Показват се публикациите с етикет писател. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет писател. Показване на всички публикации

събота, 2 юли 2016 г.

Небето над малкия град, небесата в големия град- полети и кацания



1.
 Късметлия съм. Знам си го. Накъдето и както и да се обърна и погледна- виждам реалност. Пиша щуротии, но все някой и някога ги зачита. Звездите, под които съм роден, се подреждат по свещения, специален начин на три месеца. В невисокосните години...
Малкият самолет кацна до мен. Перфектно свършена работа. На градския площад. Пред киното. Встрани от фонтана. Писателят, който слезе.. Познах го. Не беше Ричард Бах. Нито Ромен Гари. (Споменавам ги, защото те двамата и моят герой са страстни любители на небесната шир. Тримата управляват самолети с професионални книжки!) Полетът закъсняваше с има-няма седемдесет години. Мъжът бе смъкнал пилотските си очила. Свали капака, представи се- Антоан дьо Сент-Екзюпери и веднага попита за края на войната. Не си падам по историята, помня някои факти и затова пробвах набързото. Разказах му за атомните бомби. За разделението на Изток и Запад. За Стената. За Обединената Европа. Говорих малко по последните конфликти, за бежанците и тероризма.. Поздравих пешите патрули по центъра. Явно никой друг не виждаше самолета.
"Ти не си Малкият принц, нали?". Обясних на писателя, че не съм принц, че не съм и толкова малък и че с радост бих се запознал с неговия герой. Антоан, минахме на „ти“- говоря само български, но се разбирахме чудно- ме изгледа странно, с онова особено изражение- ще го помня винаги, с погледа, който кара и разумните да вярват: "Малкият принц не е герой, Миро. Той съществува и вече е пораснал . Винаги съм мислел, а дали ще го позная след време?"
Купих сладоледи. Седнахме на пейката. Около нас- хлебарки. Пейките висяха сами в трите равностойни картини: или валеше силен дъжд, или бе късно през нощта, или бяхме в ранния следобед на горещ, летен ден. Картините са само фон. Лесно се сменят.
- Хубав сладолед. Ти с какво се занимаваш?
- Опитвам се да пиша..
- И?- Антоан изяде по-бързо, да не кажа и по-лакомо, своята фунийка. Аз се смятам за шампион в тази област?!
- Рядко бивам разбран. Мисля..
- Явно мислиш много. Така не се пише. Може би усещаш къде бъркаш. Всяка история, каквато и да е, трябва да има свое си сърце. Сърцето пулсира. Смесва мисли и емоции. Няма ли сърце твоята история, би родила глухоням и сляп сюжет. Позволи  на душата си да командва парада на думите.
- Антоан, можеш ли да ми нарисуваш сърце? Като твоето! И да ми го дадеш, да речем, за петнадесет години? Или поне за десет? Пет? Моля те, Антоан!- не помня защо и как се осмелих да изръся тази чутовно глуповата наглост.
- А ти какво ще направиш за мен, Миро?
- Ще напиша истинска, жива история, в която кацаш в родния ми град, говорим и ядем сладолед. Обещавам, че ще пазя сърцето ти и ще се грижа за него, Антоан!
Писателят се качи в самолета. Порови в раницата, скокна на земята и ми подаде един добре запазен лист.
- Писмо. До жената, която обичах. Така и не успях да го изпратя. Вероятно тя вече изживяла своя живот. Имала е деца, има и внуци... Прочети го . Ако ти хареса. Ще я потърсиш, нали?
Прибрах листа в моята раница. Сгънат в книгата.
- Обещавам, Антоан.
Мъжът ме потупа по рамото. Вдигна ципа на якето, пристегна шалчето, свали очилата върху очите си, постави ръкавиците, смъкна люка и вдигна палеца си.
Самолетът направи няколко лупинга над Камъка и се сля с посоката на Голямата мечка. Мушна се в дъждовния облак. Превърна се в слънчев лъч.
По пътя за дома прочетох писмото. Обичах и осъзнавах, че едва ли някога ще напиша нещо толкова.., толкова! Думите се криеха и не помагаха в случая… С обичта живеем всеки ден, но да я опишем (истински) можем само веднъж в живота.




