Сребърната праскова

В края на онова село сгушило се между двата хълма- гол и горист, в началото на нищото, след пътя, но преди пътеката, живеело едно глуповато на външен вид момче- някой биха го нарекли и другояче, което под сенките на звездите често деляло с бабите олющените пейки в двора на празното училище и слушало приказките- на баби и на звезди. Добро било сърцето на момчето и от сготвеното завинаги имало и за кучетата, които мечтаещи и месото, търчали и подскачали подире му. Най-старата жена в селото- сляпа и почти глуха била, но помнела за всички- веднъж разказала историята за вълшебната сребърна праскова, която изпълнява желания. След тази нощ на наивното момче, вярващо на всяка приказка, не оставало нищо друго, освен да подири сребърната праскова; нямало си никой и нищо то, само времето и пътеката. Малкото неща побрало в торба, метнало я на рамо и тръгнало по пътеката. Обикаляло месеци наред момчето и чак на второто лято пред него се явило дървото, което давало по един вълшебен плодна година. Като всяко вълшебно дърво и това, било пазено от страховито чудовище. Няколко години момчето, което се превърнало в прекрасен младеж, разучавало навиците на чудовището, издебнало го и повече от лесно откраднало сребърната праскова. Тогава нещеш ли, появила си най-прекрасната девойка на света (помните ли, в селото имало предимно баби?), и тя признала пред младежа, че повече от всичко най-обича прасковите. Младежът, който бил влюбен поне до края на живота си и все още не си бил измислил свое желание, дал сребърната праскова на момичето. Любовта грабнала плода, целунало го и побегнала. Младежът се опитал да я догони, но не успял, защото никак не го бивало в бягането подир мечти. Върнал се той на заден- рачешката и седнал под дървото. Ядосаното чудовище сякаш го очаквало и веднага се нахвърлило върху младежа, но внезапно размислило и приседнало до него. Двамата мълчали цяла година до новото лято, но дървото така и не дало плод. Сребърната праскова я нямало и на втората, третата.., петата…, десетата година. Докато през една безлунна нощ чудовището-  втръснало му от очаквания  и пазене на нищото- станало и се озъбило. Мъжът вдигнал рамене, а чудовището махнало с ръка и се шмугнало в тъмното. След годините, които никой не отброил, си тръгнало и дървото. Младежът плакал през деня, защото бил свикнал със сянката му, а през нощта, когото заспал, сънувал за първи път като истински мъж. Присънило му се момичето, което освен, че било все така младо, било и още по-хубаво. Любовта се появила на пътеката, напълнила торбата с праскови, целунала го и… пак хукнала. На сутринта, мъжът, който не бил слагал нищо в устата си цялата вечност, изял всички праскови, посял костилките им, изкопал кладенеца и ги полял.
 
В сравнение с другите градини около града, прасковата  била най-далеч- до нея се стигало по пътеката след пътя. Хлапетиите идвали на ята, издебвали чудовището, грабвали кой колкото може да отнесе от чудно вкусните праскови и хуквали в победоносни викове и крясъци. Старецът виждал и чувал добре, но не спирал децата, а махвал с ръка. Обаче веднъж, едно малко момиченце се престрашило и доближило „чудовището“ от любопитство. Дядото прегърнал момиченцето, откъснал най-хубавата сред най-хубавите праскови и разказал (тази) приказка. На другия ден му се наложило да я преразказва на цялата банда. Скоро прасковата градина се напълнила с толкова много деца, че дърветата не смогвали да се грижат за всяко със сенките си, а кладенецът се тюхкал- водата привършвала. А момиченцето, което от всичко на света най-много обичало да рисува, нарисувало сребърната праскова и я подарило на дядото.

