вторник, 24 януари 2012 г.

райската градина

Откъсваме ябълка. Ябълката е дърво. Дървото е гора. Гората е планина...
Ябълката има цвят. Ябълката има тежест. Ябълката има мирис. Ябълката има вкус...
Ние виждаме. Ние носим. Ние усещаме. Ние опитваме...
Ябълката е жива. Ябълката се променя. Ябълката умира. Ябълката е пустота...
Пустотата е чистота. Чистотата е простота. Простотата е красота. Красотата е живот.

Ние сме това, което сме.
Ние сме това, което казваме.
Ние сме това, което ни казват.
Ние сме това, което виждаме.
Ние сме това, което ни виждат.

Учителят би похапнал от ябълката.
Учителят би прегърнал дървото.
Учителят би обходил гората.
Учителят се поклоня на планината.

Всички живеем. Повечето сме ябълки. По- малко са дървета. Малцина са гора.
Колко са планините ?
Всички боледуваме. Повече ябълките. По- малко дървото. Малко гората.
Как боледува планината?
Всички умираме. Първо ябълките. По- късно дървото. Някога и гората.
Кога умира планината?

Знание е да разберем за ябълката, за дървото, за гората, за планината..
Безстрашие е да приемем ,че сме ябълка, дърво, гора, планина..
Желание е да променяме ябълката, дървото, гората, планината..
Осъзнаване е че сме и ябълка, и дърво, и гора, и планина..

понеделник, 23 януари 2012 г.

Из

Из „ Петото евангелие”

Сигурността крепи слепия гущер - в миналото отнесен от вятъра, чак до слънцето. Слепотният се препича в тъмнината на деня. После тръгва към нас. Извън кожата, откъсвайки опашка, затисната под силата, за да сподели вяра.


Тримата глупаци и 4(фор)умник

- Аа? – казал първия.
- Ъъ? - допълнил втория.
- Ее? - потвърдил третия.
- Ин!- натиснал 4умник
4-та юзери се бухнали във виртуалната мъгла.


Из „Срещи”

Тримата мускетари: „Добра стига!”
Тримата глупаци: „Ааа?”
Тримата мускетари: „ Ъпгрейдаваме приказката си.”
Тримата глупаци: „ Ьъъ?”
Тримата мускетари: „ Заменяме Дъртанян за 4умник!”
Тримата глупаци: „ Нет конект!”


Триглавата ламя се приближавала заплашително. Главите бълвали огън, жупел и сяра.
4умник изключил компютъра. И пуснал телевизора.

пацак: „Товарищ, у вас КЦ есть?”
Прометей: „ Нет, я другой. Ну возьми из Огня :)”
пацак: „ Кю!”

четвъртък, 19 януари 2012 г.

зимъск

Градът има улица,
лицето на суетнята.
По улицата
по ходи
по дарени
по селение
по смесища
по требности
по купки
по знания.
Пожари, потопи, полюции, полиция.
Без поражения. Понякога.
Осемдесет процента зимна тъмна вода.
Хаотично подредени всекидневни бръчки.
Пада нощ.
Тъмнината прогонва топлата гмеж.
Запален студенострунен поток светлина.
Изправени лампи.


Над града. Светещи вилички
По масите. Чакащи лъжици
В сърцата - делници.
Пълни чаши съзнание.


Употребен пласт дневен сняг,
снежен нощен човек.
Човечност отвън,
изживяване,
капки - следи,
лед.

Утрото пробужда река.
Реката носи звуци.
Звуците докосват хората.
Хората изпълват улицата

понеделник, 16 януари 2012 г.

