полета на пингвина

бялата котка и черната се хранят на прага, пият общата вода

купичката е на бялата, другата се примъква, вратата е разтворена

гледа ме право в очите, нейните говорят,  „вярата е една за всички”,

съмненията и страховете са сити, но хрупането озвучава стаята

по улица „палафокс”, крача в даунтаун към бея, с мислите си

„америка е закодирана система-  двоична искрена неискреност”

последна неспокойна разходка, не виждам морето, приключвам тук

скоро излитам, ще последвам етера, пристигам в същата картина

щракам „домашен чипс”, потaпям в органичен хумус, вярата отсъства

портокалите ме гледат, откъснати от дърво, в близост до нашето момче

киселяк дивачета, големи семки и жилавост, към вкусната същност

изплювам несмилаемото в кофата, навън вали, късно е за други опити

Войев со Болев

Болев и Войев

                   света осъзнали

тъжни брамини

                   в рими мечтали

празнотата в торба

                  уви не кръжи

другари`            

                 чайника кипва

                             щом главата уври

                       

                                   

                                     дяволско време

                                           волен ездач

                                свободата подирил

         мисли по здрач

тъмнината коварна

Борхес открила

 най- откровено

куршумa дарила

                                                                изгубени ангели

                                                          волна китара

                                            красотата изровил

                                      таз чутура стара

                            вълната студена

                       Марли отвила

           светлината от лед

      живота стопила

                                       

                                   

 

Воев и Ботйов.

              мисли в стената

                         призраци будни

                                     храм за душата

                                  тъмно и светло

                   птица в покой

          умирам без битки

живея без вой

филм

Камерата скъпа

Филма вече демоде

Звездата в тъмна риза

Кадъра заспива от кафе

                      ..и сънува 

        друга виза

Навън пече до ужасон

Финансите разтопени в тон

Режисьора- козирка пиян

Всичко блясва в цвят осран

Поетът хапва вкусен сладолед

мляскаво дописва:„хляб, вода и мед”

Слонове примъкват се в декора

Папагала кряка: "Мамка ви, бе хора!"

НасамНатам

Разроших кашона в килера,

появи се воден пистолет,

ръката стисна спусъка и..

политнаха прозрачни спомени:

„От сергиите в нашето детство,

пластмасови бойни редици,

разделени винаги по равно,

за битката „добрия vs. лошия”

Изстрел срещу изстрел оттогава,

със единствения читав арбалет,

малките победи и дребните загуби,

големите братски, вечни крамоли

Но появата на строгия офицер,

решава справедливо войната,

нашата вечно усмихната майка,

мирно сбира и войни, и войничета..”

Миналото се свива, изчезва по детски,

призрачни десетки, нацелени от момента

Пук- пук- пук- пук.. Приятно и лесно

Стрелям пак аз...и нови балони в тъмното..

„Потъва и „водния” в пълната раница

Знам, езерата очакват бодрите стъпки

След планината, влизам в друга обител

Отвън- мекиците със захар и кеф

Прекрачвам сит, спокоен, смирен

Очите ме приковат. Избоден кръст

Но случвам и на други чудеса човешки

Светена вода в пластмаса, на тезгях

Купувам шишенце. Примирено усмихнат

Осветявам пистолета от него. Крача натам

Стопира ме изпаднало цвете с красота си

Вдигам го, а то дружелюбно ме пита:

„Кому е нужна подобна тежест в гората?”

Пистолета подскоча сам. Следва струйка за отговор:

„Неблагодарниче. Вече ще си цвят, жив, но примирен”

„Гъдилкаш ме с изворна вода. Убиваш ме от смях така”

Задружно се прибираме. Припада товара още на прага

Водата и цветето връчвам на генерала с усмивка”

Светвам лампата:

- Майко, кое е за боклука?

някога, когато мечтите..

Имаш истинска мечта

По- доброто от теб е казало: „хей, отивам си”

Боли без красота. Търсиш я обратно

В огледалото. Из спомените

Действай тогава

Лопатата ти е под ръка

Земята е под краката ти

Морето на отчаянието започва и свършва с пръстта

Копай. Да, просто копай

За да посадиш своята мечта.

Но първо трябва да се потрудиш. Старателно и упорито

Нужно е да изровиш закопаните, смърдящи корени.

Проблемите. Страховете. Един по един

За да почистиш разума и съзнанието

Мръсна работа е. Може месеци да ринеш гнилочта

Но ти обещавам. После долита лекотата

Лесно е, както се научи да караш колело

Без проблем подчини и автомобила, нали не бъркам?

За университета. Спомняш ли си

Нощта преди изпита бе обикновена лятна нощ

Шест- седем часа сън. Като цял зимен месец

Тракаше със зъби под завивката от студ

Страхът и студът не са синоними. Нито роднини

Знаеш го вече. Катериш върхове. Летиш с крила

Проверката ти мина като песен

Лесна мелодия. Близки въпроси. Любим текст

Управляваше съдбата уверено на връщане.