Жабчето Животко

Зеленото жабче Животко живее в близката гора, в хралупа-къщурка, при старото буково дърво. Ето я и малката й вратичка. Точно до земята. Звънка се с камбанката. В къщурката има удобно легло с лека възглавка и топла завивка за студените зимни месец,  когато гората и горските пътеки са затрупани с бял, пухкав сняг. А това пък са дървената маса с трите меки столчета направени от три огромни гъби. Столчето на Животко е с изрисувана буква „Ж“ на облегалката. Другите две столчета са за гостуващи мъничета.  Жабчето най-много обича момента когато някой дръпне връвчицата на камбанката и тя запее. Което означава домашно парти-и-и, игри,хапване и веселби! Живoтко винаги черпи приятелите си със свежи горски плодове и с домашните пити със сиренце. Чашите се пълнят от каната с най-вкусното мляко- дава му го кравата Вилияна. За десерт е бурканчето с приказно сладко от боровинки. Следват  танците. Всеки гост на Животко се изтъркулва от хралупата от сит по-сит, засмян и доволно-предоволен. Тръгнат ли си гостите, иде време жабчето да измие чинийките, чашките, виличките и малките лъжици.  Животко не се бави и муси, а с радост забърсва и прибира съдинките по местата им. Жабчето държи къщичката чиста и винаги, ама винаги, оправя и подрежда в своята стая.

Пролет е. Слънчевият Слънчо  грее и се усмихва на дървета и животни. Птичките пеят свободни и щастливи. Зеленото жабче Животко лакомо изяжда своята следобедна закуска. То бърза да излезе навън в хубавото време. Жабчето обува карираните си къси панталонки. След което облича шарената си блузка на пеперуди и босо хуква през отворената врата. Жабчето много обича игрите, но внимателно избира с кого да играе и каква ще е играта. И ето, насреща му вече е таралежът Тишомир:

- Здравей, Животко. Искаш ли да легнеш върху гърба ми? Така заедно с теб много тихо-тихинко ще се поразходим по пътеките.

- Здрасти, Тишо. Много бих искал, но се страхувам от бодличките на гърба ти, с които без да искаш можеш да ме убодеш. Затова, защо не поиграем на гоненица?

Хитрото жабче Животко е по-бързо от ежа Тишомир и печели надпреварата. Победеният Тишо се шмугва в шубрака. Задава се обаче и смокът Симеон.

- Здравей, Животко. Искаш ли да седнеш върху моята опашка? Така заедно ще попълзим през високите тревички.

- Здрасти, Мони. Много бих искал, но се страхувам, защото неволно можеш да ме глътнеш като забравената на пода играчка. Затова, хайде да поиграем на подскоци?

Умното жабче Животко е пръв и в тази игра, защото змийчето Симеон изобщо не може да подскача. Мони се плъзва умислен в сенките. Сега долита щъркелът Емилян.

- Здравей, Животко. Искаш ли да качиш и да се хванеш за моите пера? Така ще полетим заедно над дърветата и ще сме близо до облаците.

- Здрасти, Емо. Много бих искал, но ти имаш голям и остър клюн и се страхувам да не ме клъвнеш с него. Затова, хайде да видим, кой ще набере по-голям букет пролетни цветя?

Щъркът Емил трудно къса цветя със своя клюн и жабчето Животко печели с лекота и третата приятелска надпревара. Емо хвръква сам към облаците. Но в този миг се появява черно-бялата зайка- кака Краска.

- Здравей, Животко. Искаш ли да си играеш с мен на надбягване и на подскоци?

- Здрасти, Краске. Добре, нека си играем, но да знаеш, ти си момиче и аз много лесно ще те надбягам и надскачам!

Не щеш ли обаче, черно-бялата зайка се оказа по-бърза от жабчето Животко. Краска пресича първа финалната линия между двата бора. Зайката скача и по-далече, и по-високо. Затова при подскоците отново тя е победителят. Засрамено след загубите си от зайката, от едно момиче, горделивото малко жабче Животко сяда в тревата и започва да плаче. То лее сълзи като бебе попова лъжичка. Но  черно-бялата Краска е добра зайка, прегръща жабчето и благородно го утешава. Животко връща усмивката си, взема букета с цветя и го подава на Краска. Зайката е щастлива. Тя благодари за подаръка и гушва жабчето Животко.

Сенките се приближават една към друга. Нощта се спуска над гората и всички наши, малки и големи герои се приготвят за сън. Слънчо се прозява с облаче пред устните. Скоро ще заспи. Птичките се прибират в гнездата при своите малки. Уморено от лудории и игри, зеленото жабче Животко мие своите зъбки преди лягане. Жабчето знае, че легълцето го чака с чудните си сънища и бързо, в скок-подскок, се мята в него. Квак- квак.  До нови срещи!