змия

Змията се изви в студа с безнадежден опит. Бягаше бързо от коритото си. Тъмна умираща река променяща цветове към мътни сребристи краски, започваща от извор тънкоструйно начало и край. Дълга криволичеща ивица топлина. Ляв завой. Протичаше силно. Преди. Сега мъчителна дясна извивка. Кожата се свлече великолепно и може би завинаги от Игуасу. Сковаващ миг на забрава последван от мечта за обичайни обични брегове. Широкият естуар изгуби хищническа сила. В окото на змията планината усетила отминал полъх от добрия вятър се стопи до призрачен спомен. И угасна. Падна нощ със звука на последния писък на малката птичка уру.
Реката замръзна в очакване на друго време..
Парана сред снеговете на Монтевидео и Буенос Айрес. Някога

неделя, 15 януари 2012 г.

към

Преди често сънувах връх. Нямаше име. Не знаех нито къде се намира, дали бе истински , или бе някаква проекция  Появяваше се често в сънищата ми. Тогава сякаш подсъзнателно се опитвах да го премахна, унизя, забравя, или  разруша. Изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Може би го покорих в реалността. Знам ли ? Самият връх бе доста стръмна, почти отвесна ледена стена. Никога не успявах да стигна до горе. Нещо повече, никога не доближих дори горната му част. Сънуваните проблеми винаги започваха в подножието. Групата се разделяше, оставах сам, губех се, липсваше ми  нужната екипировка, времето полудяваше. Върхът ми се смееше и се скриваше в съня. Сигурен съм, че се е забавлявал с моите постоянни опити да го достигна на всяка цена.
Изпитвам симпатия към върховете. Бил съм по доста места у нас. Ходя  и сега при всяка добра възможност. Чел съм и съм гледал за планините навън. Преценявам добре възможностите си когато тръгна нагоре. Не се надценявам, не се и подценявам. Изпитвам известен страх от височините, който преодолявам и, който не изчезва никога напълно. Винаги се процежда по- малко. Не обичам да мъкна всичко необходимо. По пътя нося само нужни и приятни неща. Достигам височините без страхотно задоволство, често и без значителна умора. Харесвам ми да гледам отгоре към далечината, но не страдам в присъствието на облаците. Липсата на видимост не ме депресира. В такива случаи си лежа и се оставям на вятъра, топъл, ако е възможно. Обаче е невъзможно да се нацелва времето. Почти винаги то ни избира. Слизането надолу винаги е кофти занятие. Особено когато е осмисляно. Сънувал съм, че падам и реално съм се търкалял няколко пъти предимно от глупост, но не помня да съм се страхувал. Мисля, че бе спокойно усещане, до известна степен и удовлетворително.
В планината винаги е хубаво да си с някой. Огромната група често тежи и превръща пътя в омразен преход. Правилните хора за мен са тези, с които преместваме нагоре рамката на удоволствието без напрягане и задължителна цел. Да си в компания на джобни ветрове е яко. Обратното на тътрещи се и мрънкащи морени. В първия случай са ми подавали  ръка и дума в трудности и само ей така.Споделяне, емпатия. Правил съм го и аз. Другите хора,  покорителите, бягащите, хербаризиращите красотата, снимащите да се доказват и показват ... уважавам, но без съпътствието им, моля. Думата в планината е важна, защото е кристална и чиста. Не среща съпротивлението на съмнението. Приятелските планински разговори и чистата изворна вода са безценни. Привнесените шумове и ненужни оценки липсват. Затова пия ненаситно и от двете когато имам удоволствието да ги получа. Преди време установих и колко хубаво е да се къпеш под водопад, или да се топнеш и плацикаш в прохладен поток. Без да мислиш, или очакваш нещо. Свободната планинска вода е способна да те  пречисти, успокои и да те накара да забравиш за върха.
Днес по най- високите планини  стъпват и се разхождат дори деца. Усмихват се и продължават да растат нагоре, по- високи от върховете. Днес, други хора не стигат пеша дори до апартаментите си, които са горе. За да се случи пътя не е нужна непременно битка със стихиите. Няма смисъл и в покоряването на невъзможности за допълнително изтъкване. Баири, хълмове, тепета, височини и планини има навсякъде. Често на минути от нас. Физическата и психическата невъзможност не са извинение, а удобни оправдания. Хубаво е просто да излезем и тръгнем малко напред, нагоре, или встрани и видим света извън страховете и мрачните сънища. Да стигнем  дотам където те избледняват, или напълно отсъстват. После да се върнем спокойни  и да продължим да растем и сънуваме.