Слънчогледите, почудено надничаха за гласа и човека през разперените широко прозорци

Крещеше нейното име. Своето бъдеще

Любовта седеше на мястото до твоето

Тя включи радиото. Ти запя

„Аз съм най- добрият”

Звънна, едва когато изпи втората бира в хотелската стая

Баща ти вдигна. Каза, че никога не се е съмнявал в твоите възможности

Мислиш ли, че не плака и той?

Сигнала за приключване, отвърза едновременно и двата балона радостни сълзи

Сега пусни мечтата в дупката. Не я  задържай в длани

Не се бой. Не си дете. Страховете не са прилични опаковки

Захлюпил си мечтата като пролетен охлюв

Забравил си, да. Беше малък. Но охлювът беше още по- малък

Стискаше го здраво:

„Мой си е, мой си е. Искам си го. Само за мен си е!”

Все още трудно се разделяш с притезанията.

Ще се научиш. Обещал си си

Тя плачеше тайно. Като баща ти в нощта. Но не от радост

Горчивите на вкус сълзи по твоята гордост. В нейната чаша чай

Живеехте заедно. Разделени

Като дете те подлъгаха. Пусна го.

Сега не е необходимо. Вече знаеш природата на охлювите

Познаваш природата. Свързва ви приятелство

Браво. Точно така. Добро момче си

Положи пръст отгоре. Спокойно затъпчи земята с пръсти

Защо си тъжен? Посаждаш мечтата, не я погребваш

Прибери се. Внимателно. Стъпалата. Седем. Както винаги

Вътре е празно. Знам

Ти избра себе си. Не цялото

Няколко положения и ще завали. Реалността се грижи за водата

Бъди сигурен. Ти ще спиш. Но в твоята градина ще е бурно

Винаги вали, когато сърцето и душата се молят

Когато те и ти се молите заедно, се случват чудеса

Чудесата живеят в приказките и детските книжки

Но се разхождат често из света ни

Наобикалят възрастните. Които пък, все бързат

Да се движиш по- бързо от едно чудо. Не е ли само по- себе си чудно? Парадоксите на времето. Физика на абсурда и пропуснатите възможности

А да не виждаш голата красота на сантиметри от себе си?

Това как ти се струва?

Тя ти разказваше за концерта на виртуоза

Помниш бляскавите и очи. Със сигурност

Ти и сподели, че си подминал някакъв неугледен несретник

Скрибучел странно в метрото за без монети

Дълго се смяхте.  Отворихте заедно вестника в края на седмицата

„Цигулар- виртуоз свири за хората една от най- трудните пиеси в метрото. Децата се заслушват, но ги дръпват. Никой не спира да послуша!”

Заспал си отдавна. Телевизорът се забавлява сам с второто полувреме

Дървото на желанието изниква от семето на твоята мечта

Преди да се събудиш. Не сънуваш

Ще влезе. Ще изпревари с минута отминаващия, уморен след работата сън, за кана вчерашно кафе. Но ще се погрижи и за новата. Макар да предпочита чай

И ще стресне котката, когато издърпва сутрешния вестник изпод нея

Желанието ти ще поднесе пресни кифлички в леглото

Така, както ги обичаше

Майчината закуска ще се завърне

Ще се възвърнат и детската ти небрежност, и веселост

Бъди сигурен

Желанието ни. Добрата половина в нас, знае всичко

Какво искаме. Какво обичаме

И какво наистина искаме и обичаме

Буден си и ококорен. Вече звъниш. Преди първата глътка кафе

„Стана чудо. Не вярвам на очите си. Тя е тук!”

Но нали снощи бе друго?

Нали се молеше от душа. Със сърце

Със широко отворени очи.

На Него. На Себе си

Той Те чу. Земята ти повярва. Ти вярваше

Телефонът дори разбра

Само че, ти сега се пулиш уплашено. Невежа

Време е да се изправиш. Да бъдеш отговорен

Да се погрижиш и грижиш за Твоето желание. За да бъдете

Започни с палачинките.  Знаеш, че ги обича с боровинково сладко

Няма да закъснееш за работа

Нали току-що звънна, треперещ от студ на шефа, или забрави?

Пролет е. Желанията възпитават обичта

Усмихни се. Целуни я

 

Хайде. Не отлагай повече

Семената са във джоба

Лопатата дреме в гаража

Стъпил си здраво на земята

Дъждът сбира вълнения от вълните

Готов да се излее. Да потопи самотата

Морето на надеждата е обградило сушата

Бушува по нетърпеливо от сърцето ти

Желанието копнее да израсте

Тя те обича. Ти я обичаш. Едно сте

Не се бави, човече

сухи цветя

сухи цветя

колчан стрели

ваза. маса

мирно лято

зимна цел

топлина

Из "два балона си летят"

два балона си летят:

- хората, защо не летят?

- превръщат желанията си във въпроси

- ние имаме ли душа?

