островът

Много малкият остров лежеше в най-голямото сред няколкото езерца на най-големия остров в средата на огромното езеро, което приличаше на море - водите славещи се с морските кораби преди и днес надигаха големите морски вълни, а „морето насред континента“ бе свързано с останалите големи езера и истинското море посредством реки и канали. Големия остров се бе сдобил с малък град с пристанище, фар, два бара и един магазин зареждани от кораб веднъж седмично - щом и времето можеше – освен в сезоните на дългата сурова зима когато бурите зачестяваха и доставките бяха рядкост. Препитание даваха риболова, полетата с картофи и устойчивата на студ царевица. Местните рядко хващаха хидроплана към сушата с големите градове, не се вълнуваха особено от бейзбола, нито следяха хокея. Практикуваха си тяхната версия на петанг. Къщи се строяха предимно от дърво и пирони. Нетът се явяваше в единия бар и никой нямаше модерен телефон, но всички носеха пушка – на острова се срещаха мечки и вълци, една от дузината си карирани ризи, по чифт гумени ботуши, мустаци, или брада. Жените правеха изключение с последното. Бог може би също пиеше от царевично уиски и липсата на храм не бе проблем. Шерифът на острова нямаше работа, затова с пазача на фара се отдаваха на философски спорове и зяпане през телескопа на втория в търсене на непознати обекти из безкрая на космоса; и двамата бяха ергени, и двамата пишеха – дебелият шериф бе нещо като поет, а пазачът на фара, доста по-млад и пришълец, държеше в ръце сценарий за пилотка и на още няколко епизода за войната в югоизтока чрез живота на местно момиче- неговата майка. На пръв поглед напълно завършен, сценарият търпеше честите му корекции. Освен небето и думите, двамата мъже поделяха ласките на единствената жена на острова, която мразеше от сърце риболова, но в бара си, редом с бирата, тя приготвяше и предлагаше най-вкусните рибни топчета с билки в царевично брашно по целия север. 

Най-голямото сред вътрешните езера бе с диаметър около левга и останалите би било редно да се нарекат „локвите“ в сравнение с него. Островът разположен сред прозрачните му води бе с трудно достъпни стръмни брегове и бе мъчно проходим заради високите си тъмни дървета, пълзящите нагоре храсти и сплитащите ги в лабиринт диви лози. Освен на постоянните си обитатели- птици, паяци и мравки, къшеят суша даваше подслон и за две други същества- едра мечка и нормален човек. Мечката бе доплувала на островчето от острова и преплуваше разстоянието, за да ловува, като прекарваше и зимите в пещерата му далеч от събратята си. Мъжът се бе заселил първи. Имаше сал и въдица, не носеше пушка и не общуваше с никой (почти никой) при редките си посещения за провизии. Къщата му бе каменна, в една обща стая, с легло, маса, печка и огнище -  винаги бе добре почистено и пълно с дърва. Димящата навън лула често догонваше пушека от комина, сграбчваше го и потокът свята лудост се вливаше в облаците, или в мъглата. Случваше се човек и мечка да седят достатъчно близо един до друг на брега загледани в звездното море. Самотникът и странницата проявяваха неприсъщите за звяр и разум взаимно уважение към доброволното отшелничество и всеки по своему се радваше на другия и силно ценеше това присъствие на отсъствието. 

Малкият остров погледнат от горе, от небето, приличаше донякъде на сърце. Въображение не бе необходимо. На големия остров не се виждаха малки деца. Освен неколцина юноши, които идваха и помагаха на семействата си за риболова, но живееха и учеха на сушата. Последното местно хлапе се бе удавило преди седем години при инцидента с лодката, която се обърна. В края на октомври снегът прогонваше част от птиците и скриваше пътя, но вятърът, размотаваш се с  него спомняше старите песни, а спокойните следи в белите пътеки между къщите бяха току същите с първите диви дири по тази земя. Други тайни островът нямаше.