петък, 13 януари 2012 г.

ресторант

Протичане. Посоката. Все направо. Десет минути мълчаливост. Два отегчителни момента. Врата вляво. Отворено вдясно. Малък ресторант. Три маси. Дървена. Метална. Пластмасова. Четири стола за всяка маса. Пластмасови. Метални. Дървени. Дванайсет прибора за всяка маса. Четири вилици. Четири лъжици. Четири ножа. Дървени. Метални. Пластмасови. Шестнайсет чинии за всяка маса. Четири големи. Осем средни. Четири малки. Пластмасови. Метални. Дървени. Три кани за всяка маса. Дървена. Метална. Пластмасова. Пълни с вода.
Минало. Реалност. Всекидневие.

 -  Избра ли масата?
 -  Да, избрах. Металната.
 -  Но аз обичам зеленчуци! Забрави ли?!
 -  Миналото е резервирано занапред. Всекидневието е запазено до Коледа.
 -  Добре. Напускам те.

В малкия град голямото желание е малък ресторант. Ресторантът се намира в края на града и е отворен само три часа вечер. На еднакво разстояние една от друга са разположени единствените три маси с дванайсетте стола. За всяка от масите има изготвено отделно уникално меню. Едната маса е евтина. Другата е скъпа. Третата е по джоба за чужденци. Храната е истинска, домашна и вкусна. Музика не се сервира. Всеки почиства собственото си място. Водата е обща и еднаква. Въздухът също.
Ресторантът работи за всички. Единственото условие е посетителят да е човек.

„Видя ли го, влезе вътре, а отскоро е в града!? Не го разбирам това. Втора година се опитвам да се докопам до една от масите и винаги ми казват, че е заето! Имам и аз права, нали? Гласувам, работя, плащам данъци в този град. Децата ми ме питат, защо съм такъв неудачник!? Мисля, че никога няма да успея...“