- да, пълни сме с въздух

- ако пукна, къде ще отида?

- на земята

- високо ли сме?

- да. подминахме Бог

- мисля, че замръзвам

- да помогна? вадя иглата

- единствено децата ли радваме?

- не само, и странниците

- искам да се преродя в балонче от дъвка

- невъзможно, това е първи клас

- това извънземен червен балон ли е?

- домат е, не уцелил за жалост целта

- този наистина ли ще скочи?

- да, защото е човек

- заваля?!

- забравих чадърите

- искам хамбургер!

- потърпи, луната е близо

- сигурно им писна, а?

- спокойно, кацнахме

На Б.

Мълчанието, казват, било злато.

Мълчанието на близък е подарък. Диамантена мина.

Мълчаливият приятел е извор с вода. Самотата е пустиня.

- Защо влачиш този стол из пясъците, страннико?

- Защото е безценен, приятелю.

Умората е близо, ще ни стигне. Ще спрем и ще поседна отгоре му. Ще починем и двамата.

През нощта ще стане студено. Ще го начупя и разпаля огъня с него. Ще се топлим и пеем.

На сутринта ще сбера прахта в шепи. Ще тръгнем отново по пътя си. Заедно. Аз и Той.

Не е ли приятелството завинаги?

вторник. сряда сутрин

Димитър се прибра у дома, събу новите маратонки и влезе в стаята, където без да щраква лампата лесно метна раницата върху един от двата стола. Смени тениската, бе на някакъв бейзболен тим, спорта не го вълнуваше особено, но облече подобна, и тя презокеански подарък от братовчеда, който караше тир някъде там. Свърза компютъра с музиката, подбран сет, трип- хоп, класика и малко китарен джаз и се метна на матрака.

На тавана, точно над главата му, светеха слънцето, луната, подобна на недохранен кроасан и няколко бледи звезди. Димитър позяпа залепеното от него семейство светулки и се изгуби. Лежеше в тази поза- затворени очи, изпънати крака и кръстосани над стомаха си ръце в продължение на половин час, после стана и седна пред компютъра.

От две години не поглеждаше телевизора, но част от него се интересуваше за части от случващото се. Отне му петнадесет минути да прегледа новинарските сайтове. Хвърли бърз поглед и във фейсбук, хареса няколко картинки и мисли, лайкна други и пусна играта.

- Мите, с баща ти ще вечеряме, идваш ли? Сготвих агнешкото от чичо ти. Има и спаначена супа, от снощи.

- Да, мамо, минутка.

Гласовете лесно преминаваха през тънките стени на неголямото жилище. Всеки шум и всяка мисъл се чуваха в ненужна споделеност. Затова момчето не покани познатите си. Приятели нямаше. Приятелка също.

Измъкна се от сървъра, пусна някакъв филм в процес „теглене” и излезе от дупката. Нахлу джапанките пред банята, стъпи изолиран върху мократа, чиста мозайка, изми ръцете си, криейки се от огледалото. В кухнята, която миришеше, седна мълчаливо на стол до човека с цигарата,  с гръб към бръмчащия хладилник, над който страдаше икона, нарисувана и подарена от дядото, също Димитър.

- Мите, тези джинси не са ли вече за пране? Виж им само петната по коленете.

- Да, мамо. Ще ги пусна в пералнята.

- Ето, сипах ти от агнешкото. Комшийката ни донесе питки, за бог да прости. Неин възрастен роднина се споминал. Супа искаш ли?

- Да, мамо. Благодаря. Искам и филийка хляб.

- Ето, вземи си. А ти, Иване, още една бира, мезе, или приключи вече? Нещо ново в училище?

- Нищо мамо. Училището е старото. Учениците сме си същите. Учителите са на заплата.

Димитър изми ръцете в кухнята и изяде една ябълка за десерт. Пожела спокойна нощ на родителите си преди да напусне тяхното пространство. В стаята, премести масичката с колелца в близост до матрака, за да вижда по- добре монитора и пусна филма, който се бе изтеглил. Заспа, не дочака края. Майка му влезе тихо през нощта, загъна го със спалния чувал  и изгаси „чудото”. Излизайки, с гръб към вратата, за малко не падна. Спъна се в стола с раницата, вдигна шум, но не успя да разбуди детето. На сутринта Димитър стана, погледна се, изми зъбите и прозрачните сини очи с хладка вода, оправи на една страна с ръка късата, светла коса, закуси чай и пържени филии с къпиново сладко и домашно овче сирене, пусна джинсите в пералнята, обу старите, които висяха на простира и баща му го откара почти до училището, както правеше всяка сряда. Имаха стар, но добре поддържан автомобил. Първият час бе по история.

Във вторник, малко след обяда, Димитър бе убил човек.

връзка с въпрос

Питате ме за страната,

що най- любя на света?!

Питайте си. Дзъррр.

Линия живо, закриа. Т

Абонатът е изключен

Ту-туу-уууу

И роботите стачкуват.

