две истории

Лаус и Близ

Тя си взе котарак. Кръсти го Лаус. Искаше да е Фауст, но не се престраши. Душата я дръпна встрани и приятелски рече: "Не го прави." А тя слушаше душата си. Чисто белият и вече огромен кот все по-рядко споделяше нощите и леглото и. Тя нежно го придърпваше: "Лаус!", той изпълняваше, свиваше се до нея на кълбо, но не за дълго - веднъж докоснал пода, уж за вода и вече се промъкваше в кухнята и със скок се тропваше върху хладилника. От трона си Лаус дебнеше за птиците и за промените във времето. Протягаше лапи за капките, гонеше хвърчащите найлонови пликове и се криеше от светкавиците. Научил се бе, че след проблясък на дърво в небето следва: "Буум!". Лаус за всичко докладваше с мяукане.
Неговата котка бе женска - черната Близ. "Близостта". Близ никога не мяукаше и рядко мъркаше. След изсъскването тя го издра (без видима причина), от дълбоката рана шурна кръв и Близ се отърка, сякаш плахо се опитваше да се извини, но само тогава. Близ ядеше храна за котки и веднъж, или два пъти седмично получаваше в паничката си от него или кока-кола, или пепси. Не откриваше разликата, но настръхваше цялата при аромата и на двете напитки.
Лаус и Близ се харесаха. Веднага. Което бе странно. Близ отстъпи купичката си и даже позволи на Лаус да опита от газираното и. Бе и смешно, защото Лаус топна език, лочна глътката и целият настръхна, като мокър от дъжд и жално измяука гледайки ту към нея, ту към нея. Не бяха кастрирани.
Мъжът и жената имаха хубава, трудна и бурна връзка, затова и раздялата бе още по-трудна. Бурите зачестиха и тя реши да посещава терапевт. Той замина за Южна Америка. Лаус и Близ дойдоха след година. Не че ги сближиха - нито спаха, нито се целунаха отново, но котките все пак помогнаха. Децата раздадоха по общи приятели.





Болестта


- Боледувал си от някаква сериозна болест? – жената държеше по-младата и по-близка на сърцето лява ръка и се взираше в линиите, в които търсеше пролуки за потъналото време скрило се в браздите от пророческите и възможности – Подай тази. Ето болестта - нокътят потъваше - Тук е очертана по-добре. Тумор ли е злото? Рак?
Виктор дръпна рязко ръце и така, както седеше на протърканото капане изви глава надолу - и бутилката с водка върху масата се наведе; кулата в Пиза се яви, а Виктор мразеше наклонената кула, защото Италия го бе научила да не обича жените. Жените, които му ебаха майката и срутиха живота.
- Болен съм от живот, жено.
Виктор се изтласка от канапето сякаш изпитваше желание. Гравитацията се опита да дръпне, но силата на смътните спомени за нещо не по-добро - изключителното лято, или пълната с листа есенна стая, или потъващата лодка – наричаше сърцето му червен айсберг.. - премахнаха основите и мъжът се почувства в живота. Откъснал се видя себе си воин готов да отмъсти. На война с кого? Водката приближи, отсипа в друга мръсна чаша, пи и по браздите на дланите потекоха отминалите сълзи на задоволството, който изпадаха от времето  шизоидни облаци върху още по-мръсните фигури на килима и се сляха с тях в една безидейна точка. Точката. Нейното лице и неговият гроб.
- Животът убива. Ти също си мъртва. Забучена в хербарий на дни от лъжи. Водката не струва. Ти не струваш, пиявицо! Дърта кукувица си ти жено!
Мъжът представил се с името Виктор, но десетки други имена му отиваха, стояха му по-добре от дрехите, които с удоволствие заменяха тялото с животопълния гардероб, хвърли банкнота върху масата, изплю се върху килима и се махна. Циганката вдигна среден пръст по сянката - току-виж бе решила да се върне, замаза на босо плюнката от безцветните квадрати на килима и ритна вратата с крак; глупостта. Заболя я.
- Проклятие. Първите капки почувства като гилотина за мислите си. Студеният дъжд обичащ псувните усили барабаните. – Вудуволстие. Думата литна.
Всеки ден измисляше по една безсмислица и я пускаше. Веднъж думата бе хвърчилото (рисуваше на всяко тяхно очи: очите на Буда, очите на Христос, очите на дете.., защото "няма полет без очи и сърце, нали, сръдльо?"). Друг вторник, сряда, неделя.. балонът се рееше над града. Но най-често думата излиташе с космическа ракета управлявана от робот, куче и хлапе. Къде криеха всичко това думите? Виктор не знаеше. Чашата побираше нужното. Денят се равняваше на десет от големите. Само да не бяха сънищата, които бушуваха като урагани.
Виктор вдигна дясната ръка. Страхливите капки се опитваха да се задържат по грапавата повърхност, но се хлъзгаха, търкаляха се и падаха в пропастта и умираха като локви. Браздите се размърдаха. Линиите се движеха. Нишките се сляха в забравеното и Виктор видя.. Лицето си. Друго търсеше. Другото..

