събота, 31 март 2012 г.

детство


   Сънувах бог. Няколко пъти. Носеше детско блокче за рисуване. Имах подобно. От онези, с малките бели листа. Бог беше дете. Веднъж на сън му предложих своите цветни моливи и острилка. Получих ги за втората година. Наричахме го „рожден ден”. Имаше и торта, с малини и боровинки от гората. Но и двамата с баща ми много добре знаехме, че всъщност празнуваме моето оживяване. Бог се усмихна, прие мълчаливо драскалките и си тръгна. После се събудих.
    Гората не ражда деца. Така ми каза мравката.
    Децата идваха на ята. Кацаха като птици и опъваха палатки. Оставаха за по няколко дни. Лагеруваха по поляните покрай реката, която извираше изпод върха. Около него пък кръжаха орлите. Зъби, под форма на скали, криеха единствената пътека и до горе стигаха единици. Устата на прохода се разтваряше рядко за да всмуче устрема и изплюе преродените. Малцина се осмеляваха да тръгнат. Никога най- смелите. Не и безразсъдните. Само крачещите мечтатели, катерещи и пълзяши в реалните си сънища. Разпознавах ги оше в тълпата. Едновременно смирени и търсещи, с играещи очи. Понякога смешни на външен вид. Стояха встрани от гнездуването. Случвало се е да съм на сантиметри от тях. Гола съм невидима всред пущеняка. Можех да ги докосна с металните си пръсти. Можех дори да заобичам някой устремил се нагоре поток. Дори да се влюбя...Или се влюбих ? Не искам да знам. Сякаш съм забравила.
    Самоедите се радваха на чуруликащите тълпи. Дориан се приближаваше съвсем близо за да получи от децата пълен комплект- ласки плюс лакомства. Дори мъдро седеше встрани и с известна досада разгонваше рояците мухи с опашката си. Дори късите лета и се струваха прекалени. Вечно бленуваше сняг горката.
   Зимата бе и моето време. Тогава слизах в града. Баща ми бе обяснил, че това е опасно. Другите не биха ни разбрали. Повтаряше често тези думи, но никога не попречи на моите разходки. В началото тръгваше след мен. Дори не се криеше. Пушеше мълчаливо встрани лулата си, или свит на бързо тютюнец. Знаех, че лявата ръка стиска в джоба някой от избраните хладни пистолети. После сякаш свикна. Мисълта, че тръгвам го държеше буден. Той и без това рядко спеше. Но сигурността на скованите от студ нощни улици, които се бяха превърнали в моите най- прекрасни места за бродене и желанието ми да бъда сама го заставиха да остава в гората. Дори обаче следваше всяка моя стъпка.
   Обикновено носех  любимата си вълнена жилетка с качулка. Винаги имах зимни очила, широк шал, който покриваше цялото лице и ръкавици. Макар нищо от това да не ми бе нужно. Не чувствах студ. Необичайната ми до някъде униформата не будеше любопитство. От баща ми знаех, че градчето е пълно с чудаци. Преди време "болницата за опитомяване"  затворила прозорци, врати, магерници и нужници и обитателите и останали тук да си търсят късмета и  „да учат нормално лудите на живот”. Така той завършваше обяснението си. Проговорих чак на петата година. Баща ми упорито подреждаше нещата  вътре в мен, но истинският ми учител и инженер на душата бе и си остана мравката. Когато я попитах, защо не тръгва, тя спокойно ми обясни, че е разбрала своята мисия и ще бъде в мен, докато е нужно. Обичах мравката не по- малко от баща ми и самоедите. Често и го казвах и тя започваше да лудее и да ме гъделичка странно. Харесвах това. Когато прочетох книжката на К.К  плакахме и двете. Така де, аз нямах сълзи, но мравката ми подари езерце със своите.
   Кимах учтиво на сенките, с които се разминавах по улиците. Веднъж ме заговориха. Бяха три момичета, петнайсет-шестнайсет годишни, на ръст колкото моя. Бяха с еднакви, късо постригани момчешки прически. Поискаха ми цигари. Винаги нося със себе си, така че им дадох. Подарих им и една запалка. За секунди едновременно се огледах в тях, прогледнах в пламъка от запалката и видях огънчетата в очите на Дори. Тя се бе сляла с току що навалелия сняг буквално зад гърбовете им. Почувствах се странно. Попитаха ме дали съм момче, или момиче. Поисках да съм момиче и кимнах потвърдително на второто. Тогава те ми обясниха, че са банда и, че ако искам да се присъединя към тях мога да ги намеря утре, или на по друго време в двора на старата клиника. Пак разклатих глава. Те се засмяха, бутнаха ме шеговито, дори приятелски в снега и тръгнаха по посока огромната светеща коледна елха.
   Останах на земята. Дори се приближи към мен и започна да лиже шала и стъклата на очилата ми с топлия си език.

неделя, 18 март 2012 г.

радио късивълни


Заспах на плажа и изгорях на сънища. Колкото петстотинтинкови монети. Толкова. Пингвините изкъшкаха зимата с викове „къш, къш”. Снегът побягна по склоновете. Безмилостни войни на светлината. С пръчки подпукали  преспите.
Кольо Колата крачеше важно, важно. Бутилката умираше в курника кльовната. Курешките попиха срама и. Кокошките се смееха.
Бойният кон на площад „Разкривен часовник” е стрелка. Вдесни се, премествайки времето от линията „ почивка- почивка’. Поглед към бъдещето.
„Нцъъ. Дръпвам светещата страница. Мачкам пикселите. Мач-мач. Гол. Пуска слузеста мъгла „гадно, гадно”. Поставям нова тъмна страница.”
Правя фокус. Из виждам от ръкава себе си...
СнъФФ филмите миришат на свободно леещо се уиски. Бутаформи. Поклащащи се бетонни гробни плочи. Призраците околовръст също се смеят.
Буркан с бурки. За теб. За теб също. Поставяме „Мокамед”. Горчиво- сладка постановка, по календара на маите. С вкус на кафе.
На сушата. Чух с ушите си.” Суши за смет.”
- Изключи сешора. Престани да разтягаш буквите. Отивам да правя пуш.
- Моля те. Изчезни от съзнанието ми. Остави ме да правя пиш.
*пишаор- място за изпикаване на думите.
Сащиствам се от сашианство. Бахтън. Бастисвам зеления път. Май.
Щипки за съвестно изпрани мисли. Серия „Ти”. Петстотинкови пакетчета - „юту”, „ютуб”, „юнеско”. Юруш на суши-ту. Тън-канЪ.
Зигфрид. Зиг-фрида. Зигфрийдъм. ХашлашкоХипарски зиг-заг. Сутрешно.„Хайде Зиги, ставай мърррчо”.
Маратонско бягане из ледниците. На старт застават само лудите. Сивкаво-зеленикав фон. На места-никакъв. Наградата. Душа.
- Успокои ли се ?
- Изпуши ли страховете ?
- Не е честно да кълвеш по темето.
- Така темелите придобиват смисъл.
Дъ кит с усмивката на чаплин. Платон се храни с планктон. Бива, в морето от звуци. „ойлари-ойларио”.
Дете се срещат с баща си. Пият чай. После си заминава. Чашата е само една.
Дълбая плиткоумен гроб за собствената си мисъл. Изсипвам случките. Нещо като казан. Каза-нова( да, да, ами бой) „Ври, бълбукай..” Потапям се вътре. Той ме изважда.
Самопречистване.
Ми. Фа. кефф. 
кОФФ
а!
бла-бла...