Няма ме.

Постдостъпността.

Питате се после за живота,

носеше ли нещо на врата?

Призрак и опашка думи

във хвърчило.

Питайте си. Пийте. Пейте.

Спомена така отлита.

*елефона ми мълчи.

Сега съм. Пиша.

Все - по - реалността.

утро

хлапето хукна.

изстреля се,

и полетя.

кълбенцето,

търкулнат любопитко,

приютено,

в мекотата на студа.

препънато в прага,

надиплена шишкавост,

с обич,

слабо телце.

детето бърза,

винаги бързат.

копнее да разкъса,

разпилее в перушина,

белите пликове.

нощната,

облачна поща,

с подател небето.

за двора,

селото,

земята.

петела,

кучето

прасето,

и кокошките.

за къщата,

покрива,

пушека,

комина,

и прозорците.

навътре.

стаена,

изпаднали отгоре

милион невидими,

червени мравки,

топлината.

свит спомен,

споделеност.

море, плаж, чайки..

глътка чай.

самотен сън,

сгушена от ъгъла.

в ъгъла.

мечешко

зимно утро.

Метаморфозно сътворение

Дърво разталачено до дъски, сглобено в барака. Раждане на идея-плод. Ябълка, цвят червен. Човекът я отхапва. Метаморфоза. Превръща се в змия. Картината се сменя. Става бяла. Змията захвърля кожата. Остават купчината бели ябълки, поглъщащи бараката. Изплюта огромна металостъкленна конструкция. Пълна с бъдещи червеи.

Кафяв, загниващ плод. Разкапване на часове. Плесента. В едно.

- Ще се въздигнем до човек. Какво е сътворението?

- Дяволска работа.

- Стихотворение.

Идеята се композира от творец.

Дялкат се ръбове.

Инжектира се душа.

Плаща се цена.

Ражда се дете.

Гъби разширяващи съзнанието. Зелени кецове. Дете бяга от реалността. Гора. Заспива под дърво. Сънува барака. Ябълката пада върху главата. Поражда тумор. Идея.

Пластмаса изплюта от плесен.

Правоъгълни плодове с вкус на реалност.

фермата

 

Светлините във фермата угасваха една след друга. На небето луната тананикаше нещо на звездите, а под него, вятърът хъркаше и плашеше малките облаци. Помещенията бяха отворени и  животните, посвикнали вече с режима, кротко заспиваха. Само строежът в ъгъла, предвиден за новия генератор, бе обграден с плътна телена ограда и на вратата му- заключена с три катинара, се белееше почти скъсаната бележка „РЕФИРЕНДУМ”, с десетина подписа под обяснителната част след заглавието.

През деня, лично БаБа бе открил поредната двупосочна широка циментова алея, по която телетата вече отиваха и се връщаха от паша и водопой. Малко преди полунощ бе останал  да свети прозореца в една-единствена стая- Неговата. През ситната противокуршумна мрежа, разгърнато бе единствено лявото крило, изхвърчаха светещи мисли, прилепваха се към детските мечти и така достигаха до етера.

„Пребоядисахме фасадата, това добре. Каракачанката заслужи „златният кокал”. Доволен съм. Главният колач преместихме в шефското отделение на „Жалби”. Приказна идея. Шефът на пастирите потвърди, че картотеките на телетата ще стават все по- пълни. Но скоро с него май ще се наложи да творим нов компромат, че президента ни нещо взе да позабравя говеждия мирис покрай френските шансони. Финансовият трябваше да ми докладва нещо?! Ще натисна бутона..”

Плъх, облечен със синьо- червена пижама на жълти звезди и обут в гумени ботуши (мразеше калта в малката кочина, както мислено я наричаше) се яви на третата минута:

- Да, БаБа?

- Какво е положението с научните разработки?

- Получих мейл с оферта за нов продукт- „Допълнително притъпяване на животните”. Разработен е и тестван в друга великолепна ферма, подобна на нашата. Научният ни отдел е пред закриване, както настояхте. Парите вече пренасочих към „ културни дейности.”

- Чудесна работа, Плъх. Нещо за края на годината?

- Ще помисля. Виждат ми се добре. Не ги чувам да мучат много, а вече месец съм без тапите си за уши.

- Браво. Отивай да спиш!

- Благодаря, БаБа! Да сънувате разкош!!

БаБа проследи внимателно изнизващата се хитра сянка, запали пура, изпи на един дъх уискито в чашата и самодоволно се усмихна. После дръпна копринената завеса и включи големия монитор с допълнително вградения автоматичен преводач. Следваше само едно. Последното. Задължителният сеанс – „доклада”. Бяла лампичка, после зелена и накрая червената. Лесно за запомняне. Беше негов ред:

- Докладва „ ферма шестстотин осемдесет и едно”. Задачите за месеца изпълнени.  Животните- добре. Продукти „месо” и „ мляко” изпратени по направление. Очаквам допълнителни указания. Рапорт даден!

