петък, 20 януари 2017 г.

сутрешен секс




Той включи музиката. Тя промени сетлиста. "Тъжните хора правят по-хубав секс". Целунаха се, обърна и гръб и вече бе заспал. Изправена изписа споходилата я мисъл с пръст върху потното стъкло, дръпна алуминиевата му рамка и извади тънката цигара от табакерата инкрустирана със змия. Студената луна присви очи, за да надникне в стаята. По традиция пушеше бавничко.  Отражението на чисто голото тяло се появи в огледалото със зелената рамка. От някъде се чу първото мяукане- предвестник на далечната пролет. Завъртя се и студът разсъблече топлината. Погледна се през рамо. С цигара в ръка бе най-секси.
Наскоро любимата и костенурка, която бе получила заедно с цигулката, статива и четките от брата на баба си- професора по зоология, бе хукнала; професорът се смееше, че дори и костенурките бягат веднъж в живота. Погреба я при общия гроб с градинката от лалета, за която се грижеше. Приживе Първата котка обръщаше по гръб костенурката и в своята странна игра се опитваше да развърти корубата и, а после сама се завъртеше до припадък в бясната гоненица с опашката си. Художничката бе убедена, че рижата котка крие душата на някой дервиш. Луната смигна на нощта и се облиза.
Лежеше по гръб. Краката й бяха сключени около врата на талантливия мъж. Сутрешният секс бе танц, картина и присъда. Молитвата липсваше. Малкият храм. Вътрето в нея. Обителта на тъжни камбани, с птиците, пригласящи от отвъдното. Гледаше се в очите му, но виждаше и другите. Музиката внезапно спря. Музикантът, който не свиреше на цигулка, се наведе, целуна момичето, дръпна кърпата от простира и затвори вратата на банята след себе си.
Тя се изправи. Отвори прозореца и запали. Котка номер две се отърка в краката и и измяука. За храна. Слънцето заспало в мъглата не бързаше.

сряда, 11 януари 2017 г.

Стъпките на снега. Проблясъци без отражения




„Нима (истинна) е пролетта без безкрайната зима?“
„Малко по малко по малко.. е малкото. Малко преди началото“


1983 година. Помня я като да бе вчера, или утре- завършването на първи клас, семейното море в Китен, търпеливото ми висене по опашки..  На опашката за хляб, възрастните се бутат за „белия по-топъл“. От същите бабички и дядковци, които бързат за „своите си места“ в автобуса за града с ловкостта на пенсионирана нинджа, бивам изтласкван извън зоната на аромата, в комфорт с примирението ми, до очакването на „добруджа“-та. Внезапно едно момиченце ме хваща за ръка и ме повежда през смаяните погледи на опитността видяла всичкото на живота. „Момиченце, момченце, тука има ред! Ред има, ей!!“ Големият заек това и чака- перва леко нервния чичяк по сгъвката на крака с тигана за палачинки- кеглата се олюлява, губи равновесие и повлича пет-шест фигури към балатума; заекът-хулиган се изпарява по-бърз от котарак със самовар. „Амчи, момиченце! Това заек ли беше?!“ , „Три бели, но добре препечени- Алиса се обръща , кимвам и- за детето“. Хипнотизирана хлебарката (продавачката) пропуска да вземе пари и аз съм с един и двадесет и шест напред- цели пет сладоледа, или четири и един голям сироп с газирана вода. Алиса се мята зад Пипилота и конят ги понася към първи перон. Горките железничари, ще да объркат влаковете, нищо че не е зима! Опашката вече се обяснява с милия милиционер с мустака. „Да, да, заек и две момичета на кон.. А конят зелен ли беше?“ Лакомо дъвча краищник, квича от кеф и крача. После хуквам в нечовешка радост към книжарницата на ъгъла.