минало

миналото

по непочистени от драки пътища
в спомени и сънища
бос пристъпвам
през пресъхнали очи и
кални друми -
мои, чужди, неизречени
драскат във ума ми
избуялите парчета на сърцето
семена за райската градина бяха
гладни плодовете хищно се навеждат

от бодлите
влакънцата щастие шепите ми сбират
а минутите жужат в тишина и
извличат нишката на друго време

____

всяка вечер
рационалната смърт
отваря бутилката долнопробно вино
изпива я
затваря книгата и
слушайки джаз по радиото
изважда своя лъскав пистолет
от скрина с празни ученически албуми и
се гръмва в главата
самоубива се
защото аз ще живея

суетата ми дружи с децата на Бог
егото - с никой

___

игра на дама

след цирка - лудница

с тишината друга обич

подскача камъче и пада
изгубеното е изгубено и

болката ни връща 

в играта

___

змията, захапала думата "змия"

умората усети глад
гладът се умори
смаляваш се -
от себе си до нищо
"взривът голям" си ти

___

задгробен стих

зад гроба
в сянката на камъка
живее костенурка
храни се с цветя
за с/помен

___

за вълка храна бъди
от плътта му дай
утре звярът сит
тебе да нахрани

ко/с/мическа одисея

„Зъбните колела на системата са достатъчно големи за малкото и прекалено малки за голямото, затова сам смилам живота си до хляб, по свой вкус и рецепта, за да раздам от себе си. Чиста вода се намира.“

Има нещо гнило в Космоса, в хаоса, в Бог, или аз съм най-преебания астроном в наниза на измерения! Не е възможно в цяло небе със сърдечни и обикновени звездни звезди на мен (от дете) да ми се пада откривателствуването на философско луди черни дупки?!, които винаги добре да ме врътват в своите побъркани орбити... И да може прецакването да е пълно, за да се потвърди прастарата "вселенска", че избегнеш ли метеоритен поток очаквай задължително саксия по главата, всяка подобна дупка в един прелестен момент „да изнамери от нищото разумното себе си“, да засияе от кеф, някоя шибана планета, или луна да и доврътне главата и свръхновата, открила "светлото си място" в галактиката на всеумни пръдни и псувни, мъдро да започне да ми разяснява инфлацията на Вселената като доказателство за Големия взрив и в същото време да ме ръчка с думите, че съм астроном-измишльотина, неудачникъ, за/щоту видиш ли, използвал съм за нейното.. ("какво толкова си направил за мен, за света? какво си въобразяваш? нима си мислиш, че точно ти си, а..!?") вместо истински телескоп свитите в тръба пръсти на двете си празни ръце и очите на сърцето си. Мамка му и звезди! Мамка му и Космос! Мамка му и чувство за хумор!!