- Будааа.. Лакомство, или пакост?

- ммМммМххМ, бос?!?!?

- Шегувам се, Буда. Отпусни се малко, моля те, на постдемократична статуя си заприличал. Гугъл ми подсказва. Имен ден ти се заформя утре. Денят на народните будители е при теб, или греша?

Защо малката птица пресича улицата

Пингвинът привършваше историята. Спря на страница от края, свали смешните телени очила без лупи и се замисли..

Някога, родното му място представлявало истинско райско кътче. Огромни дървета, безкрайни, шарени поля, топлина и безброй възможности за приятелства. Сякаш бе прочел любимия си сън. После Земята, непонятно защо, отпратила рая на пътешествие. "Сигурно има грешка! Възможно ли е планетата да е сбъркала?! Да сковеш красотата в лед е ужасно несправедливо! Адски нечестно дори!! Сравнимо с това, че не мога да... "

Пингвинът въздъхна дълбоко. Облачето, полетяло от човката, веднага се превърна в стъклена решетка, която изтрополя, падайки върху ледения под.

В друг очакван с нетърпение сън, пингвинът виждаше себе си като спокоен сервитьор,  в малко бистро, нейде из френския юг. Живееше в стаичка над заведението, никога не сваляше униформата си и нямаше ютия. Когато не работеше, гледаше филми и пиеше любимия си фреш от сламена сламка.

Птицата затвори книгата и я взема под крилото си. Излезе, и поклащайки се като истински императорски пингвин, пристъпи на тротоара. Изчака ненужния светофар, пресече улицата и влезе в сградата ледени блокове. Работеше като библиотекар.

Жълтата къща, или как се контролира лудостта

Днес видях макет на „ жълтата къща”. Гледах документален филм за Винсент Ван Гог. Къщата я няма реално, приютила е бомба по време на последната голяма война. Бомбите, както добре знаем, са особени посетители. Ако са подплатени и подпалени добре, те си вършат работата бързо и акуратно. Не  досаждат на тема приятелство, не държат на почерпката. Перфектната бомба може да бъде наречена и перфектния неканен  гост, такъв е онзи, който досажда само веднъж в живота ти. Но понеже пиша предимно за странни къщи, не мога да не уточня, че всяка друга къща е способна на собствена, вътрешна обич. Па макар къщите и бомбите през вековете често да са са споделяли обич до степен „разпилени прашинки”. Помислете само, има ли достойнство в забравено от всички величие и уют? Няма, но принципно това се случва с къщите, остаряват мъчително. Грохнали от старост, те винаги са ужасно грозна гледка. Затова съм сигурен, че „жълтата къща” е умряла щастлива в мига на последния си и всъщност, най- величествен екстаз, единственото съвкупление. Оставайки завинаги млада.

Вечерта възстанових „жълтата къща”. Лесно се получава, стопираш кадъра на плейъра и прибираш момента в съзнанието. След това запаметеното се може да се допълни, или забрави. През нощта поставих в една от стаите малко неща за себе си. Минималистичен стил. Избрах един дивана, спомен от стара ни къща, чието погребение помня, дървена маса с покривка от естествен материал, цветна, бялото е безлично за случая и няколко стола в комплект към масата. Не мисля за гости, поне засега, не съм в настроение и възможност,  но желание за един- единствен стол ми се вижда твърде егоистична постъпка. Призраците на Ван Гог и Гоген принципно са добре дошли, това мястото си е тяхно и е наситено с болезненото им присъствие. Мога да почерпя с абсент, имам, харесва ми като идея. Но ако искат да рисуват, ще си носят нужното. Останалите стаи оставих съзнателно голи, всеки  да поставя каквото си иска, така и онези двамата не биха ми досаждали с претенции и вкусове. Определено не съм възхитен от възможността за постоянен контакт със заядливци и с хора, които не са вложили нито волята, нито старанието, нито таланта си за възпитание на собствените си страхове.

В стаята ми е светло, пълно е със слънчева светлина, макар навън реално да е нощ. Не, не се страхувам от тъмнината, напротив, близка ми е. Харесвам тъмното небе в различните му нюанси-  от тъмносиньо, до поглъщащо всичко черно. Горе, при възможност винаги съм в планината, празното небе, или небето с безброй светлини винаги повлича погледа ми. Не съм художник, не умея да рисувам, но понякога виждам нещо в картините. Казвам това във връзка с тъмнината и вече споменатия филм, в който силно впечатление ми направи една от творбите на Ван Гог – „Звездна нощ”.  Веднага обаче в спомените ми изплува една друга картина- „Писъкът” на Мунк и се свърза с нея. Не знаех фактите. Рисувани са приблизително по едно и също време ( „ Звездна нощ” 1889, „Писъкът” 1893) и двамата художници са импресионисти. Аз съм юрист. Точно в този момент от гугъла изпадна нещо друго, по- интересно. Споделям го. В двете картини има изобразен турболентен поток, който според учените, единствено Ван Гог е успял да  улови с математическа прецизност( свързано е с непонятната ми теорията на Колмогоров) и то в най- нестабилното си състояние. Признавам, че преди прочетеното, всъщност си мислех за двете картини като крайни парчета от „тогавашния пъзел”, който за жалост не мога да видя сглобен дори в най- светлия ден.