апокалипсис сега

Българско село. Пролетно време. В кръчмата, около маса с разхвърляни върху нея чинии с купчинки прясна салатка, юзчета и една модерна чаша с надписи. След „първата обиколка”...
-  Избих рибата. Казвам ви бе, аз и старшията я утепахме сичката на Земята. Преди време кацна един на двору до плевнята, дигна голяма тупурдия и разгони кокошките. Добре, че поне гадовете бяха по къра. Моикинките спряха после да носят, че сега купувам яйца от вдовицата, комшийката де. Доволно ми ги дава. Хихихи. Докторът мина след туй, влезе в курника и зяпа,кво зяпа. После рече, че било двоен посттравматичен шок със съпреживян стрес. Добави, че не му плащали за терапии от сейфа и си тръгна без да даде илач. Голям серсем, че и не рачи да пие. Май се поотплеснах нещо..Сипи, сипи. Точно тъй. И да си боцна едно. Тогаз от таралясника  слезе некакъв лъстящ пич дет хич не ми замяза на наш чиляк и на чуждоземски ми дърдореше. Сигурно е било японски. Хич не го разбрах, ама той пък към бохчата сочеше. Почесах си кратуната и си викам: " Доста е пътувал в ламарината, сигурно е гладен." Бутам го към софрата, пъни се бе, не сяда. Малък, зеленикъв на цвят, ама мноу жилав. Инати се бетер от магарето на Симото, онуй дето все се запъва. Затуй му натъкмих  в една торба качамацец и млина със спанак дето си ги бях направил за обед, турих му орехи, буца сиренце и бурканче от ланшния мед и му настъргах босилек и магданозец. Бедна работа, ама витаминозна. Комшийката ми дава рецептите, вика " здрав да си". Он си прибра найлонката в чинията и домъкна оттам неква мини джаджа и пак започна да сочи. Ту показва машинката, ту гледа към мерата и реката. Каза нещо на джигитайски и тръгна да си оди. За изпроводяк му сипах. Не отказа бе, чиляк излезе, пийна. Няколко глътки от „добрата”, която му налях. Чудеса прави таз рачия. Само дофтора.. ,ама неговата не е лесна. Животинките, че и нас лекува, хаберлия да е и той. После чужденецът офейка с гюрултията си. Как офейка ли ? Ами тъй, фиуаа и чинията се завъртя и литна нагоре. Малко след туй долетя и старшията с ижката. Видял бил НЛО-то. Трябвало да опише произшествието. Отдаде ми разпореждане и ми прибра подаръчето с разписка. Няма как, началство е туй и му разпраях сичко що иде реч. Боцнахме си от качамака с него, гаврътнахме по ракийка и почовъркахме онова чудо. Бутаме тук-там. Не пищи, не свети, значи не работи. После той на мотора и избега. След седмица кацнаха други, но от нашите. Още във въздуха познах чинията по арматурата дето я правихме навремето в Кремиковци и се зарадвах. Слезе младо момче и вместо "добър ден, как сте", веднага ми рече „идиот” и то на руски. Аз не се обиждам, прост съм си, ама не е учтиво, на гости идва, възпитание малко.  В школоту съм учил руски, но то след промените всичко ми е изфиряса, че в началото мълчах у мучах като крава. С мальчик пихме цяла нощ от шльокавицата. Не се дава ви казвам. Аз една и той една. Аз във водната, той надига бутилката. От „трепачката” уж бях наточил. Аз му викам молодец, той пак „ Мужик, а тьi идиот.” и се хили като ряпа. Хаярсъзин, младежта днес за два лева възпитание няма, пфу. На сутринта натовари мен, старшията, джаджата и две от по- умните кокошки на чинията и хвръкнахме. Не каза на къде, изненада било. Едната кокошка бе почнала да решава судоку, че и носех вестници и химикал за из път, ама много тръскаше, като в пътника за града, че временно и мина мерака. Кацнахме нейде в снега и по някакъв асансьор ни набутаха в пещерата на Али Баба. Лапми, машинарии, само туй успях да скифам. Настаниха ни в каюти, същите като на "Слава". Три години на нея, изгниха ми костите под водата. Раздадоха ни едни шарени книжки и със старшията попълвахме некви картички и ребуси. Не ни даваха да си подсказваме, ама ние гяволи, фанахме им цаката със знаците от белотеца. Хихихи. Я сипи кмете, че ми пресъхнаха устата от приказки. После ни върнаха на село с трену.  Пет дена пътувахме, ама жадни бе. Водката не е като домашното. Пиеш я и тя гори, обаче без топлотата и мекотата на дома. Липсва ти нещо твое си. На тръгване питах за кокошките, да си ми ги върнат. Ответиха- „государственная тайна”. Остави се, не ги платиха даже. Друзья били. Разбойници, ако ме питате. Разбрах одеве, че и в нашата река рибата се гътнала. Лоша работа. На къде върви света, а? Ядзък. Викам следващите на моята сметка, останаха малко "командировачни", че съм бая греховен. Нали тъй дядо попе? За теб пак от нетъркалящата се бутилка, знам аз, знам..

По същото време, някъде в необятната северна пустош. Тайна подземна сграда с отворен явен отдушник. Минава чукче и чува глас:
- Черт побери. Все вьi идиотьi, я вам...( чува се тих звън- " Ода на радостта") Точна, товарищ генерал. Мьi потеряли и пчельi. Так точно товарищ генерал, мьi все идиотьi. Ну как в Сибирьи товарищ генерал, но мьi здесь ?!

сряда, 11 януари 2012 г.

процес

Затворени очи. Безмълвна зала.
Процесия отвън. Насам.
Процес без дата. Сградата отвъд.
Изправен съм. Избрал тогава.
Очакване. Не страшен сън.
Съдът. Три члена. Уважаемите
Смърт, Живот и Лудост.
Усмихнати на влизане. Топлина в студ.
Времето след тях. Защитник.
На кого? И докога..
Животът - председател. В цветна тога.
Лудостта - звук. Смъртта - без стих познат.

