Пет Д.

петте пръста на ръката
пет еднакви посоки-
изток, север, юг, запад и сърце
в юмрука на сърцето
земята пулсира
пееща
самотата потъва в себе си през очите
по-дълбоко от същността
до преди времето
бавно и мъчително пълзи и
се катери
тъга
изкачва се чрез разума
чиито връх пробива дупка в небето
връх където не вали
сълзите рисуват бъдещото и
падат в шепите на
петте пръста
пет разминаващи се сезона-
есен, пролет, зима, лято и живот
исках да напиша смърт
но смъртта обича ли?
това че танцува песните на земята
това че тъгува за младостта си..
чувствам те и ти вярвам
и знам
пръстите ми напипват тъмната луна
целунала сърцето

**

звездите /ми/ се подреждат
както ги подредя
падналите влизат в албум
понякога поставям и облаци

**

очите напълниха сърцето
сърцето вля се в пръстите
пръстите рисуват устните

тъмнината с цвят бордо
прецъфтя и окапа


**

потъне ли слънцето
изплуваме като сънища
утринното море закусва
със закъснели стъпки


**

пет снимки на лятото
зимата постилам морето
с планината се завивам
помниш ли птиците?
отлетяха
храня бездомното псе
на петата сме аз и ти
/нямаме такава снимка/

Виж Луната и умри

Измъкване от зоната на комфорта. Може би с автобус, трамвай, може с лек автомобил, но важно е пролазването в пояса на гората. Гората в градска среда е разпознаваем остров. От мъртвото течение на ежедневието, или в смъртоносната хватка на позитивизма, все захвърлени в парка- час, два, следобедно; нужното за парчето пица, на федербализма, за по бира, ролерите, бавното рали с бебешка количка, пейката на книгата, масата с подскачащо топче, за йогата, на щастливия пикник... Пролетисимо. Градът-океан, претоплен на котлона, се е изсипал. Вечно бързащи частици. Браунови? Елементарни? Ще има ли много обидени от сравненията .. Поясът на гората е друга бира. По-други песни, ако се осмелим да сменим дълго-свирещата ни плоча. Стартът. В задният двор на мислите. Поясът, верен на времето- хвърлен е все пак от него, спасява до около 1800 м. н.в. Може и малко повече. Оттам нагоре природата е още по-примамлива. Нудист/ка. Голата, младата, див сексапил.. Гората сака пешеходци. Стъпка за стъпката. Сянка сред сенките. В светлина за процедката на лъчите. За аромати без флакони. С вечните хитове на ятата. При поизгубената (забравената) форма на формите.. Мислите канят на танц емоции. „Защото само гората разгръща елементарното в осъзнатостта на смисъла сред частиците от потока на съзнанието, Миро. Ангелов“. Табелата. По подобие на други, с мислите на Димков, Дънов, Толе, Пруст.. шегите- от пътеките, моите си. Чувствителният хумор е чуден сподвижник при разходките извън за навътре.


„Ама къде е историята, моля? Къде са точните думи? Боров(ин)ки с чер пипер ли шъ ми пробутваш. Ай с… р де!“ Лесно се ръсят глупостите- пудрата захар с лекота вали въз вече готов, добре опечен кекс (ползване на чужда история, или философия, или мисъл, или рецепта). Защото съзнанието спокойно плува в собственото си разбиране и никви пояси не са му нужни. Нито съвети. Нито кексове с напудрена захар, защото сладостта, примерно, е „бялата смърт“. Зимата прихва да се смее- тя понякога също е смъртта в бяло. Пролетта учтиво й подава носна кърпичка. „С точните думи, точно в сърцето на мозъка.“ Струва ли си чаканото за парче вкусен разум- историята пари- както за кафето, за цигарата, чай с вафла, мусаката от тиквички, доматена супа- гаспачо, с пресен, ситно кълцан магданоз.. Каквото предпочитаме. Кой когото обича.


