Сънувах
бог. Няколко пъти. Носеше детско блокче за рисуване. Имах подобно. От онези, с
малките бели листа. Бог беше дете. Веднъж на сън му предложих своите цветни
моливи и острилка. Получих ги за втората година. Наричахме го „рожден ден”.
Имаше и торта, с малини и боровинки от гората. Но и двамата с баща ми много
добре знаехме, че всъщност празнуваме моето оживяване. Бог се усмихна, прие
мълчаливо драскалките и си тръгна. После се събудих.
Гората
не ражда деца. Така ми каза мравката.
Децата идваха на
ята. Кацаха като птици и опъваха палатки. Оставаха за по няколко дни.
Лагеруваха по поляните покрай реката, която извираше изпод върха. Около него
пък кръжаха орлите. Зъби, под форма на скали, криеха единствената пътека и до
горе стигаха единици. Устата на прохода се разтваряше рядко за да всмуче устрема и изплюе
преродените. Малцина се осмеляваха да тръгнат. Никога най- смелите. Не и
безразсъдните. Само крачещите мечтатели, катерещи и пълзяши в реалните си
сънища. Разпознавах ги оше в тълпата. Едновременно смирени и търсещи, с играещи очи. Понякога
смешни на външен вид. Стояха встрани от гнездуването. Случвало се
е да съм на сантиметри от тях. Гола съм невидима всред пущеняка. Можех да ги
докосна с металните си пръсти. Можех дори да заобичам някой устремил се нагоре
поток. Дори да се влюбя...Или се влюбих ? Не искам да знам. Сякаш съм
забравила.
Самоедите се
радваха на чуруликащите тълпи. Дориан се приближаваше съвсем близо за да получи от децата пълен комплект-
ласки плюс лакомства. Дори мъдро седеше встрани и с известна досада разгонваше
рояците мухи с опашката си. Дори късите лета и се струваха прекалени. Вечно
бленуваше сняг горката.
Зимата бе и моето
време. Тогава слизах в града. Баща ми бе обяснил, че това е опасно. Другите не
биха ни разбрали. Повтаряше често тези думи, но никога не попречи на моите
разходки. В началото тръгваше след мен. Дори не се криеше. Пушеше мълчаливо
встрани лулата си, или свит на бързо тютюнец. Знаех, че лявата ръка стиска в
джоба някой от избраните хладни пистолети. После сякаш свикна. Мисълта, че тръгвам
го държеше буден. Той и без това рядко спеше. Но сигурността на скованите от
студ нощни улици, които се бяха превърнали в моите най- прекрасни места за
бродене и желанието ми да бъда сама го заставиха да остава в гората. Дори обаче
следваше всяка моя стъпка.
Обикновено носех любимата си вълнена жилетка с качулка. Винаги
имах зимни очила, широк шал, който покриваше цялото лице и ръкавици. Макар нищо
от това да не ми бе нужно. Не чувствах студ. Необичайната ми до някъде
униформата не будеше любопитство. От баща ми знаех, че градчето е пълно с
чудаци. Преди време "болницата за опитомяване" затворила прозорци, врати, магерници и нужници и обитателите и
останали тук да си търсят късмета и „да
учат нормално лудите на живот”. Така той завършваше обяснението си. Проговорих чак на
петата година. Баща ми упорито подреждаше нещата вътре в мен, но истинският ми учител и инженер на душата бе
и си остана мравката. Когато я попитах, защо не тръгва, тя спокойно ми обясни, че е
разбрала своята мисия и ще бъде в мен, докато е нужно. Обичах мравката не по-
малко от баща ми и самоедите. Често и го казвах и тя започваше да лудее и да ме
гъделичка странно. Харесвах това. Когато прочетох книжката на К.К плакахме и двете. Така де, аз нямах сълзи, но
мравката ми подари езерце със своите.
Кимах учтиво на
сенките, с които се разминавах по улиците. Веднъж ме заговориха. Бяха три
момичета, петнайсет-шестнайсет годишни, на ръст колкото моя. Бяха с еднакви,
късо постригани момчешки прически. Поискаха ми цигари. Винаги нося със себе си,
така че им дадох. Подарих им и една запалка. За секунди едновременно се огледах в тях,
прогледнах в пламъка от запалката и видях огънчетата в очите на Дори. Тя се бе сляла с току що
навалелия сняг буквално зад гърбовете им. Почувствах се странно. Попитаха ме дали съм момче, или
момиче. Поисках да съм момиче и кимнах потвърдително на второто. Тогава те ми обясниха, че са банда и, че ако искам да се присъединя към тях мога да ги намеря утре,
или на по друго време в двора на старата клиника. Пак разклатих глава. Те се
засмяха, бутнаха ме шеговито, дори приятелски в снега и тръгнаха по посока огромната светеща
коледна елха.
Останах на земята. Дори се приближи към мен и започна да лиже шала и стъклата на
очилата ми с топлия си език.