Разходката

                                        - Но защо аз? Защо мен?- Смъртта се изчерви.
                                        - Нима друг заслужава обичта повече от теб?


Разходката ни е изпратила до пределите на града. Със Симеон седим в хладната стая и всеки човърка своя си телефон.
- Мони, ще нарисуваме ли планината?- потупвам го по рамото. Бива го хлапето.
- Нали снима?! Колко лайка натрупа? Бяха девет.. Петдесет и шест?! Браво, шампионе! Махаш обаче селфито с нахиленото дете, за да не сменяме паролата! Мацка ли търсим с тая снимка?

Пуберът не вдига глава от играта, в която се подскача и се стреля; с някой от лошите е както винаги. Прибирам обувките ни в банята. Целите в калта на искащата да прилича по нещо на благата пролет зима. Измивам ги под душа, слагам ги до камината и влизам в своето леговище.

Симеон, копие на майка си. Вироглав е. Устат. Умен. Нежен и упорит. Доброто се случва с две лица. Но на мен се падна да продължавам да му показвам само своето. Разлиствам стария албум: снимки от раждането; нося го в планината; проходилката.. Умора пригулва очите. Заспивам с бебешкото лесно.


- Татко, татко.. - хванал мекото на ухото ми, а с другата ръка натиска носа. Баба се обади.
- И какво иска баба ти? Не съм ли ти казвал сто пъти, че това с пръстите ме дразни! Махай бързо лапите от мен!
- Баба каза, че утре ни кани на вечеря. Да си се обръснел. И да ме облечеш по-хубаво, защото го давали студено. Коконата всъщност на колко е?
- Забра.. Баба Тина е млада. Дамите не се питат за годините. Бягай да си измиеш ръцете. Със сапун! Хапваме по салата и сядаме да учим за понеделник, умнище. Сделка?

Вкарва пръста си в носа ми, врътва го и "нейните очи" ме гледат с любовната наглост. Кълбото е назад и.. По-бърз е от Светкавицата. Обаче за разлика от майка си, Мони не обича комиксите.

Върхът на планината е снежен рог. От къщата с отворените прозорци (как ли помни!?), нагоре, се вие пъртината, която се изкачва до Луната. Дърветата са в зелени, червени, жълти, кафяви, сини, виолетови и в всякакъв друг цвят листа. Елена го държи за ръка и ни води- тя знае всички преки пътища и тайните пътеки на щастливия живот. Хванал съм го и аз, а краката му висят половин метър над земята. Ей сега ще полети.
Рисунката спи в краката ми.

                                     Снимка: Диляна Димова

Виж Луната и умри

Измъкване от зоната на комфорта. Може би с автобус, трамвай, може с лек автомобил, но важно е пролазването в пояса на гората. Гората в градска среда е разпознаваем остров. От мъртвото течение на ежедневието, или в смъртоносната хватка на позитивизма, все захвърлени в парка- час, два, следобедно; нужното за парчето пица, на федербализма, за по бира, ролерите, бавното рали с бебешка количка, пейката на книгата, масата с подскачащо топче, за йогата, на щастливия пикник... Пролетисимо. Градът-океан, претоплен на котлона, се е изсипал. Вечно бързащи частици. Браунови? Елементарни? Ще има ли много обидени от сравненията .. Поясът на гората е друга бира. По-други песни, ако се осмелим да сменим дълго-свирещата ни плоча. Стартът. В задният двор на мислите. Поясът, верен на времето- хвърлен е все пак от него, спасява до около 1800 м. н.в. Може и малко повече. Оттам нагоре природата е още по-примамлива. Нудист/ка. Голата, младата, див сексапил.. Гората сака пешеходци. Стъпка за стъпката. Сянка сред сенките. В светлина за процедката на лъчите. За аромати без флакони. С вечните хитове на ятата. При поизгубената (забравената) форма на формите.. Мислите канят на танц емоции. „Защото само гората разгръща елементарното в осъзнатостта на смисъла сред частиците от потока на съзнанието, Миро. Ангелов“. Табелата. По подобие на други, с мислите на Димков, Дънов, Толе, Пруст.. шегите- от пътеките, моите си. Чувствителният хумор е чуден сподвижник при разходките извън за навътре.


