филм

Камерата скъпа

Филма вече демоде

Звездата в тъмна риза

Кадъра заспива от кафе

                      ..и сънува 

        друга виза

Навън пече до ужасон

Финансите разтопени в тон

Режисьора- козирка пиян

Всичко блясва в цвят осран

Поетът хапва вкусен сладолед

мляскаво дописва:„хляб, вода и мед”

Слонове примъкват се в декора

Папагала кряка: "Мамка ви, бе хора!"

НасамНатам

Разроших кашона в килера,

появи се воден пистолет,

ръката стисна спусъка и..

политнаха прозрачни спомени:

„От сергиите в нашето детство,

пластмасови бойни редици,

разделени винаги по равно,

за битката „добрия vs. лошия”

Изстрел срещу изстрел оттогава,

със единствения читав арбалет,

малките победи и дребните загуби,

големите братски, вечни крамоли

Но появата на строгия офицер,

решава справедливо войната,

нашата вечно усмихната майка,

мирно сбира и войни, и войничета..”

Миналото се свива, изчезва по детски,

призрачни десетки, нацелени от момента

Пук- пук- пук- пук.. Приятно и лесно

Стрелям пак аз...и нови балони в тъмното..

„Потъва и „водния” в пълната раница

Знам, езерата очакват бодрите стъпки

След планината, влизам в друга обител

Отвън- мекиците със захар и кеф

Прекрачвам сит, спокоен, смирен

Очите ме приковат. Избоден кръст

Но случвам и на други чудеса човешки

Светена вода в пластмаса, на тезгях

Купувам шишенце. Примирено усмихнат

Осветявам пистолета от него. Крача натам

Стопира ме изпаднало цвете с красота си

Вдигам го, а то дружелюбно ме пита:

„Кому е нужна подобна тежест в гората?”

Пистолета подскоча сам. Следва струйка за отговор:

„Неблагодарниче. Вече ще си цвят, жив, но примирен”

„Гъдилкаш ме с изворна вода. Убиваш ме от смях така”

Задружно се прибираме. Припада товара още на прага

Водата и цветето връчвам на генерала с усмивка”

Светвам лампата:

- Майко, кое е за боклука?

някога, когато мечтите..

Имаш истинска мечта

По- доброто от теб е казало: „хей, отивам си”

Боли без красота. Търсиш я обратно

В огледалото. Из спомените

Действай тогава

Лопатата ти е под ръка

Земята е под краката ти

Морето на отчаянието започва и свършва с пръстта

Копай. Да, просто копай

За да посадиш своята мечта.

Но първо трябва да се потрудиш. Старателно и упорито

Нужно е да изровиш закопаните, смърдящи корени.

Проблемите. Страховете. Един по един

За да почистиш разума и съзнанието

Мръсна работа е. Може месеци да ринеш гнилочта

Но ти обещавам. После долита лекотата

Лесно е, както се научи да караш колело

Без проблем подчини и автомобила, нали не бъркам?

За университета. Спомняш ли си

Нощта преди изпита бе обикновена лятна нощ

Шест- седем часа сън. Като цял зимен месец

Тракаше със зъби под завивката от студ

Страхът и студът не са синоними. Нито роднини

Знаеш го вече. Катериш върхове. Летиш с крила

Проверката ти мина като песен

Лесна мелодия. Близки въпроси. Любим текст

Управляваше съдбата уверено на връщане.

Слънчогледите, почудено надничаха за гласа и човека през разперените широко прозорци

Крещеше нейното име. Своето бъдеще

Любовта седеше на мястото до твоето

Тя включи радиото. Ти запя

„Аз съм най- добрият”

Звънна, едва когато изпи втората бира в хотелската стая

Баща ти вдигна. Каза, че никога не се е съмнявал в твоите възможности

Мислиш ли, че не плака и той?

Сигнала за приключване, отвърза едновременно и двата балона радостни сълзи

Сега пусни мечтата в дупката. Не я  задържай в длани

Не се бой. Не си дете. Страховете не са прилични опаковки

Захлюпил си мечтата като пролетен охлюв

Забравил си, да. Беше малък. Но охлювът беше още по- малък

Стискаше го здраво:

„Мой си е, мой си е. Искам си го. Само за мен си е!”

Все още трудно се разделяш с притезанията.

Ще се научиш. Обещал си си

Тя плачеше тайно. Като баща ти в нощта. Но не от радост

Горчивите на вкус сълзи по твоята гордост. В нейната чаша чай

Живеехте заедно. Разделени

Като дете те подлъгаха. Пусна го.