ябълковото дърво и лунната мравка

                                                                           
                          

Начало
Срещнал ме в гората. Разхождал мислите си в гъсталака когато видял изпадналата, според него, от камион на секачи трупа. Веднъж спомена, че било ясен и то дълги години след твърдението, че дървото е бук- повярвах и в двата случая. Не съм изгубила тази вяра, дори днес, когато той е твърде далеч. Първо пушил нервно до трупата, после спокойно седнал отгоре и накрая взел решение да я завлече към къщата. Обясняваше ми, че парчето дърво не излъчвало никаква особена, или поне специална причина за прибиране. Не усещал топлина. Нямало душа, казваше. Било драглива есен. Имал под ръка подходящото въже. Водели го бесовете.


Татко

Татко ми имаше брада, от онези гъстите, които топлят зимата; косата му бе черна, брадата сивееше; беше сух, по- скоро впит;  мразеше искрено случилото се;  учеше мен да съзнавам омразата и сприятелявам нея с другите чувства; рисуваше добре, пръстите му обичаха материята; сигурна съм, че жените са се радвали на красивото лице, което почти не виждах усмихнато; сглобяваше бомби; смятаха го за луд; обаче беше гений и магьосник; всяка есен мислеше за самоубийство; умря на Луната; беше учен, днес вече е поезия; разказваше ми една приказка за ръкавица, която била толкова малка и все пак побрала всички, които искали да се скрият в нея; двамата също влязохме вътре, после той дълго плака, защото отново се изгуби.
Баща ми не се обеси. Показах му друга врата.
Извлякъл трупата до високото на хълма. Бутнал я с крак. Тя се затъркаляла през стръмната поляна, бутнала колибката на Дори и Дориян- семейството самоеди, закачила ябълковото дърво, подскочила  и спряла до вратата. По пътя към къщата наизпадали сумати мравки. Прибрал дървото вътре. Поставил до масата изправените пет фута и няколко инча. Направил чай, седнал и зачакал.
 

Минало

Дванайсет години преди тази случка, в един топъл, есенен ден, обикновения на външен вид професор бил помолен да се качи в тихо бръмкащ под сенките на университета лек автомобил. Пътят и пътуването свършвали в пустинята. Доверили му истини от други светове. Видял тайни, за които науката не подозирала. Нямало предълги обяснения. Поканили го с жест и мълчаливо ръкостискане да сътрудничи. Професорът се прибрал. На сутринта натиснал един от двата бутона на подобно на мобилен телефон устройство. След два дни съпругата и двете им деца внезапно изчезнали. Пътували от училището, но така и не достигнали до къщата с малкото езерце, лодката и тихия лес. Не ги видял никога. Нито чул нещо за тях.
 

Раждане

Мъникът захапа игриво крака на стопанина и намигна дяволито с жълтото, подобно на луна око. Мъжът тупна леко зверчето по муцуната. Притули огъня в стаята. Прибра всички свещи в сандъка. Тъмнината в прозорците заскърца с хладно спокойствие и изведнъж стана толкова тихо, че чувах и слушах само звуците от опашката на свилото си до краката на масата пале.
Ще обясня. Не всички мравки изпаднаха, или скочиха. Другите дървета твърдяха, че не познават буковата трупа, защото бе старица. Вещица била. Не знаеха откъде се е взела. Ние я обитавахме от скоро. Бях задрямал в един от процепите й, когато светът започна да се върти. Останах приклещен. Не успях да изпълзя, защото повече от крайниците ми бяха премазани. Може би не знаете, но мравките сме едно осъзнатото цяло. Разумно събираме всичко, до което се докоснем. Затова погледнах спокойно през пролуката и тутакси се ориентирах за мястото. Обаче все още не разбирах случващото се.
Мъжът внимателно правеше нещо. От часове, с помощта на ръчен трион, малка и остра пила, чук, шкурка и други дребни сечива обработваше дървото. Бе затворил очи, но това явно изобщо не пречеше на прецизната работа. В двете големи, заоблени части, които бяха получени след надлъжен разрез, се виждаха множество оформени канали и няколко отвора. Грубите пръсти сякаш галеха всяка извивка и плуваха из процепите. Преди изгрев, мъжът прекъсна работата- остави я така, на място, легна и захърка.
На свечеряване се пробуди, направи нов чай и изяде една ябълка. И пак потъна в мрака. Разпиля двете бомби от подземието на отделни елементи и от частите сглоби главата и крайниците. Времето проскърцваше сред тишина. На третата нощ напълни голямата стъкленица с вода от извора. На връщане откъсна последната ябълка. Разкъса я на две равни части завъртайки двете полукълба в противоположните посоки със здравите си ръце. Изми едната и я постави в специално издълбаното с форма на сърце място в трупата. Прибра другата половина при свещите в сандъка.
Започнах да разбирам. Останах в сглобеното тяло. Докосваше ме при работата си и в тези моменти усещах невидимата усмивка. Водата внезапно се плъзна по каналите. Отнесе ме до сърцето и ме подхвърли отгоре му. Задържах се трудно върху ябълката. Възстановявах се бавно.

