В края на онова село сгушило се между двата хълма- гол и горист, в началото на нищото, след пътя, но преди пътеката, живеело едно глуповато на външен вид момче- някой биха го нарекли и другояче, което под сенките на звездите често деляло с бабите олющените пейки в двора на празното училище и слушало приказките- на баби и на звезди. Добро било сърцето на момчето и от сготвеното завинаги имало и за кучетата, които мечтаещи и месото, търчали и подскачали подире му. Най-старата жена в селото- сляпа и почти глуха била, но помнела за всички- веднъж разказала историята за вълшебната сребърна праскова, която изпълнява желания. След тази нощ на наивното момче, вярващо на всяка приказка, не оставало нищо друго, освен да подири сребърната праскова; нямало си никой и нищо то, само времето и пътеката. Малкото неща побрало в торба, метнало я на рамо и тръгнало по пътеката. Обикаляло месеци наред момчето и чак на второто лято пред него се явило дървото, което давало по един вълшебен плодна година. Като всяко вълшебно дърво и това, било пазено от страховито чудовище. Няколко години момчето, което се превърнало в прекрасен младеж, разучавало навиците на чудовището, издебнало го и повече от лесно откраднало сребърната праскова. Тогава нещеш ли, появила си най-прекрасната девойка на света (помните ли, в селото имало предимно баби?), и тя признала пред младежа, че повече от всичко най-обича прасковите. Младежът, който бил влюбен поне до края на живота си и все още не си бил измислил свое желание, дал сребърната праскова на момичето. Любовта грабнала плода, целунало го и побегнала. Младежът се опитал да я догони, но не успял, защото никак не го бивало в бягането подир мечти. Върнал се той на заден- рачешката и седнал под дървото. Ядосаното чудовище сякаш го очаквало и веднага се нахвърлило върху младежа, но внезапно размислило и приседнало до него. Двамата мълчали цяла година до новото лято, но дървото така и не дало плод. Сребърната праскова я нямало и на втората, третата.., петата…, десетата година. Докато през една безлунна нощ чудовището- втръснало му от очаквания и пазене на нищото- станало и се озъбило. Мъжът вдигнал рамене, а чудовището махнало с ръка и се шмугнало в тъмното. След годините, които никой не отброил, си тръгнало и дървото. Младежът плакал през деня, защото бил свикнал със сянката му, а през нощта, когото заспал, сънувал за първи път като истински мъж. Присънило му се момичето, което освен, че било все така младо, било и още по-хубаво. Любовта се появила на пътеката, напълнила торбата с праскови, целунала го и… пак хукнала. На сутринта, мъжът, който не бил слагал нищо в устата си цялата вечност, изял всички праскови, посял костилките им, изкопал кладенеца и ги полял.
В сравнение с другите градини около града, прасковата била най-далеч- до нея се стигало по пътеката след пътя. Хлапетиите идвали на ята, издебвали чудовището, грабвали кой колкото може да отнесе от чудно вкусните праскови и хуквали в победоносни викове и крясъци. Старецът виждал и чувал добре, но не спирал децата, а махвал с ръка. Обаче веднъж, едно малко момиченце се престрашило и доближило „чудовището“ от любопитство. Дядото прегърнал момиченцето, откъснал най-хубавата сред най-хубавите праскови и разказал (тази) приказка. На другия ден му се наложило да я преразказва на цялата банда. Скоро прасковата градина се напълнила с толкова много деца, че дърветата не смогвали да се грижат за всяко със сенките си, а кладенецът се тюхкал- водата привършвала. А момиченцето, което от всичко на света най-много обичало да рисува, нарисувало сребърната праскова и я подарило на дядото.