2.
 Лятото обича хората. Както и те него.
"Имам си телевизора". Пръстите очертават екран в пространството на нивото на очите; мъжът, седнал на високия половин бой бордюр, е с мръсни, груби, но видимо силни, съдбоносни ръце."А ето я и спалнята ни", продължава той, изляга се в тревата зад себе си и главата му аха-аха да опре видимо уплашеното дърво. Същински лъмбъртов тип-брадата, карираната риза… Липсва единствено брадва, тоест, страхът на дървото поне засега е неоснователен.
Изходното от НДК ареа. Мъжът мяза на Ботев  Казва "ние". Затова във върволицата затърсвам втория хъш- Левски. Едни луди за свободата. Бунтовник-добряк. С мисия в революцията на чувствата- множество неспирни заигравки и комплименти: "Шапката ви отива, мадам."; "Страхотна мацка, брато"; "Ще вечерята ли с мен, госпожо (към по-възрастната дама с кокера)"... Левски вероятно проси някъде за бирата за мача, или купува парче пица от разпродажбата на кофите.. Тълпите плуват в жегата. Кораби без екипаж, без пиратски флагове, мечти и надежда. Спускат се по "Витошка". Без плам и революционни песни. Метрото се строи ударно.
Нощта на топлите сенки. Алеко е оживявал и е подкарал забравен байк по забранената алея. Полицията е на крак и чопли семки.
"Вашето име?". "Щастливецът съм". "Гражданино, вие сте пиян и нарушавате закона. Затова моля да ни послед.. Чипева, Чипева. Някой е задигнал статуята на Бай Ганьо!?! Звънкай на колегите да видят за онези, скитниците, че мамата си трака!"
Утрото се прозява. На своята пейка, преди пробуждането на книгите, Пенчо и Петко обсъждат поредния Джулай. До тях, сгънат на кравай, кротко сънува дългокосият младеж пресрещнал изгрева. Тайфата му е по къщята. На Женския пазар. Пазарувам плодове с роса- купувам череши, кюстендилските хрущялки, евро и двадесет килото. До мен Ботев и Левски нагъват кашони за хартия и с любопитство чувам как обсъждат новата книга на Г.Г.
"Младеж, а знаеш ли, че вечерта някой е задигнал статуята на Алеко?! Серсемите му недни! Държавата закопаха, сега и с културата искат да приключат!"
"Лелче, може в дупката за метрото да се е скрил Щастливецът?! На тоя пек, по цял ден и то толкова навлечен, как да изкара чиляка!? Череши да ви почерпя? Вкусни са!"
Възрастната дама гледа все едно аз съм изтрещялката и ситно-ситно се дръпва встрани. Сипвам по шепа на хъшляците от черешите и хващам кривата права към гарата.
Начало на формуляра

петък, 10 юни 2016 г.

исус писателят







Лавината го помете. Помнеше всичко. Не се съпротивляваше.. Наведе глава и кръстоса ръце зад тила си. Нямаше смисъл, но все пак.. Запомнил бе вихрушката. Белият дракон го завъртя. Студът го прикова. Притиснат, издъхна под любимия сняг.. Племето, което трябваше да поведе през прохода, оставаше долу… Снегът под върховете тормозеше пролетта и носеше страх, но хората бързаха; такива сме от Началото. Затова мъжът тръгна пръв- искаше да провери, да бъде сигурен за преминаването им.. С години живееше сам в покоите на планината. Хилядите преведени души.. Чу звук. Стотици пъти бе слушал пленителния грохот. Надвика планината с крясъка научен от птицата. И спаси останалите..

Не усещаше жегата. Нямаше болка. Разхождаше спомените и мислите във философски стъпки по пътеките- изпънатите до предела, заковани в дланите ръце. Горещият ручей, стичащ се нощем по тялото, се превръщаше в ледени змии. Пророкът обичаше еднакво Ден и Нощ. Затвореше ли големите, тъмни очи.. Пътуваше. Снегът лежеше покорно… Драконът. Вълкът. Кучето. Опитомяването на душата.. Десетките прераждания.
Годините в Индия научиха момчето да чете и да пише. На изток, далеч от семейството и корените, то за пръв път прогледна през чуждите очи, разум и сърца. „Мълчаливите“ го сприятелиха с времето. Юношата се докосна до тайните на забравеното минало и до криещото се в тъмните коридори на утробата, уморено бъдеще… Край огъня. Кучето и малкото момче, лежащо върху рамото на първия човек прозрял искрата- сестрата и най-добрият техен приятел..
Войникът доближи копие със забито на върха мокро ленено топче при сухите устни на чернокосия, който поблагодари с очи.

Кацаше в Делхи. Писателят прибра дългата руса коса пусната за презокеанския полет, а с ластик, подаръкът от тригодишната му дъщеря Кая, я пристегна. Постави лаптопа в раницата- остана си с мисълта за разширяване и довършване на разказа, изчака всички и слезе от самолета. Обичаше планините, не че бе алпинист. Мисълта за Еверест се бе  появила изневиделица.
Връщаха се от прожекция. Гледаха последния филм на Терънс Малик и се шегуваха къде и какво биха хапнали. Той искаше индийска храна. Тя си държеше на нейното, на японското. Киното бе близо. Вървяха пеш и така го видяха- падналото на земята птиче и майката, който кръжеше между него и гнездото. Тогава й сподели за пътуването. Прекрасните проникнаха и прегърнаха сърцето на любимия. Тя знаеше. Не разбираше, но знаеше.
Водачът чакаше във фоайето. Нисък мъж, спокойно, набраздено от зими и бури лице и много силните, по-силни от бащините му ръце. Познаха се. Водачът, който видя в писателя онзи свой пръв брат, не обели дума. Не трепна. Ръкостискането ги бе отвело. Върна ги в пещерата. В скута на светлокожата жена. Майката, отвлечена от северното племе. Тя се опитваше да пее приспивна песен на момчето и момичето. Думите обаче липсваха..
Не достигнаха. Малко преди върха, белият дракон се бе завърнал. Лавината ги помете и ги захвърли в пропастта. Във времето отредено на тишината птицата крещеше.

Мъжът от кръста потъна без страх в голямото море. За тялото се бе погрижил огънят. За прашинките след него.., грижа имаха вятърът и реката.