надписът

Имало едно време един прастар Надпис, по- стар от всички букви и от цялата позната и забравена писменост. Наричали го вълшебен, защото човек на какъвто и език да говорел, от която и част на света да идвал, каквато и вяра да изповядвал, винаги го прочитал. Написаното разбирали и част от животните. Надписът се пазел в отделна стая на иначе неголямата селска къщурка и за него отговарял най- малкият член на семейството. Грижата била лесна. Детето трябвало само добре да почиства Надписа от прахта и досадните гъби.
Случило се близо да къщурката да замръкне човек, който не бил и чувал за чудото. Поканили го домакините, нагостили го, разпитвали надълго и нашироко откъде е и за къде пътува, с какво се занимава и съвсем естествено решили да му покажат Надписа. Гостенинът си сложил очилата, прочел внимателно веднъж, после втори път, върнал ги в кожения калъф, а него поставил в пътната чанта до леглото и усмихнато заявил, че вече иска да полегне, защото го чака много, много път. Момичето, което духнало прахта от Надписа и загасило всички лампи, не успяло да мигне цяла нощ. На сутринта то се сбогувало с бащата като заявило, че тръгва с мъжа по Пътя.

Ниа

Гледаше в листата; отпусната назад глава. Незаспалите сред тях се радваха на огромните и като новолуние зеници. Макар според нея да бе зле скроена, шапката все пак криеше повечето облаци, които от своя страна пазеха звездното небе. Тъмнината напасна цветовете. Зеленото доби синьо, синьото премина в оловносиво, а то, в блещукащото черно на космическите бръмбари. Нещо мокро тупна върху носа и. Момичето се засмя и подири с пръсти новия си приятел.
- Ти си звездата- свенливото рогче се сви- Искам да изплувам от нашето време. Идваш ли с мен?
Не дочака отговора и веднага положи охлюва отлепен от пейката в джоб пълен с тревици. Той се прибра в удобството на малката си, но сигурна обител, а тя перна кефски най- близкия, тънък клон. Капките се оплетоха, шмугнаха се в пространството, за да попаднат  като една върху красивото и лице. Избърса очите си в опакото на боцкащата жилетка.

смъртта пише в своя споменик

                                                                                                        
                                                                                                    


Драсканици в редове

Навеждам се към грапавото бяло. Ръцете, на ламарината където е стоял. Ноктите му са криволичели около пролуките на други обитатели на "панелката"- гълъбите. Следите на изтичащото време. Разчитам отпечатъка страх. Шест етажа по- надолу буквите лежат разпилени като голямо червено петно върху плочника. Човек, превърнал се в тревожен и тежък лист от спомени и мисли.
Гълъбите са наблюдавали много полети. Дори на книги. Книгите обаче не летят.
Тетрадката намирам в апартамента. В същия ясен, четлив почерк от писмото са изброени покупките с цените и поводът- рожден ден на дете; дребни сладки, евтини ядки, гаражно безалкохолно и малка торта. Хартията попива дъжда. Сълзите.
Накрая се е отказал, знам го. Пръстите бързо се уморяват. Листът пада несподелен.


Миризмата

Имах кафяво кожено яке, свински бокс, купено с първите заплати, което павликенски цигани- сватбари откраднаха от ателие, точно под огромната тераса на търновската ни квартира; версията на шивача, дадено бе за премахване набезите от годините.
Входът миришеше. С изкачване на стълбището стана нетърпимо. Четвъртият етаж, вътре съм. Вонята е чук, който прекосява всички сетива и се стоварва буквално в тъпанчетата ми. Лято превърнало самотата в огромен миризлив балон. Памуци напоени с евтин одеколон за носа. Помагат, но само за кратко.
Кафявото кожено яке вися дълго на дървена закачалка отвън- терасата ми в Горна. Може би седмица.



