ко/с/мическа одисея

„Зъбните колела на системата са достатъчно големи за малкото и прекалено малки за голямото, затова сам смилам живота си до хляб, по свой вкус и рецепта, за да раздам от себе си. Чиста вода се намира.“

Има нещо гнило в Космоса, в хаоса, в Бог, или аз съм най-преебания астроном в наниза на измерения! Не е възможно в цяло небе със сърдечни и обикновени звездни звезди на мен (от дете) да ми се пада откривателствуването на философско луди черни дупки?!, които винаги добре да ме врътват в своите побъркани орбити... И да може прецакването да е пълно, за да се потвърди прастарата "вселенска", че избегнеш ли метеоритен поток очаквай задължително саксия по главата, всяка подобна дупка в един прелестен момент „да изнамери от нищото разумното себе си“, да засияе от кеф, някоя шибана планета, или луна да и доврътне главата и свръхновата, открила "светлото си място" в галактиката на всеумни пръдни и псувни, мъдро да започне да ми разяснява инфлацията на Вселената като доказателство за Големия взрив и в същото време да ме ръчка с думите, че съм астроном-измишльотина, неудачникъ, за/щоту видиш ли, използвал съм за нейното.. ("какво толкова си направил за мен, за света? какво си въобразяваш? нима си мислиш, че точно ти си, а..!?") вместо истински телескоп свитите в тръба пръсти на двете си празни ръце и очите на сърцето си. Мамка му и звезди! Мамка му и Космос! Мамка му и чувство за хумор!!

Някой се сети и оцвети дрехите на смъртта в червено, подмени косата със сърп и чук и почти всички интелекти - повечето от тях ползваха дясната си ръка за естествените си нужди, защото левичар се раждаш, а левак те правят - зацъкаха одобрително на тази глупава шега и допълваха: "Къде е и козята брадичка?", "А мустачките остъргани в Подмосковието, защо ги няма?", "Сложете и и бумеранг в ръцете, като свастика".. и още глупости. Смъртта не беше от суетните, но имаше истински проблем с косата си, защото се подстригваше сама. Можеше и с лявата, и с дясната. И да, маструбираше с двете. Като мъж? Като жена? Не беше важно. Краят е ясен. Един и същ е за всички. Свършваш и точка. А дали ще родиш ада, рая, друго измерение.. ? Не го мисли. Чопли си семките. Дъвчи си кожичките на ноктите и пърди, когато ти се пърди.. Смъртта хлъцна. Нищо човешко не и беше чуждо.

Най-хубавото на „чисто новия“ площад в Горна Оряховица си остана ранната круша в горната му част, над фонтаните, която и днес хвърля сянката си върху паметната плоча на твърде нелепо загиналия наш сънародник (и мой съгражданин) в база „Индия“, Кербала, Ирак. Войната не е просто липсата на мир. Войната е шибаната липса на въображение. Хапвам си друга круша - тази е от Хотница – и си мисля за онова мое гадже еврейката (дали съм имал гадже еврейка?), с големия нос, малкото дупе и отвратително доброто чувство за хумор. Сещам се за маскения бал в дома на богатата и пралеля, на който се появих в костюм на захвърленото след празника коледно дръвче. Звъня. Отваря ми иконома-джудже сложил на главата си маска на великана от „Туин Пийкс“ – познах го по безупречно лъснатите италиански обувки. „Три неща ще видиш.“, „И ти ми стигаш, пич“, отговарям, завъртам се навътре и в този момент нещо изсъсква и ме захапва за ръката: „Маскирал си се като развалена круша! Колко яко!, „Не съм плод.“, „Тогава си лайно на веган?“, „Захвърлена елха съм.“, „Не обичам Буковски. Нима не знаеш?“ Не знаех, Д… Но се сещам за нещо друго. Вземаш ли на подбив прекалено Вселената, тя в един момент проявява своето най-черно чувство за хумор и те лишава от светите органи за смехотворчество.... Смъртта пръдна и една черна дупка се изсули от небето. Мамка му и Вселена.

през клоните на дървото

                                                                        „Има повече рай в ада, 

                                                                        отколкото са ни казвали“, Ник Кейв

В бляновете си по абсолютното щастие забравяме нещото просто и елементарно- доброто е винаги и светлината е точно толкова видима, и толкова голяма, колкото е способността ни да разберем и да понесем.