Отклоних се. Мрежата е голяма краста, изкушава ме и по тази причина дърпам кабела. Вече ще разчитам единствено на спомена и въображението като помощници. Размишлявам отново по филма. Според изследователите, основният цвят в картините на Ван Гог е неговата моментна емоция, а „скритите” автопортрети не са особена тайна. Черепът с цигарата е явен флирт със смъртта. Слънчогледите са танц с лудостта. Добилата популярност болест, която е свързвана честичко с проявите съвременно изкуство, а не малко творци започнаха и сами, без нужда да си изписват, се именува  двуяко биполярно разтройство/манийно- депресивна психоза. Според новите изследвания, епилепсията на Ван Гог е съчетана именно с това модерниско схващане събрало под един покрив наука и изкуство. Аз не мисля, че човек е статично понятие, картина, или статуя и не съм убеден, че психолозите вземат под особено внимание времето и мястото, когато прилагат формулите си. Но  все пак съм един юрист. При това работил години в качеството на разследващ полицай, който обаче за учудване на повечето посетители бе украсил кафенето- винаги светлия си, не задимен кабинет ( да не се бърка с предхождащото го мазе,  набутано между тоалетната и кенефа) с репродукции и снимки с подписа на Ботев, Левски и актуалния премиер....да бе, да, ама по- скоро не. По стените имаше рисунки и картини, подарък от талантлив приятел. Благодаря за тях! А дали не бяха боядисани и в жълто стените на това ъгълче от сградата? За да не си измислям, ще бъда безкрайно честен и искрен, както Винсент е бил в писмото до брат си, признавайки своята импотентност  (физическа немощ, не творческа). Затова изписвам. Не помня. Но се сещам за нещо друго. Сега, без да шокирам с думи. В кабинета си винаги имах покрити, но не под ключ, винаги книги, карти и алкохол, понякога наргиле и прашки и обичах да чета, да организирам сбирки и да правя секс. Върху бюрото, до подредените папки с дела и седнал на удобното канапе донесено от дома ( не мислете, че с тия думи пращам покана за бомба в нашия дом, не е нужна, той си е пълен и прелива винаги от обич, уют и веселие, макар да е просто един апартамент в блок). Картините са ми свидетел.

Сипвам си жълтозелен абсент. Не пия по принцип. Преди просто са наливах до сън. Обичам шоколад. Но това са изтъркани теми, както и това да кажеш, че няма нищо по- вкусно от хапка козунак, пречистена в купичка мляко с какао. Божествено, но само за мен. В тези моменти, които преди се случваха предимно по Великден, а сега с помощта на големите магазини „алелуята” се разшири, аз вярвам в Бог. Представям си го като крава, която в свободното си време продава, или подарява  козунак. Не богохуля, моля ви се. Бог е всичко. Следователно е и кравата. И ни обича всички. Значи би могъл да разчупва козунак специално за мен. Отхвърлен от първата си любов, Ван Гог е погледнал към Бог. Дори е чел проповеди и то на английски. Истина е, не се шегувам. Отхвърлен от първата си голяма любов, аз поглеждах все по- често към ръката си. А тя, след като оставаше автомата, или парцала, или брадвата, или..все нещо и се случваше да вземе и да държи дълго по заповед, поглеждаше към мен. Но стария диван е толкова удобен и малък. А как ли преди се сбирахме върху му толкова народ да гледаме черно- белия екран ? Сигурно е на база разпространената приказна масова психоза „ дедовата ръкавичка” Лежа и мисля.  Мисля и лежа като изключено лампово радио, което е настроен на канал „обич” с фина настройка- „ чувство за хумор”. Слънцето ми намигва на лъчи. Усещам го с клепачите, очите са в затворени от почивката, не се налага да плащам за сеанс при психолог, а спомените си текат, съвсем естествено при това. Картините са видими и нормални. Детски са, защото не съм никакъв художник, а обикновен вдъхновител ( тестван съм от науката). Но Бог ми е свидетел. Истински са. Не Го ли чухте? Измуча в знак на съгласие от картинката на кутията с карамелени бонбони. Или пак е досадната кутия пълна с думи. Все тая. Ей толкова са евтини думите - бонбони: „ Мамо, ей толкова много те обичам.”  Без загъвки. Направо са безплатни. А дали пък родопчетата и лукчетата не бяха жълти на вкус, а? Измислям си, Дали ми е свидетел.  Комшията от къщата без постоянна форма, с няколкото въртящи се пояса часовници на нивото на прозорците

stein

един камък

издялана монета

две лица

физик

чудовище

пуснат жетон

метална прегръдка

изкачване

скърцане

спускане

преобръщане

бомбени писъци

филмов момент

пак

отново

въртежи

въртележка

лудост

страх гледа отдолу

подхвърля монета

и се смее

и се смее

далай лама и куче

Привързано от чужди, хорски страхове към телена съдба,

невинно палето се дърпа, тъжно, бясно лае пътната врата...