Бяло. Жълто

                                                                           

                                 

                           Буда заспа. Буда също спи
                           Петелът се пробуди и изкукурига два пъти
                           Първо за себе си
                           После за другите
                           Буда сънуваше две рохки яйца за закуска

                           /”Наместо пилешка супа за душата”/

         

Рисува в снега, а извънземното гледа с най-любопитното око. Множеството от очи са прибрани в джоба на смешно голямата глава, с която го е дарила другата еволюция (полюция на бог?). Струята чертае кръга, допълва стрелка и продължава за елипсата.
   -     Виж, Итко. Твоят роден дом, пътят прелетян в Космоса и прецаканата ми планета. Ще пробваш ли и ти?
   -     Ит-ко не лети Космос. Ит-ко не пика – съществото говори български, но по друго не личи това да е човешки език, или че думите са звуци от планетата ни. Извънземното е на ръст и с вида на зрял хуманоид, речта му обаче е немелодична, а изреченото не наподобява животински вой, или лай и няма общо дори с роботските металически думи, или с типичната за вампири, демони и призраци дразнеща филмова шепня. Единственото, което се плъзва от миналото през свежия ума за сравнение е безуспешната имитация на тананикането на зъболекарската машина на таткото за жълтокрилият папагал-артист провел цялата си кариера от клетката над фикуса в предверието на кабинета. „Зе-лен-чу-ци, който не яде, зелен-чуци, който не яде, зеле-нчуци..“ В гласа на новия си приятел момчето не усеща топлина. Няма го и животът,  който копнеем преди края.
    -      И колко?
    -      Осем  ена. Петнаесет часа. Три..
    -      .. Сприи! Стоп. На десети имам рожден ден?! Ставам на осемнайсет..
    -      Триесет и евет минути. На пета секуна. Бум. Не есет дни. Ще бъе мъртъв. Жалко. Това ли е ума? Съжаляваме, Кри-сто.

„Пещерният човек еволюира до клетъчен човек.“ Очите и ръцете сглобяват лист от тетрадка в оригами камила, но мислите блуждаят извън четирите леко непостоянни измерения на класната стая.

-          Христо.

-          Кристо.

-          Излез на черната дъска, Христо.

-          Бяла е, госпожо. Дъската е бяла и пластмасова. Сърцето е черно, а умът е нощна лампа. Главите на децата се надигат една по една от телефоните. Случва се нещо извън скуката обгърнала ги с мъгла в реалната училищна реалност. 

Пенсионираната учителка по български пази от време оно картонена кутия прихваната с телбод преди внучката да я свие, за да трампи белите тебешири за русото Барби. „Близначки сте си двете кукли“ и.. пляс зад врата. „ Да не биеш брат си, хулиганка с хулиганка!“ Усмивките на десетте випуска пред черната дъска също лежат в олющения от годините скрин, в класьор недокосван след смъртта, или поне до деня, в който тършуването дава на слънцето историята. “В черните дъски има повече смисъл, защото и те, както истинските черни дупки, поглъщат всички възможности и мечти.“

-          Алберт Айнщайн, физическо уравнение за равенство на маса и енергия и това което знаеш, или мислиш, че си научил за него – учителката замята бялото си заешко кожухче. Училището икономисва знания и пести от парно.                            

Момчето рови в маркерите и подбира с цвят на ябълков пай. Тиквеникът на бабата е божествен и децата се карат за всяко допълнително парче. От таткото наследява любов към сармите. Храната го спасява от лошите мисли, не че му личи; в живота лепи единствено неприятностите. Хилаво хлапе е, с болнав вид. Любимите маратонки на каката не се разделят с няколко чифта чорапи на тропически цветя. Шапката в цвят избелял лимон също се води фаворит. Нахлул е един от двата целогодишни чифта черни джинси, изрязаните на пръстите бабини вълнени ръкавици, раздърпан пуловер семейна ценност – и днес на голо върху бемчестото тяло, и канадка. Мрази спорта. Целувал се е. Едно голямо момичемомче на концерт на Нова генерация го прегърна и когато внезапно заби устата си в неговите устни Христо се влюби.

-          Емпатията е равна на мислите по сърцето на втора степен - произнася го бавно, изписва: „Емпатия = мисли х сърце на втора (Е = mс2)“, връща маркера, замята раницата и се здрависва с дръжката на вратата.

-          Къде?

-          Навън.

-          Да ти напомням ли?! В час си, Христо!

