в тялото на времето пътуваме

живи камъчета и раковините-
с теб изписахме думата
вълните докоснаха обичта
море и вълни правещи любов  

*

бурята днес се побра цялата
в тежестта на човешката посока
капки, които пренесоха на гръб
звезди, съдбата, луна и сърце

*

да чуваш тишина в тишината
да виждаш мрака на деня
прашинка да си от прахоляка
болката да бъде/ш обичта

*

(не)възможен пъзел от девет милиарда частици и
частица за девет милиарда картини
е човекът
предутринен морски дъжд- валим, пропадаме, падаме
стичаме се в хладни капки
коси, очи, гърди, пръсти, бедра, дупе, нозе, слънце
капките-пръсти очертават тялото
шумно будим света

*

виждаш ли? виж го как пълзи
звярът, който извади сърцето си и
нахрани нас, своите деца и
всички жадно пиехме
от кръвта, и всички благодарни хора
близахме раната на смъртта му
сърцата ни днес пишат, че живеят
по-сити, по-спокойни, без да казвам
и по-добри

*

в тялото на времето пътувам
в себе си не спя
сънят сънува, че сънувам
по-буден
след живота на смъртта

*

потъне ли слънцето
изплуваме като сънища
утринното море закусва
със закъснели стъпки

*

очи изпълниха сърцето
сърце вля се в пръстите
пръсти рисуват устните

тъмнината цвят бордо
прецъфтя и окапа

                                                      

Начало на формуляра

Край на формуляра

рейс

Сънувах, че съм автобус. Нов, голям, тъмнозелен градски автобус, извършваш редовни курсове по линия, която ще опиша, на място по нищо не отличаващо се от родния ми град. Сънят бе близо до най-модерните сънища, в които хората се виждат през очите на мобилни телефони, компютри и таблети включени в глобалната мрежа на колективното съзнание. Вече никой не иска да е кон, динозавър и буболечка на сън. Не бях съчленен автобус тип „хармоника“. Ръстът не го позволява. В реалността не съм особено гъвкав.

Трудно се описват въртящи се в четири колела ръце и крака. Движението на автобуса няма нищо общо с ходещо, дори пълзящо тяло. Сутрините на съня се будех с пръсти свити в боксови юмруци, болезнено изтръпнали крака и пребит от умората. На сън усещах сърцето си в новия ритъм на перфектен немски 6-цилиндров, турбодизелов двигател с междинно охлаждане. Очите (фаровете) ми блестяха целодневно независимо от климата и без значение на чувства, положителни, междинни и отрицателни емоции. Автобусният компютър имаше ограничени възможности и липсата на истински мозък ме превърна в реално сънуващ щастливец. Поддържането на нервната ми система от 5-степенната предавателна кутия, изрядният акумулатор и множеството усукани жички и тръбички бе перфектно. Вратите се отваряха с копчета. Без гъдел.

Рядко изпитвах желанието да хапвам извън съня. Бях сит. Зима. Пролет. Лете. Есен. Работен ден ли е. Автобусът се тъпчеше от началната спирка-  осем хранения само в едната посока. По петнайсет курса дневно. Сметнете го. Произлизах от науката, но бях нов библейски мастодонт и вярвах, че събирането накуп на съдби, поглъщането им и изплюването им на места според желанията и очакванията на хората, е свято дело. Автобусите не се съвкупляват. Чукането им определено е катастрофа. Без пол не изпитвах и желанието. Моят шофьор нямаше лице и име. Не съм сигурен, че имаше и шофьор!? Защо да вкарвам постоянен непознат в своя далечен свят? Мечтаех на сън. Мечтата ми бе да съм електрически автобус. Не тролейбус. Автобус с електродвигател.