„Всеки кръг крие по ъгъл в себе си. Зад всеки ъгъл се крие поне по един кръг. Но природата не обобщава“. Заекът затвори книгата. Свали очилата, стана и постави ново дърво в камината, която сгряваше с топлината на миналото всяка клетка. Навън все още валеше. Белият заек се радваше на белия сняг като малко дете, но обитателите на клетките и самите клетки пееха друга песен. „Уморен съм“, помисли си заекът. Умората се клатушкаше в стола за клатушкане и важно пушеше лула. Огънят канеше всяко дърво на танц. Никое не посмя да му откаже. Заекът се засмя. Бял заек. Черна дупка. Вятърът все още изучаваше посоките. Луната  не бе опитвала целувката на водата. Вулканите играеха на гоненица.

Общувам с всеки на неговия език. Опитвам. Самоубивам всекидневно същността. Алпинист до  дъното на океана.  Риба  плуваща в лунните морета. Предпочитам обикновената, нормална лудост. С умората играем криеница. Тя бяга. Аз се търся. По-често. Сянката  изтрива снега от картината, открива ме, прегръща ме и ме връща в своя свят. В света на усмихнатите усмивки на тъгата. Честността е шепнещ свят. Дланите се топят с утрото. Устните бродят. Изгубени ветрове.
  

понеделник, 2 януари 2017 г.