В планината възвишена, случката започва своята разходка,

тихо мантрата реди, отредения, без его, в патешка походка.

„Възбуден, дързък будалай, сполай поредния Далай,

глух е веселия лама за този празен, кучи лай.”

След тез слова, и с вдигната глава, закрачил в мир, оранжевият- той

напред, по пътя мъдър, обгърнат в тишина, притулил всеки вой...

Но виж човече, понякога живота на майтап се случва, кучешка шега,

нагазил Ламата Далай във купчинка реални, не мистични, истински лайна.

Историята тъй приключва, разказвана от шумен, шарен глашатай-

започнал Ламата да лай, тъй как не би познал го никой, даже будалай.

реалността на живота

Вода

Необходимо е всеки ден да пием толкова вода, колкото организма ни е готов да приеме, но без да се чувства претоварен. Чудесно би било водата да е изворна (жива), пречистена от Земята.  Може да пием вода, която първо сме замразили, или преварена вода. Лоша вода няма. Планетата ни е водна. В процентно съотношение, колкото е океана спрямо сушата, толкова е и приблизително водата в човешкия организъм. Ние сме част от водопотока. Водата се влияе от нашите състояния и реакции, затова в местата където я съхраняваме е добре да се спазва емоционална хигиена. Добре е да се къпем, използвайки по- малко химическо твърди  (неестествени) миещи вещества. Сетивните органи по възможност по- често трябва да обливаме и чистим с вода, която не е протичала през канализацията ( изворна, дъждовна).

Храна

Можем да ядем всичко, което обичаме и да го правим винаги, когато чувстваме „истински глад”. Когато ограничаваме временно, или за постоянно нещо (вегетарианство, суровоядство, шоколадови изделия и др.) трябва да сме осъзнали ясно нуждата, а да не го правим по подражаване, налагане, мода и т.н.  Храните, която съчетаваме в едно хранене, е добре да са приблизително близки-  по температура и като цветова гама. Простите, естествени храни „се разпознават” по- лесно от организма.  ГМО- та често са прекалено сложни за разграждане. Продуктите, които са отгледани, произведени, или виреят в близост до мястото където живеем (плодове, зеленчуци, месо, подправки, билки) са по- добри. Колкото се може по- често трябва да приготвяме храна за близките и за нас самите. По възможност, трябва да се опитваме сами да добиваме това, с което се храним.

Отделяне/ Незадържане

Не трябва да задържаме продължително нищо, или трупаме като отпадъци това, което организма е длъжен да отдели. В тази насока е задължително да се грижим за себе си без срам и притеснение, спомагайки за своевременното отвеждане, както на течностите (урина, слюнка, сълзи, семенна течност, пот и  др.), така и на по- твърдите вещества  (фекалии, носна и ушна мръсотия, мъртви кожни клетки и др.) Задържането на емоциите под формата на вътрешна енергия е много опасно. За думите като част от общия  поток с мисълта, които също са енергия, трябва да търсим и намираме възможности за правилен, добронамерен излаз/изказ. Трябва да знаем, че думите са сила, която директно влияе на всичко живо.

Спорт

Трябва да се движим, да се опитваме да ходим пеша всеки ден, колкото и незначително да ни се струва. Хубаво е движенията ни да са на открито. Чудесно е, ако са сред природата, извън населените места. Можем да отделяме по- малко време за някаква спортна разновидност и на работното си място.  Затова винаги има начин и възможност. При групови спортни занимания е добре да се събираме с хора, с които се разбираме, и които чувстваме близки. Не е добре да занимаваме мисълта със странични дейности при спорт на открито и закрито ( да слушаме музика, гледаме телевизия). Всяка възраст има своята двигателна активност и възможности за спортуване.

Игра

Ние непрекъснато играем. Животът ни е игра, състояща се от множество малки и още по- малки игрички. Всяка игра си има правила, които сме длъжни да изучим добре. Няма нищо лошо в това да загубим, но винаги е по- добре да спечелим. Винаги трябва да сме състрадателни и честни и да уважаваме всички участници в играта. Не е хубаво да се отказваме преди края. Не е лошо да поглеждаме как играят децата. Хубаво е  да се включваме в техните игри. Каквато и игра да играем, за да ставаме все по-  добри, трябва да тренираме с постоянство и упоритост. Това не трябва да се случва за сметка на другите и техните игри, или по- този начин да потискаме, или отлагаме други задачи и отговорности.