Едно от децата се люлее на люлката пред къщата:
- Ти на колко си години? (често питат за възрастта). Поглеждам го абсолютно сериозно:
- На 16 милиарда, че и повече.
"Хиляда е ужасно много. Две хиляди лева е една кола. Две вафли правят 1 лев и 10 стотинки. Милиарт?!?"
- Ти си ненормален! Люлей ме по-силно!- и се смее.
- Не съм бе. Безсмъртен съм.
Вдигам люлката в клоните на дървото.
Ни в клин, ни в ръкав. „Но обичта как се разпространява във вакуум?“

Плажът на костенурките поражда тишината, която бързо се шмугва под корубите при малкия си брат- мълчанието.  

- Всяко човешко лице е като райско пръскало*. Пръските, сълзите, случват се в топлото, но и от леденото сърце..Чудо ли? Не е невъзможно да оцелееш и при най-силната буря, в най-високата планина. Спри с мислите- силата на разума, която пази на всяка цена обвивката си- тялото, това те погубва. Спри да мислиш. Планината живее всяка твоя частица както своите. Тя те пази. Това е чудото.

- Ритни топката нависоко- шутвам топката над дървото. - По-силно, до небето трябва да отиде.

- Ами, ако ударим някоя птица, или облаците?- гледам уплашено.

- Не можеш. Облаците са при Слънцето!

Пробвам другото:

- Преди милиард години, Бог ритнал силно и нависоко Слънцето и тогава то останало там горе, на небето.

Двете големи любопитни очи ме пронизват:

- Ти си луд! Хайде да играем на хвърлянето на топката (на волейбол).

*Райското пръскало е водопад с височина 124 метра. Намира се в района на хижа "Рай" в Стара планина и извира от ледена площ под връх Ботев. Това е най-високият водопад на Балканския полуостров.

бутилките на дядо

Дядо допи бутилката след помена за баба. С водата от герана внимателно изми шишето и го остави на Слънцето. Двамата не бяха ползвали препаратите. Не ги обичаха. Само при нужда, по негово усмотрение- я за нещо лепнеше отвън, я грапавкото дразнещо и младостта, и старческите очи- туряше по мънинко ситен сух пясък, разтръскваше, или разтриваше добре. Файдица ли? Йок. Знаеше си го. Ама с пустата вяра в земята, която пречиства за добро и с благословията на водата лекуваща всяка болежка баба и дядо крепяха годините. Побелелият капитан разклати рафта хванат с четирите дебели въжета към куките забити в гредите и сянката на самотата се раздвижи покрай тази празна люлка. Флотилията лежала дълго върху дъската плуваше по роднини. Малките кораби се харесваха не само на най-добрия екипаж-  децата, затова баба тайно пускаше армаганите в пътните чанти на гостите. "Дядо бре, твоите пристанища чет нямат!" Тъй наричаше баба всяка бутилка с корабче- "стъклено пристанище" и никога не хокаше дядо за дългите глътки „светена водица“. Баба започваше изгрева с шетането и плетеше чудни паяжини докато вечерите, понякога и дядо, завиваха с одеялото нея и люлеещия се стол.

В приюта към храма, там отрасна, сиракът бе видял за пръв път бутилката с нещото напълно невъзможно за малкия отвор. Омагьосан от разпятието-„голямото“, момчето вадеше съкровището скришом и го вдигаше до небето, за да се наслади по-добре на детайлите и цветовете; така случайно забеляза „невидимите сглобки“. Сега често се връщаше назад. Спомни си пасторът, който им четеше книгата с историята на смелите мъже с корабите покоряващи всеки нов свят.., Старецът разпали кюмбето. Пролетта бе в края на дните си, но студ целуваше топлите длани. Баба и дядо разменяха по между си своята увереност- държаха се ръка в ръката за ръка и затова, едва склопил очите, той бързо потърси нейните слаби ръце. „Дано ги стопля за последно!“ Положи я в ковчега с шарените кълбета, с куките и добави големия платноход от собата за сън. Обу пръстите й във вълнените зимни ръкавици и тъгата скочи в скута му. Като пале. Не плака. Угар, който даваше водата на облаците не бе добър господар за семената. Сърцето му обаче хлипаше и съхнеше. Мъжът не бе отплавал. Искаше го, но остана верен на голямата си мечта. На обичта. На корабите преплували тъмната нощ. И на своята баба, която не би заменил за нищо по- малко от раждането на всяко от трите хлапета… С треперещите си пръсти дядо взе общата им лупата- за бримки, мачти и рецепти, подхвана дългата като ръжен пинсета и погали бутилката. Във всеки нов детайл той добавяше минутите за пясъчния часовник. Часовете преобръщаха дните в минало. Затова освен времето, и баба клатеше фуста в люлеещия се стол и помахваше от своето ново пристанище.