Въртях „ръцете“ и „краките“ по до радост познатия от детството маршрут. Тръгвах от автогарата, но за начално място бях приел спирка последна; пред гарата родители ми със сигурност се бяха целували и карали. Спирах на болницата, но не тази с родилното отделение, която ми бе предпоследната. Понякога пропусках „бензиностанцията“. Там рядко слизаха и се качваха хора. В най-големия квартал, име на сезон- „Пролет“, имах цели два стопа. „Рейсът закъснява“, „Рейсът е подранил“. Бях прохладен в жегите и топъл в студа. Стараех се да уважавам и мърморещите пътници. Следваше стадионът. Веднъж феновете на гостуващ отбор се опитаха..., друга истинска история. Обръщах за кратко внимание на колегите автобуси почиващи и чакащи на автогарата. Споменатата вече болница. Накрая гробището. Малък град. Казах ви.

Бях добър автобус- може би най-хубавият повтарящ се сън в моя изсънуван до днешен ден живот. „Сънувах“  и „бях“ са в минало свършено време. Случи се следното. Карах внимателно. Спазвах правилата и ограниченията. Видях я в последния момент. Казват, че котките са самоубийци по природа. Нито на яве, нито на сън вярвам в това. Просто  котките са по-особени. Нямаше какво да сторя. Тя измяука за последно. Бях премазал наведнъж всичките и оставащи животи. Духът потече към небето. Никой от пътниците не видя и не разбра какво се случва.

Сънувам, че съм котка..

Начало на формуляра

Край на формуляра

въдворед в човечарника

Изваждам своето сърце през очите. Държа го в шепата си. Прилича ми на грозна опаковъчна кутийка. Красивите кутии имат правилна форма и ръбове, които дращят мислите. Сърцето пулсира, но няма стрелки. Иска да изхвърли нещо през слепналите си устни и подскача. Червена грозна жабка. Без „тик-так“. Без „квак-квак“. Сляпо, нямо и глухо сърце. Прекалено обикновена е за форма на красотата. Когато слънцето нагрее камъка и камъкът се стопли, той е като тебе, глупаво мое сърце.

Давам сърцето на самотата. Гладна, тя бърза да отхапе от него. Ръфа, плюе. Изяжда го бързо и ме поглежда с единственото си око. Самотата прилича на кълбовидна мълния. Иска още сърце. Вдигам рамене. Имам едно. Самотата псувайки вдига цялата свита и с крясъци отлита. Около мен, по мен, в дупките на очите ми накацват думите. Буболечки. Мравки. Пчели. Чакат. Искат да бъдат подредени. Молят се. Разгонвам ги с ръка. С пръсти. С тишина и мълчание. Пиша без думи. И без сърце.

Моля се. Тялото е някъде напред по пътя. Беззащитно, смъртно, чупливо тяло. Незначителна планета. Някой нещо за свободата? Моля се на светлината. Моля се на тъмнината. Крайчето на Космоса. Нишка от ресните на изтичащото в безвремието време. Животът е дар. Космосът прихва да се смее. Тъмнина скрита от светлината. Светлина опакована от тъмата. Някой да подреди пъзела. Моля.

Поредни човешки съвет/и. Въпроси.„Как си?“ Лайкове за думите без думи. Боже. Не ти. Ти още не съществуваш. Когато те родим. Някога. Може би. Ти боже на разума и чувствата, защо си толкова разхайтен, и си толкова наивен? „Homo ludens”. Примата ли е първа цигулка. Примати ли владеят света? Слънцето опитомено от човека лае по нас. Луната е огромна близалка.

Веднъж един супервулкан срещнал огромен къс от полюса (кой полюс ли?, ваш избор). И се влюбили. Любовта траяла няколко часа и от нея нямало смисъл. Родило се нищото, което всъщност било вече родено. Лудостта и любовта са близнаци. Които се любят. Разумът си знае работата. Без сърце и бе думи, разумът пише глупости. Кръгъл идиот. О.

Пет Д.