Място за живот/ Месторабота

Най- хубаво и лесно се живее по местата където сме родени. Би било добре да избираме широки и просторни места за живот и за работа, поне толкова, до колкото се простира светогледа ни.  Работата не бива да ни взема повече от това, което ни дава. Винаги трябва да сме готови без страх да напуснем работата, или дома, за да започнем нещо друго и/или да се преместим и заживеем другаде. Дори да пътуваме много, няма нищо лошо в това да искаме да посещаваме всяко едно място. Не трябва да превръщаме щастието си във  функция на местата за живот и/или работа. Работата е толкова пари, колкото и удоволствие и обратното. Когато се почустваме изчерпани от едно място е добре да се махнем оттам. Работата не е синоним на живот. Мястото където сме живели с години, не е единственото на този свят.

Дом

Не бива да превръщаме домовете си в крепост. Домът трябва да е отворен, прохладен, светъл и приятелски настроен. Хубаво е да е изпълнен в съчетанието на природа с технология. Не е нужно да трупаме предмети, или купуваме непрекъснато нови, дори да разполагаме с нужните ресурси и възможности за това. Домът ни трябва да е шарен и пълен с живот и празнота. В него всеки трябва да си организира лично пространство. Прекрасно е, ако разполагаме със зелена площ, или градина. Трябва да поддържаме чисто и свежо всяко помещение, дори и тези, които не ползваме често/изобщо. Пренареждането на дома помага за подреждане на всеки един друг елемент от пъзела на живота ни. Домовете не са скривалища. Една чиста и приветлива стая често е достатъчна за добър живот. Дом и хаос са несъвместими понятия.

Семейство и деца

Свързването ни в едно домакинство винаги трябва да е доброволно и продиктувано не от нужди, а от чувства и споделяне на общото „сега и бъдеще. Честността и взаимопомощта в едно семейство често са по- силни и стойностни аргументи от обичта.  Никога не трябва да прекъсваме процеса за допълнително настройване на емоции и желания. Получилите се пропастите не бива да крием, или захлупваме с капаци. Хубаво би било да  ги изпълваме с разбиране. Децата трябва да са плод, винаги (3) на истинска любов и съчетана взаимност/хармония. Децата трябва да учим и да се учим от тях. Длъжни сме да осигурим на всяко дете простора, истината и светлината на света. Не е необходимо да затваряме децата в учебни заведения.

Приятелство

Истинските приятели са продължението и реализацията на самите нас, както и ние сме същото за тях. Истинското приятелство не е илюзия. То се крепи на човешката крехкост, но от своя страна създава устоите на света. Хората с добри приятели никога не се оплакват. Децата са чудесни приятели. Съхраненото приятелството от детството е по- силно от всеки един закон. И по- скъпо от купчинка скъпоценни камъни. Приятелство между мъж и жена може да се докаже и без интимности.  Сърцето, а не ума, разпознава  приятеля.

Вяра

Трябва да вярваме в нещо хубаво и истинско. Може да вярваме на науката. Може да разчитаме на доброто. Може да се кланяме на всеки един от боговете и да изповядваме всяка една религия, учение, или философия. Вярата и истината са в обща спирала. Може да съчетаваме две и повече учения. Никога не трябва да налагаме вярата си, или да вредим, вярвайки, че е за добро. Не трябва да злоупотребяваме със знанията. Трябва да се пазим от възможността вярата „да ни погълне”.  Науката и религията не са различни пътища. Стъпвайки на който и да е от тях, всъщност крачим едновременно и по двата. Любовта е приказна вяра.

Болести

Болестта е наш приятел. Болестите ни показват своевременно грешните стъпки по нашия път. Те са нашите най- добри знаци. Доброто лечение за човек е онова, което той самия вижда добро за себе си. Необходимостта от лекарства е нещо реално, но не непременно задължително. Природата ни е създала, тя съхранява цялата сила, която ни лекува. Няма нелечими болести. Всяка смъртоносна болест носи и чудото против самата себе си. Мисълта е перфектния лекар, но е и незаменим гробар. Прегръдката на здравето е безценна.

Страхове/ Смърт

Всички се страхуваме. Страховете се страхуват да останат без нас, хората. Смъртта е най- големият, но и най- ненужен страх. Страховете ни достигат, когато спрем да живеем пълноценно и истински. Страховете живеят в огледала, които винаги имат нескрит бутон „ приятел”.  Когато оставим страховете да закусват с нас, смъртта със сигурност ще ни навести заа вечеря. Трябва да споделяме страховете се с най- близките, защото страхът го е страх от светлината на думите. Животът е безкраен, защото красотата е всеобхватна. Смъртта просто пуска временна завеса, преди следващото действие. Светлината и тъмнината са цялата истина, но няма нищо лошо и да се съмняваме в това. Без да се страхуваме.

Чувство за хумор

Чувството за хумор е нашият собствен, вътрешен извор, пренесен от началото. Този извор никога не бива да оставяме да пресъхне. Вселената е породена от първичния звук на смеха и винаги ще продължава звънко и звучно да се смее..