 
Пътуване

Казвам се.. Мравката все още е вътре. По- жива от мен. Земята е мъртва. Пътуваме към Луната с баща ми. Неговият ръчен багаж е моята разглобена същност.


Из „Дневника Надеждност“

„... построихме няколко къщурки в Морето на спокойствието. Нарекохме поселището Надеждност.... Останали сме 24-ма, в това число и децата... Смешното ябълково дърво на професора посадихме символично в денят на водата. Закопахме го с металната топка в прахоляка. Няма с какво да го полеем... Дажбите намаляват... Някой спомена  „чудо”. Разбираме се (вече) без думи. Телепатията е... едно от децата твърди, че от дървото изпълзяла мравка, която тръгнала навън. Детето не би трябвало да помни мравките. Халюцинация явно… Дървото се разлисти и цъфна. Чудото ..не мислим за вода, не пием вода. Нямаме...Учим се, Слънцето ни храни… Вече сме двадесет и пет..


Някога

..... по (скачам, стъпало, време ). Едно, две, три. Надскок. Площадка, мраморна поляна. Разпилявам шепати стъргали. Сурват се подскоци, време, стъпала. Хладно на сядане. Земен лъч копнее за вечните полегнали цветя. Вярата е затворена дума. Мравка побутва миниатюрна бледокафеникава планета към вселената от мравки.

Живот. Детство

Сънувах бог. Няколко пъти. Носеше детско блокче за рисуване. Имах подобно. От онези, с малките бели листа. Бог беше дете. Веднъж, на сън, му предложих своите цветни моливи и острилка. Получих ги за втората година. Наричахме го „рожден ден”. Имаше и торта, с малини и боровинки от гората. Но и двамата с татко ми много добре знаехме, че всъщност празнуваме моето пробуждане. Бог се усмихна, прие мълчаливо драскалата и си тръгна. После се събудих.

    

Гората не ражда деца. Така ми каза мравката.

Те идваха на ята. Кацаха като птици и опъваха палатки. Оставаха за по няколко дни. Лагеруваха покрай реката, която извираше изпод върха. В планината кръжаха орли. Скалите се зъбеха и криеха единствената пътека към небето- „устата“, която рядко се разтваряше. Само докато всмуче устрема и изплюе преродените. Малцина опитваха. Никога най- смелите. Само мечтателите изкатерили реалните си сънища. Съзерцателите разпознавах лесно сред тълпата. Едновременно смирени и търсещи. Понякога смешни на външен вид, но с играещи по вятъра очи. Бяха встрани, извън от гнездото. Случвало се е да съм на сантиметри от тях. Голотата се слива с пущеняка. Можех да ги докосна с металните си пръсти. Можех да заобичам някой тръгнал към небето поток. Или да се влюбя...Или се влюбих ? Не искам да знам. Спомените изпиват водата.

Самоедите се радваха на чуруликащите тълпи. Дориан се приближаваше твърде близо. Така получаваше от децата пълен комплект- ласка плюс лакомство. Майка му мъдро седеше встрани и с известна досада разгонваше рояците мухи с опашката си. Късите лета се струваха прекалени за Дори. Вечно бленуваше сняг, горката.

  

  

Момиче, мравка и куче

Зимата бе и моето време. Тогава слизах в града. Баща ми обясни, че там е опасно. „Другите не биха ни разбрали.“ Повтаряше често своите думи, но никога не възпря моите разходки. В началото тръгваше подире ми. Не се криеше. Встрани, пушеше мълчаливо лулата, или свит на бързо тютюнец. Знаех, че лявата ръка стиска в джоба някой от хладните пистолети. После свикна. Мисълта, че тръгвам го държеше буден. Той и без това рядко спеше. Но сигурността на скованите от студ нощни улици, които се бяха превърнали в моите най- прекрасни места за бродене в уединение, го оставяха в гората. Дори следваше всяка моя стъпка.

