приказки и похапващ във
ВИП- а на Библиотеката, изплю в устата на умиращия предъвканата хартия със
сладко от диви ягоди. Старият плъх намери сила за глътка усмивка, преди сънят с
маската на смърт да го изведе завинаги от Мишеморковия хан.
„От мършата ще запалим радостен огън, а Егоизмът дава
основание да живееш за някого другиго…“ Жарков затвори книгата. Живееше сам. На
пет минути от Библиотеката. И разгърна фейсбука.
*приликата с изкуството убива всяка революция