На върха, носещ гадничко име Черни, срещам двама сирийски бежанци- мъж и жена, правещи си селфи. Обясняват, че никога преди не са ходили по баирите, в планината, но пътуването- не го наричат бягството, или миграцията, точната дума е „пътуването“, им дала възможност да прогледнат. Да видят в очите си. Да намерят изгубените пътеки и пътища един за друг. Тримата вече гледаме бялата Луна, смешен лабрадор щурее в остатъците на мръсно-белия сняг, а времето се колебае за поздравите- хладният вятър и топлите лъчи се прескачат. Сириецът е философ. „Духането (вятърът) често струва повече от припознаването на гнездящите в клоните на ума ми приказни птици“. Обяснява още, че се чувствувал като парен локомотив с множество вагони прочетени и написани книги. „Чувствал“. Жената се занимавала с музика. Нямали деца. Било божа работа това. „Ако ни е писано, ще имаме.“ Не ме питайте на какъв език се разбираме. Историята е истинска. Голата природа около върха би потвърдила. Дори поставена на полиграф.


В края (началото ) на „Витошка“, замръзналият щастливец е вперил поглед в очите и в полите на Витоша. Ще си поиграя с думите- както лабрадор със сняг- и ще ви река, че всеки мъж- поет, монтьор, младеж, или статуя, копнее онова, под полата. Цинично? Не! Фактологията. Питайте Фройд, или Толстой, ако не вярвате. Днес полите са заместени от тесен клин. „Клин клин избива“, думите на Щастливецът. (Дали няма нищо общо наистина?) Засичаме се малко над Златните мостове. Привечерно. Бърза занагоре за срещата с жълтата Луна, а ние търчим и трамбоваме надолуто- улавняци сме, знам- към Княжево, за да хванем последните вкуснотийки в Дедо Мацо преди кепенците. Споменатата улица започва (свършва) с продавачницата за пици. Позволявам си да перифразирам онзи морски поет с неговата крилата мисъл: „ Хубави ц…и има по целия град, хубави пици- само при нас“. Не са им толкова хубави пиците/циците, но пролетта е покорена. Да се готви немирното лято и морето без пояси, без „нагоре-надолета“, без топлите клинове и празнославностите от условности. Умрял, не умрял, събуждай се и бърз поглеж- то жагавото дофтасало преди Слънчакъ. Морето примира от кеф.


Как ли се е чувствал човекът, който е направил първата стъпка на Слънцето? Ъ е добър завършек на всичко.

обувки на разходка

Кубинките се извиниха; знаеха си, че са стабилярки, но отклонили вниманието си по спомени за Долмитите, Татрите и Алпите се приплъзнаха, и едната за беля, но повече от леко застъпи зелената еспадрила. "Летните" се усмихнаха фриволно. От върха, езерата се виждаха като седем разплискали се яйца, хвърлени от безсмърната Феникс, или като очите на Хидрата и хиляди други обувки катереха търкалящите се не по собствено желание камъни, забитите скални отломъци време и почти отвесните склонове на терасите от пирамидата на еволюцията. Пет- шест крачки надолу, едни нови маратонки, направо в движение, поискаха огънче и по- запазената кубинка- тя се мислеше за такава, защото само веднъж бе минавала през тезгяха на кварталното дюкянче- вежливо поясни, че не пуши. Другата, с двата шева от последната операция, прибра поредния изгубил се фас. Вече след "Бъбрека", "ветераните" забелязаха как групата "модерни туристически" ехидно подминават тътрещите се плетени обувки и двата сандалета. И самите те не разбираха ентусиазма на събратята им по градска (предимно) принадлежност, но винаги помагаха- къде с напътствия, къде с действия, и учтиво поздравяваха всички гуменки, бързоходки, кецове, ботушки, ниски токове, мокасини, бутонки, балетни пантофи, удобни и неудобни, лъскави и не дотам привлекателни чифтове и самотници.
По път се огладнява най- вкусно, затова, кратката почивка. "Лифтът ли?!.. за аматьори е", мисълта отлита като щърк. Кубинките сгънаха набързо лещата и продължиха спускането си към обхвата на суетата. Идваха от хижа "Иван Вазов". Живееха си добре, под стълбата към покрива на къща загръщана от сянката на планината.

преходи

поляната

"лудата шивачка"
манекен
на собствените си модели



каменни кариери

нахапаната планина
изплюта
в друмища и къщя



раница

рани
между дрехи и храна
и след върха тежат
пътят е лечител



мъгла

капки разглобена тишина
дъга застинала до бялото
на цветовете



Изт. Р.

пътища
насред зелената илюзия
изгубени от мисли
бродят по посока на съдбата

хляб

 „Когато обичаш нещото, или някого, всичко ти се получава. Излива се с лекота...”