Обикновено бях с любимата си вълнена жилетка с качулка. Винаги носех зимни очила, широк шал, който покриваше цялото лице и ръкавици. Макар нищо от това реално да не ми бе нужно- лицето ми не познаваше ни студ, ни топлина. Необичайната униформа едва ли будеше любопитство. Приличах на скиор, нямахме писта, но от баща си знаех, че градчето е пълно с чудаци. Преди време старата клиника затворила решетъчните си прозорци и част обитателите й останали тук, „за да учат истински лудите на живот”. Проговорих на петата година. Баща ми упорито пренареждаше някакви неща в мен, но истинският ми учител бе мравката. Когато я попитах, защо не си тръгва, тя спокойно обясни, че е разбрала своята мисия и ще бъде в мен докато е нужно. Обичах щурата мравка. Често й го казвах. Тогава тя започваше да лудее и да ме гъделичка. Харесвах тези моменти. Когато прочетох книжката на К.К за дървеното момче плакахме и двете. Така де, аз нямах сълзи, но мравката ми подари малко езерце от своите.

Кимах учтиво на сенките, с които се разминавах по улиците. Веднъж ме заговориха. Бяха три момичета, петнайсет-шестнайсет годишни, с моя ръст. Без шапки, с еднакви, късо подстригани, момчешки прически. Поискаха ми цигари. Винаги нося със себе си. Подарих им и една запалка. За секунда погледнах едновременно в тях, в пламъка от запалката и огънчетата в очите на Дори, която бе потънала в дълбокия сняг, буквално зад гърбовете им. Попитаха как се казвам. Поисках да съм като тях- момиче.., и вече имах име. Тогава те казаха, че мога да се присъединя към бандата им, като ги потърся в двора на старата клиника. Разклатих с радост тежката си глава. Те се засмяха, бутнаха ме приятелски в снега и тръгнаха по посока огромната коледна елха.

Останах на земята известно време. Дори се приближи към мен и започна да лиже шала и пластмасата на очилата ми с език.

коледен дух

„погледнем ли всички (нагоре), все някой ще види“

Елвис гледаше отгоре.
Рисувах с метла, която предпочитах пред „духалката“. Духалките омитат листата твърде бързичко, а на мен плащаха за час работа в хотела. Получаваше се средната абстрактност между задължението, акула от залива на Пенсакола и Ум, жълтия, а не белия, заради листата, делфин, или модернизъм в три мои метра дължина. „Инч Хай“- дребен чиляк, реднекс и добър супервайзър, роден в ранчо на границата между Флорида и Алабама обаче дофтаса откъм фронтдеска, погледна рибата и подвикна обичайното си да побързаме. Елвис смигна с вдигнат пръст от терасата. Творбата се харесваше и на двамата. Сигурен бях. Сметох изкуството в купчинка.

Елвис, набит и тромав негър, син на Фелиша (господарка на чистотата в хотела), в моя ръст и години, но доста по- як, с ужасно бели зъби, ходеше тромаво, винаги изсулен с два номера отгоре и затова държеше гащите си, дори когато тикаше количката с чаршафи, кърпи, препарати и четки. Другата му работа, освен чистене на стаи, бе в магазин за дискове с музика и филми, но основните приходи за многобройната си челяд вероятно докарваше от дребните гешефти с пиратски продукти и малките дози марихуана, която предлагаше на всички братя. Без мен разбира се. Веднъж получих неочаквана покана от „шефчето“ Гери да посетя по повод друг празник родното му място- ранчото, със съпругата ми и така попаднах на майчината колекция от Дядо Коледовци/Мразовци и всякакви светещи, танцуващи, лежащи и подскачащи- при наличието на годни батерии- коледни кукли и играчки, достойна за британски, или поне съветски музей. Повечето роднини и приятели пушеха от „веселата тревица“. Самата майка бе абсолютното добродушно хахо.