петте пръста на ръката
пет еднакви посоки-
изток, север, юг, запад и сърце
в юмрука на сърцето
земята пулсира
пееща
самотата потъва в себе си през очите
по-дълбоко от същността
до преди времето
бавно и мъчително пълзи и
се катери
тъга
изкачва се чрез разума
чиито връх пробива дупка в небето
връх където не вали
сълзите рисуват бъдещото и
падат в шепите на
петте пръста
пет разминаващи се сезона-
есен, пролет, зима, лято и живот
исках да напиша смърт
но смъртта обича ли?
това че танцува песните на земята
това че тъгува за младостта си..
чувствам те и ти вярвам
и знам
пръстите ми напипват тъмната луна
целунала сърцето

**

звездите /ми/ се подреждат
както ги подредя
падналите влизат в албум
понякога поставям и облаци

**

очите напълниха сърцето
сърцето вля се в пръстите
пръстите рисуват устните

тъмнината с цвят бордо
прецъфтя и окапа


**

потъне ли слънцето
изплуваме като сънища
утринното море закусва
със закъснели стъпки


**

пет снимки на лятото
зимата постилам морето
с планината се завивам
помниш ли птиците?
отлетяха
храня бездомното псе
на петата сме аз и ти
/нямаме такава снимка/

Семейство Хамсиеви

"Утро- ром, обед ром

крив съм макарон.
Утро с водка, обед водка
вечер платноходка."

- Неделчо! Неделчо!! Ставай бе, Неделчо! Петка си доде!
- Ко крещиш ма, Съботинке?! Да нер съм глух?! Знаеш. Спъ! Спря ми магнетофона на сънищата. "Утрин бира, обед бира. Алкохолът мотивира."
Мъжът свали бархетната пижама за следобеден сън, нахули белия найлонов потник и се дотътри в банята. В мивката разпиля кубчето на Рубик, седна в кенефната чиния и като се повдигаше внимателно и за бързо и вземаше цвят по цвят, почна да пуфти и да реди.

- Мамо. Ще се женя!
- Ко рече, Пете?!- палачинката тупна на пода и двете котки се сбиха за нея.
- Йовчо, от Горубляне е мамо. Той ме иска. Аз го сакам. Ще се земем.
- Тати ти ще те пребие. Да не си му продумала! Даскалица те пратихме да ставаш. Не да развяваш фустята!
- Има "Шевролет", мамо. Играе резерва в Бистришките тигре. И ме целува убаво!
- Млък. Утепах те и аз!

- Съботинке, Съботинке! Къде са ми шортите на райета? Сичко криеш в тази къща. Ей го, вижте, направих я проклетията!
- В коша са. Земай новите. Палачинка?
- Гримасяла ли си, Пете, или аз съм кьорав?
- Ти пък си гуренясал!
- Бегай се измий. Да ти видим очите с майка ти. Бирюга за мен, с кюфтенцето от лани. Тестото си го яжте вий!

- Трудна ли си?!
- Ко речи? - Глътна ли балона? Бремена ли си?
- Йовчо ползва гумички!
- Умник. Виж я майка си. Седнала на радиатора да мисли. "Мислителката" на Нероден. Как не си родихме един пъдпъдък? Или още една шунчица кат тебе?! Кариерата гоним. Що, аз да въртя геврека, а мама ти да изписва камъни!?
- Тати..
- Думай
- Ти друга освен мама любил ли си?
Неделчо сведе глава и я забърна с ръка като в лястовичо крило. После вдигна чутурата с начервените си несухи зъркели.
- Сипи ни по едно.
- Не пия, тати
- Умница. Питаш ме. Казвам ти.
Петка се ококорчи. Хвана котето от лежеше в скута си и го метна на пода.
- Годеница имах. Красива кат планината. Жива кат реката. Умна кат небесата. Студентка отиде.. и аз до там за нея. В парламента казват живеела сегиз-тогиз.
- Тати..
- Сипи ми де. "Сутрин ракия. Денем ракия. Как да не пия?"