Сега не е необходимо. Вече знаеш природата на охлювите

Познаваш природата. Свързва ви приятелство

Браво. Точно така. Добро момче си

Положи пръст отгоре. Спокойно затъпчи земята с пръсти

Защо си тъжен? Посаждаш мечтата, не я погребваш

Прибери се. Внимателно. Стъпалата. Седем. Както винаги

Вътре е празно. Знам

Ти избра себе си. Не цялото

Няколко положения и ще завали. Реалността се грижи за водата

Бъди сигурен. Ти ще спиш. Но в твоята градина ще е бурно

Винаги вали, когато сърцето и душата се молят

Когато те и ти се молите заедно, се случват чудеса

Чудесата живеят в приказките и детските книжки

Но се разхождат често из света ни

Наобикалят възрастните. Които пък, все бързат

Да се движиш по- бързо от едно чудо. Не е ли само по- себе си чудно? Парадоксите на времето. Физика на абсурда и пропуснатите възможности

А да не виждаш голата красота на сантиметри от себе си?

Това как ти се струва?

Тя ти разказваше за концерта на виртуоза

Помниш бляскавите и очи. Със сигурност

Ти и сподели, че си подминал някакъв неугледен несретник

Скрибучел странно в метрото за без монети

Дълго се смяхте.  Отворихте заедно вестника в края на седмицата

„Цигулар- виртуоз свири за хората една от най- трудните пиеси в метрото. Децата се заслушват, но ги дръпват. Никой не спира да послуша!”

Заспал си отдавна. Телевизорът се забавлява сам с второто полувреме

Дървото на желанието изниква от семето на твоята мечта

Преди да се събудиш. Не сънуваш

Ще влезе. Ще изпревари с минута отминаващия, уморен след работата сън, за кана вчерашно кафе. Но ще се погрижи и за новата. Макар да предпочита чай

И ще стресне котката, когато издърпва сутрешния вестник изпод нея

Желанието ти ще поднесе пресни кифлички в леглото

Така, както ги обичаше

Майчината закуска ще се завърне

Ще се възвърнат и детската ти небрежност, и веселост

Бъди сигурен

Желанието ни. Добрата половина в нас, знае всичко

Какво искаме. Какво обичаме

И какво наистина искаме и обичаме

Буден си и ококорен. Вече звъниш. Преди първата глътка кафе

„Стана чудо. Не вярвам на очите си. Тя е тук!”

Но нали снощи бе друго?

Нали се молеше от душа. Със сърце

Със широко отворени очи.

На Него. На Себе си

Той Те чу. Земята ти повярва. Ти вярваше

Телефонът дори разбра

Само че, ти сега се пулиш уплашено. Невежа

Време е да се изправиш. Да бъдеш отговорен

Да се погрижиш и грижиш за Твоето желание. За да бъдете

Започни с палачинките.  Знаеш, че ги обича с боровинково сладко

Няма да закъснееш за работа

Нали току-що звънна, треперещ от студ на шефа, или забрави?

Пролет е. Желанията възпитават обичта

Усмихни се. Целуни я

 

Хайде. Не отлагай повече

Семената са във джоба

Лопатата дреме в гаража

Стъпил си здраво на земята

Дъждът сбира вълнения от вълните

Готов да се излее. Да потопи самотата

Морето на надеждата е обградило сушата

Бушува по нетърпеливо от сърцето ти

Желанието копнее да израсте

Тя те обича. Ти я обичаш. Едно сте

Не се бави, човече

сухи цветя

сухи цветя

колчан стрели

ваза. маса

мирно лято

зимна цел

топлина

Из "два балона си летят"

два балона си летят:

- хората, защо не летят?

- превръщат желанията си във въпроси

- ние имаме ли душа?

- да, пълни сме с въздух

- ако пукна, къде ще отида?

- на земята

- високо ли сме?

- да. подминахме Бог

- мисля, че замръзвам

- да помогна? вадя иглата

- единствено децата ли радваме?

- не само, и странниците

- искам да се преродя в балонче от дъвка

- невъзможно, това е първи клас

- това извънземен червен балон ли е?

- домат е, не уцелил за жалост целта

- този наистина ли ще скочи?

- да, защото е човек

- заваля?!

- забравих чадърите

- искам хамбургер!

- потърпи, луната е близо

- сигурно им писна, а?

- спокойно, кацнахме

На Б.

Мълчанието, казват, било злато.

Мълчанието на близък е подарък. Диамантена мина.

Мълчаливият приятел е извор с вода. Самотата е пустиня.

- Защо влачиш този стол из пясъците, страннико?

- Защото е безценен, приятелю.

Умората е близо, ще ни стигне. Ще спрем и ще поседна отгоре му. Ще починем и двамата.