„Ама къде е историята, моля? Къде са точните думи? Боров(ин)ки с чер пипер ли шъ ми пробутваш. Ай с… р де!“ Лесно се ръсят глупостите- пудрата захар с лекота вали въз вече готов, добре опечен кекс (ползване на чужда история, или философия, или мисъл, или рецепта). Защото съзнанието спокойно плува в собственото си разбиране и никви пояси не са му нужни. Нито съвети. Нито кексове с напудрена захар, защото сладостта, примерно, е „бялата смърт“. Зимата прихва да се смее- тя понякога също е смъртта в бяло. Пролетта учтиво й подава носна кърпичка. „С точните думи, точно в сърцето на мозъка.“ Струва ли си чаканото за парче вкусен разум- историята пари- както за кафето, за цигарата, чай с вафла, мусаката от тиквички, доматена супа- гаспачо, с пресен, ситно кълцан магданоз.. Каквото предпочитаме. Кой когото обича.


На върха, носещ гадничко име Черни, срещам двама сирийски бежанци- мъж и жена, правещи си селфи. Обясняват, че никога преди не са ходили по баирите, в планината, но пътуването- не го наричат бягството, или миграцията, точната дума е „пътуването“, им дала възможност да прогледнат. Да видят в очите си. Да намерят изгубените пътеки и пътища един за друг. Тримата вече гледаме бялата Луна, смешен лабрадор щурее в остатъците на мръсно-белия сняг, а времето се колебае за поздравите- хладният вятър и топлите лъчи се прескачат. Сириецът е философ. „Духането (вятърът) често струва повече от припознаването на гнездящите в клоните на ума ми приказни птици“. Обяснява още, че се чувствувал като парен локомотив с множество вагони прочетени и написани книги. „Чувствал“. Жената се занимавала с музика. Нямали деца. Било божа работа това. „Ако ни е писано, ще имаме.“ Не ме питайте на какъв език се разбираме. Историята е истинска. Голата природа около върха би потвърдила. Дори поставена на полиграф.


В края (началото ) на „Витошка“, замръзналият щастливец е вперил поглед в очите и в полите на Витоша. Ще си поиграя с думите- както лабрадор със сняг- и ще ви река, че всеки мъж- поет, монтьор, младеж, или статуя, копнее онова, под полата. Цинично? Не! Фактологията. Питайте Фройд, или Толстой, ако не вярвате. Днес полите са заместени от тесен клин. „Клин клин избива“, думите на Щастливецът. (Дали няма нищо общо наистина?) Засичаме се малко над Златните мостове. Привечерно. Бърза занагоре за срещата с жълтата Луна, а ние търчим и трамбоваме надолуто- улавняци сме, знам- към Княжево, за да хванем последните вкуснотийки в Дедо Мацо преди кепенците. Споменатата улица започва (свършва) с продавачницата за пици. Позволявам си да перифразирам онзи морски поет с неговата крилата мисъл: „ Хубави ц…и има по целия град, хубави пици- само при нас“. Не са им толкова хубави пиците/циците, но пролетта е покорена. Да се готви немирното лято и морето без пояси, без „нагоре-надолета“, без топлите клинове и празнославностите от условности. Умрял, не умрял, събуждай се и бърз поглеж- то жагавото дофтасало преди Слънчакъ. Морето примира от кеф.


Как ли се е чувствал човекът, който е направил първата стъпка на Слънцето? Ъ е добър завършек на всичко.

петте хапки щастие в купичката на уличния разказвач скитащ се по чуждите места и своите брегове

  

Човек, трета ръка живот

Куката потъваше с бързината и ловкостта, които можеха да се видят единствено в сцена от моноспектакъла на копие в ръката на полинизийски рибар: находките следваха една след друга. Мъжът, който не спадаше към пиратската гилдия, приличаше на бесен глист с ушанка на главата, обут в кално-зелени, гумени ботуши. Не виждах лицето- само обратната страна, или бледожълтия гръб на якето, но пръстите му- те омагьосваха, знаех, биха постигали злобата от ноктите на хищна птица- толкова дълги и остри бяха пръстите. Както думите впрочем. Изровил дънките, той се завъртя. Стоях встрани от контейнера, но все пак доволно близо- крачех напред-назад във времето и по ръба на кръга с радиус три метра, три години и три живота и епицентър астероида. Клошарят премери талията в лакътя си, внимателно провери всеки ръб, шевовете, за дупки и скъсано, закопча и разкопча копчетата поне на три пъти, накрая подуши дънките като псето от детството и с доволство ги напъха в окъсания си самар „Младост“. Пристегнал сопата с куката към раницата, щастливецът запраши напред към следващия уличен мол.