Пистолет

"Уморените коне ги убиват, нали?", и толкова.
Към първото самоотнемане. Колата бяга по прашен път покрай полета  с липсващи за сезона и мястота есенен спиралник, ниско бясно дърво, шиполист и студенолюбива тинтява. Студено е.  В студената къща. Пенсионираното оръжие е свършило добре своята последна задача.
- Хорас Маккой..
- Кой?
Обяснявам.


Последно спускане

Един от горните етажи на най- високата сграда в града. Тясно стълбище. Инфарктът се изкачва навсякъде. Може би винаги ни изпреварва? Съдебният  подписва. Пристягаме тялото здраво към носилката, за да ги изправим в асансьора.
"Вратата се отваря". Хората на първия етаж са леко шашардисани. Навън пуши линейкаджияата, който се страхува от мъртъвци.


МорГра

Все още нямам двадесет и три. Празнуваме си нещо в службата. Пийването с хапване, смешките до смях.
- Да не забравиш протоколите, ей. И не се шашкай, записвай всичко, което докторът ти каже. Важно е.
- Добре.
Коридорът е подобен на ония, които водят за разстрел. Поне по филмите. Мирисът на неземна хладност и някакъв химикал. Докторският кабинет, с докторско легло за пациенти. Под него десетки празни бутилки. Отваря се нова. Половинка водка.
- Ще пиеш ли?
Отказвам. Докторът превърта първата чаша и светва. Отдушевена, гола кукла, в сини, и по- сини, тъмни петна. Само си мисля, че ще повърна. Описвам частите и направени от бога. Грачи ми се. Като черната птица. Облечен съм в черно. Чиста случайност.
- Това е, приключихме. Не е трябвало да идваш, нали знаеш?
Излитам набързо.

чадъри

не нося чадър
дори за калта на сахара
дори в киселинния дъжд
потоците знание
пълнят канавки и шахти

не нося чадър
дори в дните от болка
дори под лъчите на щастие
маските съхнат и
падат в капки сълзи

не нося чадър
изгубил съм няколко
истински

Чужденци

"Само две фирми ги произвеждаха. Едната, разположена в бившата Аржентина, зареждаше Западните провинции, а могъщата Монголска корпорация се грижеше за милиардите жители на Обединените щати ЧайРуНди. Никой не излизаше навън без персоналната капсула, защото рискуваше да се слее с Безкрайното море на спокойствието обгърнало планетата, като изгуби освен разума, който се гмуркаше сам, и принадлежността си за обществото. Капсулите бяха три рзмера, в три различни цвята. Детските- сини, жълтите дамски и кяфявото на мъжките, наложено от западните инженери..."
Сляпото момче облегнато на хладкия метал прекъсна приказката и погледът докосна ръцете на слабото момиче, което го наблюдаваше от място близо до изхода. Лабрадорът притворил очи се уви в крака на своя стопанин.   
"Вратите се отварят."
Момичето, което знаеше много езици, излезе от капсулата и поиска да научи езика на тези затворени очи. Вечерта то се шмугна до своя приятел, който съсредоточено прелистваше електронните новини. Погали го, първо през косата, после пръстите затанцуваха по корема:
- Знаеш ли, днес в метрото видях някой..
- Трябва да прегледам още статии, извинявай- мъжът премести ръката и и се обърна на удобната си, лява страна, с гръб към нейното лице.
"Вратите се затварят. Следващата станция..."
Момичето се за загледа в пролуката на спрялата за времето стая.
- Ще си измия зъбите. Забравих.
- Добре. Ще ми донесеш ли и бутилка вода? Мерси.
Застанало срещу огледало, момичето вдигна лявата ръка, завъртя я в бавен пирует пред очите си и ги затвори; появата на бледото, но красиво лице на сляпото момче усмихна огледалото. Той се наведе. Шепотът му внесе топлината. Лабрадорът спеше. От устните, през гърдите, докоснала пъпа, ръката достигна и леко повдигна бикините, долнището на пижамата, и остана скрита вътре.
Мъжът чу края- шумът на тоалетното казанче. Момичето остави в леглото малка чиния сладки парчета портокал и мандарини.