вторник, 20 септември 2011 г.

Спихналите планини

Всички по-високи планини спихнаха. Ето така "псъъъ", незабележимо слято с тишината. Както спада забравен  в четвъртък детски балон, от  гумените и миризливите, не от найлоновите и лъскавите. Само дето планините постлаха нагънатите си очертания  много по-бързо. За има-няма един петък и малко от събота. Не че някой би обърнал внимание на това събитие - проблемът с мега извънземното с прилика на кит още държеше огромна влага. Но се появи вторичен ефект. Спихнаха и всички силиконови цици. Ей така. Лягаш бомба, ставаш палачинка. Първи направиха връзка между нещата малкото останали скиори, или по-скоро един сноубордист.  Алпинистите бяха заети с разчистване на света. Туристите маркираха екопътечки по китопричинените земни очертания. С пари от фонда "Марс - наш втори дом". Та по планините имаше да се спускат само цинични непукисти. Бившият сърфист от Хаваи и настоящ съдържател на кръчме "Хемингуей" в Аспен, Джереми Стенмарк получи смс от цицорестата си приятелка. Тъкмо бе излязал навън и осмисляше видимата липса на наклон, по който се бе спуснал последно вчера, преди обичайната нощна запивка с лейди гага. "Помощ, Жемиии! Умирам! Спихнаха ми циците!". Придружено със снимка на две пихтии, скриващи големите зърна. Стенмарк прояви разум и не отговори веднага. Беше естет. За да помисли, си направи чай от билките, които събра миналата година. В Рила, заедно с групата усмихнати в бяло, които го научиха на някои нови стъпки в танците. Обичаше да се шляе на такива места с такива хора. "Мамка му. И Рила ли е спаднала?" -  спокойно изпсува  той на български, докато отпиваше първата глътка. Без мед – не намери, а захар не понасяше. Спомни си, че гагата го бе питала за мед, "да спретне с него и тия билки " греян абсент по стара амстердамска рецепта. "Бездарна отвратенячка" - отново спокойно се завъртяха думите в съзнаннието на Стенмарк. После се спуснаха във фунията на гърлотото му право към стомаха, последвани от "Ебал съм ги всичките. Махам се". Беше лъжа, не му ставаше от години. Мразеше виаграта толкова,  колкото и захарта. А и имаше усещането, че няма къде да отиде. Инстинктът на естета. Над главата му прелетя полицейскотелевизонен хеликоптер. Трагедията сплотява. Телефонът му замяучи приятелски отново. С последния звуков спомен от любимата му котка  Фауст – жертва на китопадението. Смс.  "Жемиии, виждам те! Дават те по големия телевизор!". Изключи и хвърли телефона. Нямаше да му трябва повече. Влезе вътре, пъхна в средноголямата раница книга, необличана тениска-подарък, китайско джобно ножче, туй-онуй. Целуна хъркащата в леглото мъртвопияна. И тръгна.