Някой се сети и оцвети дрехите на смъртта в червено, подмени косата със сърп и чук и почти всички интелекти - повечето от тях ползваха дясната си ръка за естествените си нужди, защото левичар се раждаш, а левак те правят - зацъкаха одобрително на тази глупава шега и допълваха: "Къде е и козята брадичка?", "А мустачките остъргани в Подмосковието, защо ги няма?", "Сложете и и бумеранг в ръцете, като свастика".. и още глупости. Смъртта не беше от суетните, но имаше истински проблем с косата си, защото се подстригваше сама. Можеше и с лявата, и с дясната. И да, маструбираше с двете. Като мъж? Като жена? Не беше важно. Краят е ясен. Един и същ е за всички. Свършваш и точка. А дали ще родиш ада, рая, друго измерение.. ? Не го мисли. Чопли си семките. Дъвчи си кожичките на ноктите и пърди, когато ти се пърди.. Смъртта хлъцна. Нищо човешко не и беше чуждо.

Най-хубавото на „чисто новия“ площад в Горна Оряховица си остана ранната круша в горната му част, над фонтаните, която и днес хвърля сянката си върху паметната плоча на твърде нелепо загиналия наш сънародник (и мой съгражданин) в база „Индия“, Кербала, Ирак. Войната не е просто липсата на мир. Войната е шибаната липса на въображение. Хапвам си друга круша - тази е от Хотница – и си мисля за онова мое гадже еврейката (дали съм имал гадже еврейка?), с големия нос, малкото дупе и отвратително доброто чувство за хумор. Сещам се за маскения бал в дома на богатата и пралеля, на който се появих в костюм на захвърленото след празника коледно дръвче. Звъня. Отваря ми иконома-джудже сложил на главата си маска на великана от „Туин Пийкс“ – познах го по безупречно лъснатите италиански обувки. „Три неща ще видиш.“, „И ти ми стигаш, пич“, отговарям, завъртам се навътре и в този момент нещо изсъсква и ме захапва за ръката: „Маскирал си се като развалена круша! Колко яко!, „Не съм плод.“, „Тогава си лайно на веган?“, „Захвърлена елха съм.“, „Не обичам Буковски. Нима не знаеш?“ Не знаех, Д… Но се сещам за нещо друго. Вземаш ли на подбив прекалено Вселената, тя в един момент проявява своето най-черно чувство за хумор и те лишава от светите органи за смехотворчество.... Смъртта пръдна и една черна дупка се изсули от небето. Мамка му и Вселена.

раз, два, три

1.

На вас налагало ли се е да обяснявате на всяка ваша невидима частица нуждите от уникалното и и винаги общо присъствие за запазване на целостта наречена човек? Квантово присъствие. Квантово отсъствие. А аз се моля. Паднал на колене. Отправям молитва за всяка умираща с мен молекула. На всеки отлитащ атом. Към най-малките земни богове.

С разпада на сърцето – плувалата в годините бутилка с писмо простреляна неволно от живота – бе къде-къде по-лесно. Сърцето се превърна в пясъка за пясъчен часовник и остана. Дори умът почувства и прие своята единствена сянка- лудостта. Но проклетите частици. Неподвластни на гравитация от думи, разум, безумие и чувства..
 
Ненаситните за енергия. Покварените от властта на хаоса. Абсолютните егоисти на Вселената и неин пълноправен господар. Знаете ли какво задържа светлина и тъмнина в играта? Нищо. Не нищото влюбено в живота. Нищо не свързва частиците ни като илюзия. Човекът е мравуняк от случайности. Очаквах другата, но със собствената си ръка в себе си обърнах пясъчния часовник. Умът ли? Тиктака покорно.

2.