Така говореше майсторът преди да ми даде да вкуся от тестото, както правят само истинските майстори,  „дават ти да опиташ началото, за да ти е по- вкусно после цялото”.

„Един хляб е продуктите, от които е направен. Но в хляба са и пещта, ръцете ми, дървата за огъня, трудът на всички хора, които ми помагат, подкрепата на семейството. Всичко, замесено с любов. Ела, седни на това столче да изчакаме малко. Как ухае само, а? Скоро ще ги дръпна обратно. Огънят ми е приятел, но и той става лаком, ако му се предоверя. Стихия е, момче. Стихиите не са хора и помагат, но са друга работа. От мен да го знаеш.”

Малкият син на майстора-хлебар, който си играеше на двора с дървено колелце, неволно ме върна в детството.

Същото ухание на селски хляб и аз, малко по-голям от това дете, стиснал левчето по стъпалата към вратата на хлебарницата. После баба чупеше голям комат, в който вмъкваше сирене. Откъсваше един домат от градината и аз доволно и предоволно се тъпчех и джурках.

„Докторите разправят, че не било полезно да се яде топъл хляб, но аз си мисля, че са изследвали само онзи, който купувате вие в града. Ето, да се почерпиш, Балканът няма да избяга. Жената е напълнила чушките със сирене. Пак ние си го правим. Отчупи си от хляба, не се срамувай. Нож не ти е нужен. Вкусен, а? ”

Колелото на малкия юнак мина през камък и се катурна. Детето падна, постоя малко начумерено, после се изправи и взе камъка. Тежеше, но го замъкна до камарата с другите камъни, която хич не беше близо. Прибра колелото под навеса, пусна помпата, изми си ръцете с вода от герана и седна до нас, на масата под асмата.

Подухваше приятно от планината, като лек гъдел.

„Учим го на труд. Не му обещаваме нищо в замяна. От мъник, аз и майка му обясняваме, че трудът е едно от основните и важни неща за здравето и за това, че когато вършиш нещо полезно, с желание и после видиш плода на труда си, ти самия се чувстваш по-добре. А здрав ли си, можеш всичко друго.”

Потърсих с поглед раницата си. За мой срам я бях захвърлил в началото на циментовата пътека. Преместих я до колелото, съпроводен от окуражителните песни на птичките и извадих една книга. Понякога си нося да чета по баирите. Подадох я на детето. То ми благодари, лицето му грейна и хукна към майка си, забравило за храната.

„Сигурен съм, че подари нещо хубаво на хлапето. Всяка вечер жената чете приказки. И аз му разказвам по някоя история, но съм уморен. Много работа, ама сладка. Не се оплаквам. Рано си лягам, рано ставам.”

Купих си един хляб за из път. Увих го в хартия, после в торбичка и го поставих внимателно, най-отгоре. Прегърнахме се с майстора и нарамих раницата.

Калдъръмът водеше към гората във височкото, виждах и началото на пътечката. Ама хич не бързах за края. Хижата беше там,  горе под върховете и си ме чакаше.

По пътя настигнах една баба и я поздравих. Тя ми отвърна и се засмя истински с изкуствените си зъби.

- Ей, момче, бил си при хлебаря, нали? Миришеш на хубаво. И да поздравиш поляните от мен, че може да са позабравили дъртото..

Вече обичах това място. Тръгнах нагоре...

5.10*

гора

мечти нагоре

килим от надежди

листа и дървета

търсени

сбрала

офисни риби

самотници

с пенсионирани усмивки

сурии

в детски игри

бонзай акули

хищни водорасли

охлюви

миди

медузи

търчащи

към слънце блесна

или звездно мляко

с вкус на боровинкова луна

или връх

оформен от вятър

майстор сладкар

крачещи извън аквариума

ежедневие

хора
покорена болка

снимано минало
извървени чувства

намерени спомени

пропускащи

обикновени мечти

шарени надежди

допир

мравка

гъдел на трева
легло от цветя

мирис на крави

аромат на коне

тихи стъпки
извори

прохладни пръскала

блещукащи нощни камъни

и падащи звезди

сред гората

пътека

нацапала в река

поток

превърнат в мигопът

необходими

ненужни мостове

спиралата на живота

* 5.10- висока степен от трудност за изкачване на даден маршрут (американска категоризация); марка планинска екипировка