Защото Албот се усмихна, или кратка приказка за усмивка, пръст и котарак

Усмивките са суетни, макар никога да не си го признават. Нашата усмивка разполагаше всичко на всичко с един-единствен пръст и изпитваше или адски, или райски затруднения когато бе нужно да задържи четката си за бляскавостта на зъбите, или когато трябваше да прокарва конеца за почистване в пролуките на същите. Тогава усмивката се присвиваше в полуусмивка- тренирана театрална поза и на помощ се притичваше (довлачваше е коректното) котаракът Албот; Албот захапваше конеца, а с четката се държеше като с трион- „напред-назад“, „напред-назад“, докато усмивката пак благоволеше да стане усмивка.

Котаракът Албот бе на нож с чакрите си. Прероден махараджа, той скитореше през чуждите пространства и чужбинските единадесет измерения, но разноцветните повече от видими собствени светлинки, които не само го преследваха, но и шептяха за ремонти и синхронизация, го вкарваха в състоянията да гони опашката си до окончателното й прогонване. Албот бе нежна душа. "Душица момина." Освен, че помагаше на усмивката (по завещание от бенгалската си баба в очакване на наследството), той свиреше на пиано на четири лапи, като същевременно се и разхождаше и пееше. Тоест мяукаше фалшиво- позорно за котешкия род, освен за сиамките- но те имат извинителни бележки за всичко.

Да сте виждали усмихната котка? Не, не и не! Две хиляди и седемнадесет пъти „не“. Котките недоволстват, обтягат се блажено след неминуемите си победи, заспиват и спят. Бродниците не проявяват онази емоция, носеща признаците, призраците и прозорците на слабости като смирението, близостта и покорството.

Усмивката бе забравена. Тя обитаваше празния буркан от сладко, етикетът, на който се свлече гузно преди време и вече сама не помнеше вкуса и името на плода- .причината за появата й на бял свят. Не че можеше да чете. Веднъж усмивката, която копнееше за свое собствено име, забрави да лакира пръста и котаракът го видя гол-голеничък. И Албот се наежи до рунтаво-рижавейско преди симпатичното му за възрастна котка лице да се оформи в усмивка.

Усмивките ахна, защото веднага хареса усмивката на Албот. Пръста вече си мислеше колко е хубаво да си влюбен.

Разходката

                                        - Но защо аз? Защо мен?- Смъртта се изчерви.
                                        - Нима друг заслужава обичта повече от теб?


Разходката ни е изпратила до пределите на града. Със Симеон седим в хладната стая и всеки човърка своя си телефон.
- Мони, ще нарисуваме ли планината?- потупвам го по рамото. Бива го хлапето.
- Нали снима?! Колко лайка натрупа? Бяха девет.. Петдесет и шест?! Браво, шампионе! Махаш обаче селфито с нахиленото дете, за да не сменяме паролата! Мацка ли търсим с тая снимка?

Пуберът не вдига глава от играта, в която се подскача и се стреля; с някой от лошите е както винаги. Прибирам обувките ни в банята. Целите в калта на искащата да прилича по нещо на благата пролет зима. Измивам ги под душа, слагам ги до камината и влизам в своето леговище.

Симеон, копие на майка си. Вироглав е. Устат. Умен. Нежен и упорит. Доброто се случва с две лица. Но на мен се падна да продължавам да му показвам само своето. Разлиствам стария албум: снимки от раждането; нося го в планината; проходилката.. Умора пригулва очите. Заспивам с бебешкото лесно.


- Татко, татко.. - хванал мекото на ухото ми, а с другата ръка натиска носа. Баба се обади.
- И какво иска баба ти? Не съм ли ти казвал сто пъти, че това с пръстите ме дразни! Махай бързо лапите от мен!
- Баба каза, че утре ни кани на вечеря. Да си се обръснел. И да ме облечеш по-хубаво, защото го давали студено. Коконата всъщност на колко е?
- Забра.. Баба Тина е млада. Дамите не се питат за годините. Бягай да си измиеш ръцете. Със сапун! Хапваме по салата и сядаме да учим за понеделник, умнище. Сделка?

Вкарва пръста си в носа ми, врътва го и "нейните очи" ме гледат с любовната наглост. Кълбото е назад и.. По-бърз е от Светкавицата. Обаче за разлика от майка си, Мони не обича комиксите.

Върхът на планината е снежен рог. От къщата с отворените прозорци (как ли помни!?), нагоре, се вие пъртината, която се изкачва до Луната. Дърветата са в зелени, червени, жълти, кафяви, сини, виолетови и в всякакъв друг цвят листа. Елена го държи за ръка и ни води- тя знае всички преки пътища и тайните пътеки на щастливия живот. Хванал съм го и аз, а краката му висят половин метър над земята. Ей сега ще полети.
Рисунката спи в краката ми.

                                     Снимка: Диляна Димова