-          В минутата също. И на секундата съм роб, госпожо. Бихме ли си липсвали като двете безкрайно раздалечени и търсещи се из безкрая частици? Да? Не? Чао. Облачета от съюза на студ и топлина литнаха в класната стая. Социалната мрежа записа и хареса последното.

Извънземното похапва сладолед на една по-отдалечена и скрита пейка от големия парк.

-          Сладолед?!

-          Слаоле. Сметана и пло.

-          Зима е.

-          а, зима е.

-          Откъде си?

-          Там сме – едното око се издължи в посока невидимата точка в чисто бялото небе – Земя скоро бъе мъртва.

-          Земята все е мъртва, или умира. Искаш ли да се разходим другаде?

-          Иска  ругае.

Спират в подножието на планината. Още преди таксито момчето вади кутийка с двете твърдо сварени яйца, бели ги и предлага вътре едното на шофьора пушещ нервно през отворения прозорец. „Не ям яйца. Веднъж се натрових и повръщах цяла седмица подир Великден. Щях да умра за едното чудо дет се вика!“ „Яйцето- божието триединство?!“ На църковните служби по големите християнски празници, но и в храмовете на всяка религия, двете деца пристъпват с дядото археолог. „Животът е крехък, черупка на яйце е. Обичайте се. Помагайте си един на друг. Споделяйте помежду си.“ Липсва му най-много как`туса. Омъжена и заминала за обратната страна на деня - Южната Америка. „Жълтият бог е ужасно вкусен. Може да му туря само щипка сол?“

-          Бог не яйце.

-          Ти защо четеш мислите бе?! А що е бог?

-          Хора не разбира. уша не вижда. Човек все алече от Не-го.

-          Кажи сега: „дом“, „доверие“, „дете“

-          Ом, оверие, ете.

-          Хахаха. Много си смешен. Сетих се. Гледал ли си „Извънземното“,  И-ти? Като малък бях влюбен в Дрю Баримор.

-          Не глеал филм, но сега вия.. рю Баримор красиво.

-          Виж, ето я истинската красота! – момчето вдига ръката си и с юмрука сочи към залеза.

„Всеки божи ден времето тренира усилено и упорито за Олимпиадата на измислени и незначителни космически събития и проявления провеждаща се веднъж на безброй години. И както всяка вечер, и тази, Времето се засили по пистата на часовника и ритна Слънцето към опразнената от светлината врата. „Гоол!“ крещи последният зрител в официалната ложа, Луната. За звездите е навик да пропускат началото и да си тръгват преди самия край.“

-          Луната бъе.

-          Помолих ли?! Не чети мислите ми.

-          обре, Кри-сто.

„Ще хапнеш ли нещо? Палачинка?“, „Не“. Сяда на задната. В болницата винаги е и тя. Бели коридори с хладна светлината. Майката разтваря книгата до леглото. „Моля те, не ме чети. Искам тишината.“ Казват им, че се налага да остане, защото изследванията: „особени и различни са“. „Ще полежиш два-три дни и ще си като чисто нов, мамо.“  Вечерта извънземното влиза като по чудо, направо през стената. Носи огромни кутии сладолед с две лъжички.

-          Как го правиш този фокус, Итенце?

-          Стена празно. Ти, аз празнота. Влиза, излиза и готово. Материя е илюзия. Не фокус. Слаоле?

-          Разбирам. Мерси. Това е за теб. Дай ръка -  извънземното протяга бледото си пипало и момчето връзва конеца.

-          Бяло. Червено.

-          Мартеница. За зраве и с обич. Вииш ли щъркел, махаш и закачаш на плоно ърво.

-          Благотаря, Кри-сто. Щъркел знам. Яте жаби.

„Смъртта разгръща книгата с кокалестите си дълги пръсти. Докосваните от сухи длани страници на живота се свиват, падат, разпиляват се и прашинките политат над бяло-жълтата пустота. Слънцето, препечено като берберски омлет, лежи сред огромната тъмнина на пясъчните кули въздигнати с игрите на детето-бог, в потъващите сенки на камилите. Смълчаните дюни крачат към деня подкарвани от песента на сироко..“