Снежният човек забеляза кучето.
Бяха го кръстили Флорида. Смешно име за снежен човек, но едно от децата имаше роднини в южния щат отвъд океана, получаваше колети по Коледа, на всичко отгоре беше и най- голямото сред тайфата и се чуваше неговият глас. Кучето бе уморено. Знаеше, че умира и похапваше за последно от снега. Избяга от къщата, защото вече не можеше да гледа тъжните очи на господаря и добър приятел. Елата на двора, облечена в светлина, самовлюбено и на висок глас започна да рецитира стиховете, които бе чула от Луната. Снежният човек се прекръсти. Животното се усмихна и легна в снега.
- Страх ли ти е?
- Не- отвърна просто кучето и предъвка снежинките, който притъпяваха усилващата се болка. Валеше.- Живях добре. Страхът идва от самотата.
- Мисля, че тя е самотна- снежният човек погледна към елхата, която побърза да скрие очите си.
- Но пък е толкова красива и затова радва всички.
- Да се поразходим, а?
- Добре- кучето се изправи на крака.

Коледният дух бе изпратил по прозорците на селото уникални картички, като нито една от тях не повтаряше другите. Мъжът не посегна към своята. Като опитен ловец за него не бе трудно да проследи следите в снега- стопяваха се около снежния човек. Той издърпа кабела, лампите, звездата и електрическите свещи загаснаха и елхата замря. Поне за през деня. Голямото куче спеше в тишина и грубите ръце обгърнаха топлината за последно. От най- близкия комин гласът на Елвис припомняше стара коледна песен. Бандата деца се зададоха по бялата уличка подавайки си един през друг облеченото в голяма вълнена ръкавица смешно пале, шумно споделяха и другите свои подаръци и забързаха към пързалката пред погледа на Флорида, който не бе удостоен с грам внимание.

Снегът бе спрял, но все поглеждаше надолу.

приказка за с.

Когато С. била съвсем малка, нали всеки е бил дете, обърквала конците при своята игра. Например, човек тъкмо порязал пръста си и тя „хоп“, хващала го за ръка, друг чупел крак без фатален фатализъм, пак същото, невнимателно влизащите в реки и морета отлитали ей така, за нищото, но най-често и най-бързо тя отвеждала децата. Може би искала приятели за други игри, знам ли? И С. никак, ама никак не била сигурна в себе си. Затова потърсила за съвет прастария Безкрай, който в дъното на коридора полагал грижи за новородения си племенник – ужасно плачливият Бог, свободно смучещ някой от пръстите на двата крака и многобройните си ръце.

   

          - Здравей, чичо Безкрай, може ли да те питам нещо?- С., която била в най-новата си рокля и с най-красивата си панделка, направила учтив реверанс.

         - Здрасти, хлапе, питай. Ние дъртаците сме затуй, хахаха!- усмихнато се озъбил старецът и я погалил  по русата  главица.

        - Чичо Безкрай, мисля, даже съм убедена, че прибързвам в играта и хората рано напускат това ниво. Ти какво би ме посъветвал?

Безкраят разтеглил предългата си бяла брада от ланшни звезди, отпил глътка силно турско кафе и разровил из джобовете, уж за бонбони.

      - Мило дете, всеки има свой път, или своята пътека. Пътищата ни държат за ръка и ни водят. Но хората едвам се изправят, тъкмо са прогледнали и затова, въпреки помощта, лесно се спъват и падат. Обаче ти се поразходи из техните сънища. Там картината е добра и ясна. Чрез сънищата човек вижда хилядолетия напред и встрани. Надникнеш ли веднъж, ще си по-спокойна… Аз май свърших цигарите.., не се смей, хлапе, всеки има пороци. Ще отскоча до преди, а ти хвърляй едно око на пеленачето, защото Времето е станало голяма досада, все о` млетва сметките.

      - С удоволствие, чичо Безкрай, Бог е такъв сладур!

И днес играта на С. е все същата. И отново, макар последвала съвета на Безкрая за сънищата, и макар да се представя за пораснала и помъдряла, тя си остава хлапето с рокличка, панделка и сандалети, което бърза да ни поведе. Защото, кой не е бил дете? А(да), щях да забравя, онова гледане на бебето Бог от детето С. доведе до.., но вие, ако любопитствате, питайте в сънищата си Тъмнината, тя знае повече от всичко, или някой психолог-терапевт.