Опитност 

Общуваме чрез тишина. Тя говори. Ти правиш чай. Аз мълча.

Изповедалня

Отвън изглеждаше обидно малка. Така вътрето се усещаше като влизане в „дядовата ръкавица“, но без приказните герои, все пак преживяването бе интимно. В двете помещения- тоалетната с душ и мястото със затъмнено отвън прозорче, човек имаше възможността да се почисти- външно и вътрешно, като се изкъпе и остане насаме със своя бог за молитвата, или просто за разговор; монтираната техника предоставяше допълнителни опции: получаване на видеозапис, снимки, или разпечатка на думите- файловете се триеха автоматично с момента на напускане. Първите няколко кабинки в столицата по "Програмата“ бяха платени,  символичното- новата монета от „два лева“, или равностойността в бели и/или жълти стотинки. Съвсем скоро „изповедалните“- така журналистите нарекоха КЗЕЛИДН*, бе и по-кратко- се пръкнаха по кръстовищата на по-големите булеварди. Имаше ги и във всеки квартал, дори в по-новите, бяха напълно безплатни и на практика ограничения за времето на ползването им не съществуваше.

*КЗЕЛИДН- кабина за естествени, лични и духовни нужди

Пробуждане

Червеното събуди оранжевото. Оранжевото жълтото. Жълтото зеленото. Зеленото синьото. Синьото индигото. Индигото виолетовото. Виолетовото червеното на дъгата, която вечно попадаше в чуждите сънища.

Крачещият есенен парк

Замислен, паркът крачеше покрай дърветата. Поривът на вятъра, който го превари тичешком, подгони купчинката. Под напора потокът листа се разпиля до звуците на любима мелодия от цветове и паркът махна с ръка в друга посока- тази на нищото, с усмивка на забравен клоун. Последваха нови девет бавни крачки, а към същността му вече тичаха групичката шарено-щастливи щърбулчета от ЦДГ "Звънче", които моментално му прехвърлиха вируса на детството. Децата продължиха със заразяването на света. Паркът седна и седя без време на пейка обградена от мислите, любопитните облаци и мравките на светлината. Заваля, но първо бе Слънцето, после и капките дъжд. По пътя към следобедната дрямка паркът се спря пред дървото със стъбло накичено с множество „очи на Буда“. Очите намигаха едно след друго.

iГра

Бездомникът поръча бирата хвърляйки шепата дребни монети на бара. Циганинът отпи първи, а скинарът, примляскал шумно последните глътки, прокара пръсти по стъклото за няколкото самотно капки преди да върне все още студената халба. Да, пиеха с охота от една и съща чаша. И какво от това?! После заедно зяпаха и „прайда“. Тримата не бяха съученици. Не бяха служили на "едното място". Знаеха се от дългата улица и покрай фитнеса, който заобикаляха.

В космическа перспектива съзвездието Гарван представлява По големите и По малки звездни компании скупчени в отсъстващ чувал. Чувалът липсва, защото наскоро бе отдаден без наем на компанията произвеждаща алчна марка безалкохолно за рекламна кампания и можеше да бъде видян единствено при доближаване на перспективата, т.е сниман в лапите на полуусмихнатия бял мечок- големия Едгар Ал, който всички незнайно защо наричаха Теодор.

Преди буря гората е наситено зелена- гущерите търчат, бръмбарите бързат, дърветата скърцат, от всеки звук можеш да извлечеш мотив за съществуване, или цвят на облекчението. Едрите капки не закъсняват, никога. Те погребват гордо умрелите божури, ще съживят ягодите, ще подмият камънака; птицата плува в своя среда… Пресичам линията, тази, към Самоводене и Търново. Копривата ме хапе. Градският селски дъжд подбира прахоляка. Чадъри никнат като гъби. „Десятката“ пристига и прибира мен и мислите ми в ятото, което грачи при всеки допир на екрана от пиксели. По лятото.