приказка за с.

Когато С. била съвсем малка, нали всеки е бил дете, обърквала конците при своята игра. Например, човек тъкмо порязал пръста си и тя „хоп“, хващала го за ръка, друг чупел крак без фатален фатализъм, пак същото, невнимателно влизащите в реки и морета отлитали ей така, за нищото, но най-често и най-бързо тя отвеждала децата. Може би искала приятели за други игри, знам ли? И С. никак, ама никак не била сигурна в себе си. Затова потърсила за съвет прастария Безкрай, който в дъното на коридора полагал грижи за новородения си племенник – ужасно плачливият Бог, свободно смучещ някой от пръстите на двата крака и многобройните си ръце.

   

          - Здравей, чичо Безкрай, може ли да те питам нещо?- С., която била в най-новата си рокля и с най-красивата си панделка, направила учтив реверанс.

         - Здрасти, хлапе, питай. Ние дъртаците сме затуй, хахаха!- усмихнато се озъбил старецът и я погалил  по русата  главица.

        - Чичо Безкрай, мисля, даже съм убедена, че прибързвам в играта и хората рано напускат това ниво. Ти какво би ме посъветвал?

Безкраят разтеглил предългата си бяла брада от ланшни звезди, отпил глътка силно турско кафе и разровил из джобовете, уж за бонбони.

      - Мило дете, всеки има свой път, или своята пътека. Пътищата ни държат за ръка и ни водят. Но хората едвам се изправят, тъкмо са прогледнали и затова, въпреки помощта, лесно се спъват и падат. Обаче ти се поразходи из техните сънища. Там картината е добра и ясна. Чрез сънищата човек вижда хилядолетия напред и встрани. Надникнеш ли веднъж, ще си по-спокойна… Аз май свърших цигарите.., не се смей, хлапе, всеки има пороци. Ще отскоча до преди, а ти хвърляй едно око на пеленачето, защото Времето е станало голяма досада, все о` млетва сметките.

      - С удоволствие, чичо Безкрай, Бог е такъв сладур!

И днес играта на С. е все същата. И отново, макар последвала съвета на Безкрая за сънищата, и макар да се представя за пораснала и помъдряла, тя си остава хлапето с рокличка, панделка и сандалети, което бърза да ни поведе. Защото, кой не е бил дете? А(да), щях да забравя, онова гледане на бебето Бог от детето С. доведе до.., но вие, ако любопитствате, питайте в сънищата си Тъмнината, тя знае повече от всичко, или някой психолог-терапевт.

смъртта танцува гола

есе

н.





дърво на живота

стиховете са дървото
рисувано от горе, от короната
започва с битие и спускане по водопада
трепети, желания и мисли
но стигнеш ли дъното
до корените
до босите нозе
ако си художник
ако си поета
стихът развързва пъпната си връв
защото семката е лекотата по вятъра
и литваш без корона, без обувки, без думите
ти си празния лист






зимнина

затворих своя ангел в буркан
като "ония" от часовете по биология
казах му: "зимата ще бъде люта"
той кимна в знак на съгласие
истински ангел-хранител






асансьор

"нагоре"
дума изречена
в ада






х.Есе

Изгубен в стъклено топче.
Моето истинско око.
По-голямо от степта.
По-малкото от перла.
Влизам в хижа с грамофон и вълци.
Танцувах с едного.
Наричах го Сидхарта.
Опитоменият избяга с окото.
Къде ще изплува то?

смъртта танцува гола

смехът пляска с ръце

смехът пляска с ръце..

                                                                  хирошима