* Лудостта. Виновен. На луд  се прави.
   Душата му е жива.
   Сърце. Извън смъртта.
+ Смъртта. Виновен. Разумът е видим.
    В прах. Единствено страстта.
    Вятър. Истински живее.
~ Животът. Виновен. Поиска да избяга.
   Звукът и тишината са едно.
   Поет. Може и без стих.

Времето. Възкъси панталони.
Картини прожектира. Кинозала.
Снежинки канещи на танц листа.
Море обгърнало река, обичаща брега.
Отворен цифров лексикон. От другите.
Очите пак отворени. Навътре.
С безстрашното „ какво ли следва...”
Субтитрите протичат,

- Страхува се. Човечност.
  Докосва други. Благодат.
  Сълзи и смях. Красотата носи.
  Светлина. Лъжи. Тъма и истинност.

Да бъде.
Ще бъде.
това избрах

петък, 6 януари 2012 г.

трактат за грешността

Слънцето осветява половината Земя.
За определено време. Необходимото.
Повече светлина е пагубна. По- малко е крайно недостатъчна.
Слънцето е даденост. Истина. Наблюдавана от всички.
Разбираема в този момент.

Хората живеем заедно.
Докосваме се. Виждаме се. Променяме се.
Общуваме чрез думи.
Всеки човек за да живее има нужда от светлина и тъмнина.
Само светлина би било пагубно. Тъмнината е крайно недостатъчна.
Доброто и лошото са истина. Смъртта е факт.

Появява се човек. Като слънце.
Говори. Свети.
Аз съм истината. Аз съм светлината.
Аз съм доброто. Аз съм всичко.
Хората виждат човек. Слънцето си стои горе.
Смъртта е факт. Лошото си е лошо.
Доброто остава добро.

Единственият истински манастир е това да сме сред хората,
проповядвайки и изповядвайки себе си.
Най- чистото расо е тези одежди, които носим всеки ден,
различни и шарени.
Мантри и молитви са думите казани между семейството и близките,
всички наши думи.
Добрата храна за тялото ни е това, което обичаме да похапваме,
с вкус и мярка
Животът е само разстоянието от раждането до смъртта,
в смъртта няма живот.
Всичко друго е истина, която не се отнася до времето, хората и живота,
тук и сега.


вторник, 3 януари 2012 г.

Фотографично


Тя отвори очи. С въпросителни зеници. Към края на всичко. Началото на Новата година. Лежи в кръглолико ябълково легло. Премества поглед и се усмихва. Отложи ги, въпроса и края. В съзнанието и реалността. Докосната топлина. Решава да се поразходи. Мислено, все още сънно. Дясната ръка. Следва левия крак. Снегът фотографира стъпките сън.

Терлиците отвеждат до оптимистичното поле. Плюсове с накацали бели птици. Тя се почудва. Мисли ги за албатроси, а лятото е твърде далеко ~ Встрани ~ Вятърът догонва слънчевото зайче в полето. Птиците мълчат. Канят за танц в миналото. И се усмихват без струни.

Снегът оформи друга стъпка. Бегом. Напред с ръкавиците на щастието. Към райското дърво. Привързано очарователно пале. Без връвчица. Гони сянката си и скимти. Нежално. Игриво. Поточето се крие от пътеката. Усмихнато начало. Казва си тя. Усмихната е тя. Каза си началото.

Шарената шапка на късмета полита и пада. Полита и пада. Полита и пада. Три катерички се гонят около три елхички. Три печки топлят съзнанието. Младият лама кълца с брадвичка. Три чувала. Кълне тихо и си мисли за града. Три картофа се усмихват. Осъзнато обелени. Ругатните изчезват.

Стъп. Топлина. Усмивка. Вода.
Тя зяпа снега.