През нощта ще стане студено. Ще го начупя и разпаля огъня с него. Ще се топлим и пеем.

На сутринта ще сбера прахта в шепи. Ще тръгнем отново по пътя си. Заедно. Аз и Той.

Не е ли приятелството завинаги?

вторник. сряда сутрин

Димитър се прибра у дома, събу новите маратонки и влезе в стаята, където без да щраква лампата лесно метна раницата върху един от двата стола. Смени тениската, бе на някакъв бейзболен тим, спорта не го вълнуваше особено, но облече подобна, и тя презокеански подарък от братовчеда, който караше тир някъде там. Свърза компютъра с музиката, подбран сет, трип- хоп, класика и малко китарен джаз и се метна на матрака.

На тавана, точно над главата му, светеха слънцето, луната, подобна на недохранен кроасан и няколко бледи звезди. Димитър позяпа залепеното от него семейство светулки и се изгуби. Лежеше в тази поза- затворени очи, изпънати крака и кръстосани над стомаха си ръце в продължение на половин час, после стана и седна пред компютъра.

От две години не поглеждаше телевизора, но част от него се интересуваше за части от случващото се. Отне му петнадесет минути да прегледа новинарските сайтове. Хвърли бърз поглед и във фейсбук, хареса няколко картинки и мисли, лайкна други и пусна играта.

- Мите, с баща ти ще вечеряме, идваш ли? Сготвих агнешкото от чичо ти. Има и спаначена супа, от снощи.

- Да, мамо, минутка.

Гласовете лесно преминаваха през тънките стени на неголямото жилище. Всеки шум и всяка мисъл се чуваха в ненужна споделеност. Затова момчето не покани познатите си. Приятели нямаше. Приятелка също.

Измъкна се от сървъра, пусна някакъв филм в процес „теглене” и излезе от дупката. Нахлу джапанките пред банята, стъпи изолиран върху мократа, чиста мозайка, изми ръцете си, криейки се от огледалото. В кухнята, която миришеше, седна мълчаливо на стол до човека с цигарата,  с гръб към бръмчащия хладилник, над който страдаше икона, нарисувана и подарена от дядото, също Димитър.

- Мите, тези джинси не са ли вече за пране? Виж им само петната по коленете.

- Да, мамо. Ще ги пусна в пералнята.

- Ето, сипах ти от агнешкото. Комшийката ни донесе питки, за бог да прости. Неин възрастен роднина се споминал. Супа искаш ли?

- Да, мамо. Благодаря. Искам и филийка хляб.

- Ето, вземи си. А ти, Иване, още една бира, мезе, или приключи вече? Нещо ново в училище?

- Нищо мамо. Училището е старото. Учениците сме си същите. Учителите са на заплата.

Димитър изми ръцете в кухнята и изяде една ябълка за десерт. Пожела спокойна нощ на родителите си преди да напусне тяхното пространство. В стаята, премести масичката с колелца в близост до матрака, за да вижда по- добре монитора и пусна филма, който се бе изтеглил. Заспа, не дочака края. Майка му влезе тихо през нощта, загъна го със спалния чувал  и изгаси „чудото”. Излизайки, с гръб към вратата, за малко не падна. Спъна се в стола с раницата, вдигна шум, но не успя да разбуди детето. На сутринта Димитър стана, погледна се, изми зъбите и прозрачните сини очи с хладка вода, оправи на една страна с ръка късата, светла коса, закуси чай и пържени филии с къпиново сладко и домашно овче сирене, пусна джинсите в пералнята, обу старите, които висяха на простира и баща му го откара почти до училището, както правеше всяка сряда. Имаха стар, но добре поддържан автомобил. Първият час бе по история.

Във вторник, малко след обяда, Димитър бе убил човек.

връзка с въпрос

Питате ме за страната,

що най- любя на света?!

Питайте си. Дзъррр.

Линия живо, закриа. Т

Абонатът е изключен

Ту-туу-уууу

И роботите стачкуват.

Няма ме.

Постдостъпността.

Питате се после за живота,

носеше ли нещо на врата?

Призрак и опашка думи

във хвърчило.

Питайте си. Пийте. Пейте.

Спомена така отлита.

*елефона ми мълчи.

Сега съм. Пиша.

Все - по - реалността.

утро

хлапето хукна.

изстреля се,

и полетя.

кълбенцето,

търкулнат любопитко,

приютено,

в мекотата на студа.

препънато в прага,

надиплена шишкавост,

с обич,

слабо телце.

детето бърза,

винаги бързат.

копнее да разкъса,

разпилее в перушина,

белите пликове.