Думите са излишно природно бедствие. Някои смятат думите за преки потомци от сълзите на Твореца, но те не са. Благите думи изригват и отнасят. Тихите се завихрят и рушат. Планини от думи - непонятни в размера си цунамита - се въздигат сякаш от нищото и премазват пътища и епохи, и заливат бъдещето. Думите са микроскопичните хищници, които изяждат и смилат до забрава безсмъртните души след тяхната смърт. Наемникът, тишината, воюва за всяка останало кътче земя. Уви. Битката е изгубена. Думите жужат, кацат, изсмукват. Дават ни. Мед от тишина. Балсам от тишина. Тишината на Сътворението. Думите са плужеците носещ на гърба звездите.



3.

Прикован в оковите на секса чукам на вратата. Не с ръка. С члена си чукам. Отваря приятел и ме отвежда. Повежда ме в рая. Ангел ли съм? Безполов. Крилат. Вечноусмихнатщастливецдобър. Кошмар. Събличам съня. Отново на кръста. Виси. Прикован от безсрамните думи. Жегата смуче му члена. Богът гали. „Потърпи“. Тя. Ти. Аз. Забиваме копие в него. В себе си. Сърцето от страх пищи. Умът тиктака.

Раз. Два. Три. Отца, и сина, и някой дето ти духа. Вятър на промяната. Изтъркана плоча. Плоча? В дигиталния свят?! Строителите вече са други- „нули“ и „единици“. Всъщност същото. Нулата- влагалище. Путката. Единицата е член. Курът. Светът е секс. Нова изтъркана плоча. Вой. „Светът е обич“. Апокалипсис (Откровение). Бог чука всяка планета. Кога е редът на Земята? Да обича.

Три. Ти. Аз. Ние. Три точки. Равни разстояния. Около тях описан е кръг. Пистата. И бягаме. Пред себе си. Зад себе си. От себе си. Защото сме живи ли?

феЙСБУК Е вЪрХОВНА РАДОСТ, уТРИННа, рЕЕЩ иДЕАЛ

едно огледало ме покани на кафе. разбира се, отказах. какво да си кажа с огледалото? та то прожектира през цялото време един и същ филм. този, на моята същност.

сред онези съм, които се мотат с раница. преди бях дилър на тъгата - основната дрога на обществото - пренасях тъга от времето към хората и я разменях за емоция. вече нося на гръб най-нужното, своите си граници. морето може да се очертае. не като аквариум. като локва.

животът се отказва трудно, както се спира алкохол. малко по малко. всекидневно. до края на живота.

обичам да ме съдят. формулата не се променя: „опознаване“, „споделяне“, „порастване“, „възход“ и „присъда“. ролята на ангел ми отива. ангелите не се сърдят, че някой се прави на ангел. даже се радват за хората. тихо и тъжно сипят мъгли.

нужно ли е безкрилата птица да се учи и научи да лети? нужно е. птицата без криле винаги ще осмисли полета, небето, себе си. така тя си спомня, че е сред родените без криле... как се чувства безкрилата птица когато пада? най-щастлива.

има два вида хора. тези, които пикаят и онези, които пикаят. вие от кои сте? а ангелите не пикаят. жалко, нали? приятелството е допълнителен клон от „дървото на живота ни“ и като всеки клон, чупи се. клоните събираме за разпалки. дървото гори и догаря.

цитирам себе си: „едва когато ме няма, когато изчезна, всяка илюзия ще добие смисъла си“

веднъж намерих смисъла. уау!! красив. малък. лек. нужен. толкова много му се зарадвах! пъхнах го в задния си джоб и хукнах да бягам. бягах. бягах. бягах. обаче спрях и се замислих. защо бягам? има ли смисъл? нали смисъла е в мен? знаех. тогава, какъв е смисълът? затова реших. извадих смисъла джоба и внимателно го поставих на земята. и тръгнах да го търся другаде.

февруари носи бял потник. и бял сутиен