Труман

Колю "ТруМана" наистина бе мъжа-истина. Макар и роден с помощта на епруветка и спринцовка, Колю стигна и задмина елата и гонеше и ръста на вишнята в двора. Шест лакътя и две педи, риж, синеок, дългокос и добродушен по природа, "ТруМана" сменяше гумите на „Балканче"-то на „малкия“ без крик, можеше да простре дрехите на цялата улица с една ръка и ремонтираше черно-белия, работещ"София" със здраво ступване и с бойния вик: "Бах, ма`аму! Прякорът "ТруМана" се лепна случайно, но и по пътя на абсолютно зависимата от желязото, магнезия и калция, логика.
"Хладнокръвен съм, братче, вече не пуша!", "Братчед, хладнокръвно ми е отвънка!", "Добре ма, нали виждаш, че съм `ладнокръвен, що ма дразниш ся?".. В селото почна да се говори за Колю "Хладнокръвното".
Хасан Гелмезов- новият даскал в Горно Уйдурмище и Колю се срещаха за втори път, сега на опашката в бакалията, по вересиеното време.
- Бай Вашку, хладнокръвно ми е. Кръвното ми се спича. Я дай една бутилка "Меча кръв". ("хладнокръвно" се бе чуло и при родителската среща, поне 2-3 пъти)
Хасан, чиито мигли сякаш циклеха пушилката от задименото в евтинджос тютюнец помещенийце, пое задълбочено въздух и с алтов гласец, запита:
- Господине, съдейки по Вашето "хладнокръвно", вероятно не просто сте чели Труман Капоти, а сте му и...
- Ти на кой викаш, капут бе?! Ъъъ?- очите на Колю добиха големината и вида на световноизвестния долноуйдурмишки чери-домат.
Последвалща сцена и цялото опашка и сичкито село научиха кой е ТруМан Капотито. Хасан се сдоби с прякор- "Безстрашният"; децата почнаха да го уважават и го слушаха повече. А накрая, за „капак на зелето“, кметът отключи и библиотеката и познайте, коя книга зае наш Колю?!.. "Хари Труман- човекът, който промени Америка и света!"

книгодневие

Най- трудно поделиха книгите, защото раздялата се случи тъкмо заради тях.
Сутрините влизаха в тоалетната с четене, той шофираше с аудио- книга в ушите, а тя, забравила електронния четец в метрото, поръча веднага друг през мобилния. И двамата крадяха деня за няколко страници, отказвайки цигарите и обедните си почивки. Вечер бързаха да скрият актуалната книга на другия; но не мислете, че това бе добронамерена, честна игра. Отбелязваха редовете с целувка преди да потънат под хартиените завивки- нейните с йероглифи, неговите на кирилица. Тя татуира върху лявото рамото любим цитат. Той затвърди курса за скоростно четене с повторение. Заедно, при това с огромна наслада, посещаваха единствено месечините аутодафета на нови автори.
Детето разрязаха на равни части. За стиховете и, и за поредния му роман.

балон с връвчица

"Моля, нарисувай ми балон- каза малкият принц." Художникът взе черния молив и очерта едно кръгче, което наподобяваше донякъде балон. Рисунката бе на последното късче хартия, намерено в повредения и изоставен самолет. "А къде ми е връвчицата- попита принца?" Тогава художникът изтри големия, който заемаше целия лист и нарисува друг балон, малък, с привързан към него люшкащ се конец. "Но аз харесвах по- големия, защо го махна!?" Художникът въздъхна. "Не се сърди. Всъщност и този балон е хубав. Сега ще го пуснем да литне, а ние двамата ще се редуваме да държим връвчицата."

сънуване

Телефонът, малка черна кутия закачена на стената заскрибуца. Дори подскочи уплашено. Котката също се стресна видимо, но не помръдна в пространството. Нямаше опит с подобни звуци.  Реагираха само очите.  Дясното и жълтокафяво око потрепера три пъти, а виолетовото остана полуотворено. Дззззззззъннн. Осем позвънявания. Професор Професор не вдигна слушалката. Изпитваше отдавнашен тягостен копнеж за промяна на пространството, а получаваше  вместо туй  досадните оттатъшни безпокойства. Затова той затвори  книгата, която четеше.. Шести горен ред, двайсет и пета страница. Неотбелязани. Телефонът звънна другаде.

- 112 ли е? Искам да говоря с някой. Вдигнете веднагааа-....уплашените думи прескочиха сигналите за повик. И не само.

- Аз съм Вашия учтив оператор. С кого искате да Ви свържа?

- Все ми е тая. Убих човек. Застрелях го в сърцето. Малко преди това изпратих съобщение до моите виртуални приятели, че ще се самоубия.

- Благодаря Ви за обаждането. Един щастлив момент изчакване. Свързвам Ви.

Професор Професор премести една от фигурите на шахматната поле. Котката, чието отражение огледалото учудващо не улавяше отговори моментално на хода. Постави  допълнителна бяла плочка в простора и лукаво се усмихна във виолетовия спектър. Човекът и голямата чернобяла топка бяха приятели като противници от години. Времето и съзнанието се включиха. Очакване и отговор.

- Чай, или предпочитате кафе?

-  Убих човек. Ще се гръмна и аз след малко. За какво са ми вашите шибан чай и отвратително кафе?! И с кого по дяволите говоря?

- Не викайте, моля. Сляп съм. Ще сипя кафе за себе си щом Вие не желаете. Казахте, че сте убили някой, и че скоро сам ще умрете. Сприятелихте ли се обаче с куршумите преди да ги поставите. Знаете ли примерно, че всяко късче метал има своя съдба, и че изминава точно определен път. Път, който е толкова вълнуващ като Вашата история, която толкова бързате да приключите.

- Човече, ти си ебахти откачалката. За какви пътища ми говориш?!? Аз съм мъртвец на който приказчици и историйки не са му нужни.

Котката отпи глътка чай от порцеланова бледорозова чаша. Без мед. Погледна  лениво през прозореца навън и мислено прецени разстоянието до жегата, която  разтопяваше и последните точки разум. Някакъв образ  с потни от слънцето очила крачеше в маранята през града с пушка в лявата и подарък в дясната си ръка. Напредваше твърде бавно като си мърмореше, че светът е шибан и че скоро ще му го начука. Професор Професор също се взираше, но в друга посока. Той внимателно отгърна  с ръце поредната гениална закономерност, но отказа да я запише в наплюнченото от мухи тефтерче. Гениалността скоро задряма отегчена и закономерността се свря свободна под дивана.

- Обичаш ли някой сега. Обичал ли си преди. Обичан ли си сега.

- Не. Да. Не. Майната ти. Да ти го начукам, чуваш ли психясъл психиатър такъв. Мъртъв си и ти. Само да те докопам.

- Търсиш спасение млади човече. Смъртта не е изход. Убил си минотавъра в лабиринта на собствената си душа, но сега не знаеш по кой път да поемеш. Не бързай. Поседни за малко на брега на реката на спомените. Там може и да намериш своите отговори. Ще поседя до теб.

Глътка. Изстрел. Професор Професор сънуваше фрагменти от недотам лошото си детство. Нов изстрел. Котката потъна в дупката. Времето направи своя ход.