нощната,

облачна поща,

с подател небето.

за двора,

селото,

земята.

петела,

кучето

прасето,

и кокошките.

за къщата,

покрива,

пушека,

комина,

и прозорците.

навътре.

стаена,

изпаднали отгоре

милион невидими,

червени мравки,

топлината.

свит спомен,

споделеност.

море, плаж, чайки..

глътка чай.

самотен сън,

сгушена от ъгъла.

в ъгъла.

мечешко

зимно утро.

Метаморфозно сътворение

Дърво разталачено до дъски, сглобено в барака. Раждане на идея-плод. Ябълка, цвят червен. Човекът я отхапва. Метаморфоза. Превръща се в змия. Картината се сменя. Става бяла. Змията захвърля кожата. Остават купчината бели ябълки, поглъщащи бараката. Изплюта огромна металостъкленна конструкция. Пълна с бъдещи червеи.

Кафяв, загниващ плод. Разкапване на часове. Плесента. В едно.

- Ще се въздигнем до човек. Какво е сътворението?

- Дяволска работа.

- Стихотворение.

Идеята се композира от творец.

Дялкат се ръбове.

Инжектира се душа.

Плаща се цена.

Ражда се дете.

Гъби разширяващи съзнанието. Зелени кецове. Дете бяга от реалността. Гора. Заспива под дърво. Сънува барака. Ябълката пада върху главата. Поражда тумор. Идея.

Пластмаса изплюта от плесен.

Правоъгълни плодове с вкус на реалност.

фермата

 

Светлините във фермата угасваха една след друга. На небето луната тананикаше нещо на звездите, а под него, вятърът хъркаше и плашеше малките облаци. Помещенията бяха отворени и  животните, посвикнали вече с режима, кротко заспиваха. Само строежът в ъгъла, предвиден за новия генератор, бе обграден с плътна телена ограда и на вратата му- заключена с три катинара, се белееше почти скъсаната бележка „РЕФИРЕНДУМ”, с десетина подписа под обяснителната част след заглавието.

През деня, лично БаБа бе открил поредната двупосочна широка циментова алея, по която телетата вече отиваха и се връщаха от паша и водопой. Малко преди полунощ бе останал  да свети прозореца в една-единствена стая- Неговата. През ситната противокуршумна мрежа, разгърнато бе единствено лявото крило, изхвърчаха светещи мисли, прилепваха се към детските мечти и така достигаха до етера.

„Пребоядисахме фасадата, това добре. Каракачанката заслужи „златният кокал”. Доволен съм. Главният колач преместихме в шефското отделение на „Жалби”. Приказна идея. Шефът на пастирите потвърди, че картотеките на телетата ще стават все по- пълни. Но скоро с него май ще се наложи да творим нов компромат, че президента ни нещо взе да позабравя говеждия мирис покрай френските шансони. Финансовият трябваше да ми докладва нещо?! Ще натисна бутона..”

Плъх, облечен със синьо- червена пижама на жълти звезди и обут в гумени ботуши (мразеше калта в малката кочина, както мислено я наричаше) се яви на третата минута:

- Да, БаБа?

- Какво е положението с научните разработки?

- Получих мейл с оферта за нов продукт- „Допълнително притъпяване на животните”. Разработен е и тестван в друга великолепна ферма, подобна на нашата. Научният ни отдел е пред закриване, както настояхте. Парите вече пренасочих към „ културни дейности.”

- Чудесна работа, Плъх. Нещо за края на годината?

- Ще помисля. Виждат ми се добре. Не ги чувам да мучат много, а вече месец съм без тапите си за уши.

- Браво. Отивай да спиш!

- Благодаря, БаБа! Да сънувате разкош!!

БаБа проследи внимателно изнизващата се хитра сянка, запали пура, изпи на един дъх уискито в чашата и самодоволно се усмихна. После дръпна копринената завеса и включи големия монитор с допълнително вградения автоматичен преводач. Следваше само едно. Последното. Задължителният сеанс – „доклада”. Бяла лампичка, после зелена и накрая червената. Лесно за запомняне. Беше негов ред:

- Докладва „ ферма шестстотин осемдесет и едно”. Задачите за месеца изпълнени.  Животните- добре. Продукти „месо” и „ мляко” изпратени по направление. Очаквам допълнителни указания. Рапорт даден!

- Будааа.. Лакомство, или пакост?

- ммМммМххМ, бос?!?!?

- Шегувам се, Буда. Отпусни се малко, моля те, на постдемократична статуя си заприличал. Гугъл ми подсказва. Имен ден ти се заформя утре. Денят на народните будители е при теб, или греша?