Мисис сбъдната мечта


Лидия е красива и млада. Пролетта навършва осемнадесет. Момиче, изпълнено с мечти, което живее в затънтено провинциално градче в ъгъла на Северозападна България. Най-големият грях на каката, на по-малкият Симеон и на петгодишните Петър и Павел е, че семейството е изключително бедно. „Ще видиш София, или Варна през крив макарон. След бала оставаш тук и помагаш на майка си!“ Думите на бащата- невротик и алкохолик, обичащ децата си, но живеещ с абсолютната си невъзможност да прозре и да иска тяхното по-добро бъдеще. Мъжът, затиснат под собствените си проблеми, притиска всички. Единственият изход на Лидия (наричана Лили от любимата си баба Лила- пенсиониран учител по литература) да се измъкне от нищетата на града и от бащата, е да участва и да спечели местния конкурс за красота, който се провежда всяка година в средата на месец март. Лили е умно, романтично дете, харесващо обичаните и от баба Лила стари френски и италиански филми.
Кристина, приятелката и съученичка на Лидия, е разглезено момиче, истинска "кифла" със сексуален опит, само дете в богато за региона семейство с фирма за изкупуване на вторични суровини. В училището Кристина уговаря все още несигурната Лидия и двете са на път да се впишат за конкурса. Пред бара в центъра, където става записването на участничките, те виждат чисто нов джип с чужда регистрация. Заедно със собственика на заведението, приятел на семейството на Кристина, е и атлетичен мъж на около 50 годишна възраст, който говори българския с лек акцент. Мъжът се казва Калоян, Той обяснява, че е от години живее в Испания, че е фотограф и че представлява модна агенция. Калоян кани двете момичетата на почерпка и за по няколко бързи снимки на място. Лидия и Кристина се записват и сядат на неговата маса. Мъжът остава видимо впечатлен от интелекта на Лидия. Навън е студено, с леден вятър откъм река Дунав и Калоян предлага на двете да ги откара до домовете им. Кристина, разбрала от собственика, че точно Калоян ще бъде шеф на журито на конкурса за красота, флиртува с него цялата вечер като му позира в предизвикателни пози. В джипа, сяда до него, пуска се по крака му, а на слизане- оставена първа- хваща ръката на Калоян и го целува по бузата гледайки приятелката си в очите. По пътя към Лидия, Калоян признава, че е очарован от нейното присъствие вечерта и че не е допускал да срещне момиче като нея в подобен град. Мъжът галантно отваря вратата на Лидия и целува ръката й за лека нощ. На следващия ден, Лидия получава малък колет с красива своя снимка, книгата „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас и визитката на Калоян между страниците.
Лидия прочита книгата за една нощ, а на следващия ден споделя с баба си. Баба Лила дава 10 лева на момичето, с уговорка тя да купи най-хубавите чаени бискквите в града и слага чайника върху котлон „Раховец“. Чаят е сервиран в стар порцеланов сервиз. Двете се наслаждават на ароматния липов чай, а бабата разкрива на внучката си историята за невъзможната любов на студентката по педагогика и младия френски поет, пристигнал за четене в столицата по покана на Комсомола. (Била само вечер, но каква. После имало покани. Тринадесетте години размяна на писма. Опитите за бягство. „Те, бягствата, само в ума на баба ти бяха, Лили.“) Лила защитава своя син, като се опитва да обясни на Лидия, че бащата всъщност не е лош човек. (Животът го бил направил, принудил го да стане такъв.. Учителката късно се оженила.. Мъжът й много млад умрял.. И между училището и детето, му изгубила дирята. ) Лидия включва старо видео, поставя видокасетата и двете гледат филма „Един мъж и една жена“. Бабата заклева внучката си да не изказва нищо на своите родители поне до края на конкурса. В оставащото време до събитието Лидия става видимо все по-нервна и избухлива. Кара се често с три години по-малкия Симеон, като почти стигат до бой с него и вече не обръща никакво внимание на близнаците. Забелязала промените в иначе благия характер на дъщерята, майката опитва на няколко пъти да инициира разговор, но всеки път среща мълчанието на Лидия. Бащата, който полага подпис след всяка отлична оценка на момичето, продължава доволно с мъжките потупвания по гърба й. Кристина без видима причина се отдалечава от своята приятелка.
Седмица преди конкурса, Лидия взема първото най-трудно и най-важно решение в живота си- звъни на Калоян, който не е изненадан. Момичето приема поканата му за 8 март. Лидия купува бельо и секси дълги чорапи със спестени от стипендията пари, а с уговорката, че ще празнува до късно с Кристина, получава разрешение от майка си да приспи у тях. На 8 март, Калоян чака Лидия след училище и двамата пътуват към София в ранния следобед. За момичето, това е първото пребиваване в столицата от пет години насам. От един от моловете, Калоян купува вечерна рокля за Лидия и букет орхидеи. Двамата вечерят в изискан панорамен ресторант с изглед към Витоша. Пианист свири за Лидия класически музикални филмови етюди. След вечерята двамата се оправят към вила извън големия град. В къщата, Лидия разкрива на Калоян, че няма никакъв сексуален опит, което видимо смущава мъжа. Калоян се опитва да обясни на момичето, че не е длъжна да прави нещо, за което не е готова, но Лидия започва да го целува като разкопчава ризата му. Мъжът бавно сваля дрехите й и изгася лампата.. Сутринта, на връщане към малкия град, Калоян признава на Лидия своите чувства. Казва и още, че точно днес се пада и рожденият му ден. Лидия се усмихва дяволито, целува го по устните и вади малката красиво опакована и завързана с черно-червена панделка кутия. Момичето моли мъжа да не бърза и да отвори своя подарък по-късно вечерта. След тази нощ, Калоян и Лидия се виждат отново на конкурса за красота в малкия град, който Кристина печели.
За своята 18 годишнина, по куриер, Лидия получава първия си професионален договор като фотомодел. Момичето пропуска бала на легло под предлог, че страда от лошо респираторно заболяване, за което успява да заблуди и двамата си родители с бележка от личния си лекар. Идва краят на учебната година. Лидия взема своята диплома, сбогува се кратко с баба си, с близнаците и Симеон и още същия ден, с автобус, заминава за София. На майка си и баща си оставя две отделни, недълги писма. (Лидия е много, много умно момиче, което никога не е вярвала в Голямата любов. )Нейният втори, най-голям грях е, че мрази нищетата и ненавижда бедността. Лидия има специално умение- наследява от баща техническия му талант. Тя поправя старото семейно видео, както и „счупените“ телефони на приятелките си срещу скромни суми, или услуги. Какво получава Калоян като подарък? Най-обикновена флашка. Със записите на срещите му с Кристина в хотелската стая в малкия град. Със запис на празника организиран от собственика на бара, на който се употребяват наркотични вещества. И някои други записи.. Както и започнах. Лидия е красива и млада.