Показват се публикациите с етикет пътека. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет пътека. Показване на всички публикации

неделя, 19 март 2017 г.

дом




сетивен дом

синоним на обичта е
дом с две врати-
когато ти влизаш
от себе си излизам аз
прозорците, големите
широко са отворени

 ___


Изкуство

Извънземните се появиха на хоризонта от нищото, казаха ни: "Здрасти. Как е пичове?" и опаковаха Земята точно за един ден и една нощ.
- Но защо? Какво сме сторили?!- питаха хора и мравки преди смъртта.
- Тъпа планета. Тъпи същества. Нима не разбирате!? Това е изкуство!


 ___


момичето от книгата

падаща звезда
"пожелах си паднал ангел"
момичето живеещо в книгата
жена да бъде пожела
негова вярна жена


___


Дом

Звукът от отключване на вратата. „Кой е тук?“ Щастлив, звънлив глас. Първородното слънце влиза, а след него ръцете внасят и втората звездица. Домът светва на минутата от детското ромолене и бебешките: „Мама“, „Тати“, „Баба“, „Кака“; вратите свързват секундите преди щастието с минутите на щастие. „Бабо,ела!“ Слънцето се появява на прага и по детски показва кой командва парада.

Луната е влязла, а Голямото светило е в колебание да падне ли от хоризонта, или да постои, за да побъбрят с доведената сестра. Кратката, миризлива в горещината си нощ се явява на сцената. Пътят в края на малкото село води до пясъчника със захвърляни лопатки. Алеята минава покрай люлката, лехите.. Невидимите стъпки спират, топката литва и се удря в дървото. В по-големия дом лампите гаснат една подир друга. Една от вратите се отваря. Русокосата малка главица се шмугва навън. Навежда се, взема забравения сандал, но когато вижда сянката на плочника се хвърля на раменете й. „Ще останеш, нали?“


___


пътеки

в морето ли се вливат горските пътеки?
пълноводни с пролетта реки
вървим, вали
дъждът е очертание
цветята стъпките сънуват
нощта безлунна корабчета спуска-
сърца хартиени мечти




понеделник, 22 август 2016 г.

Сребърната праскова




В края на онова село сгушило се между двата хълма- гол и горист, в началото на нищото, след пътя, но преди пътеката, живеело едно глуповато на външен вид момче- някой биха го нарекли и другояче, което под сенките на звездите често деляло с бабите олющените пейки в двора на празното училище и слушало приказките- на баби и на звезди. Добро било сърцето на момчето и от сготвеното завинаги имало и за кучетата, които мечтаещи и месото, търчали и подскачали подире му. Най-старата жена в селото- сляпа и почти глуха била, но помнела за всички- веднъж разказала историята за вълшебната сребърна праскова, която изпълнява желания. След тази нощ на наивното момче, вярващо на всяка приказка, не оставало нищо друго, освен да подири сребърната праскова; нямало си никой и нищо то, само времето и пътеката. Малкото неща побрало в торба, метнало я на рамо и тръгнало по пътеката. Обикаляло месеци наред момчето и чак на второто лято пред него се явило дървото, което давало по един вълшебен плодна година. Като всяко вълшебно дърво и това, било пазено от страховито чудовище. Няколко години момчето, което се превърнало в прекрасен младеж, разучавало навиците на чудовището, издебнало го и повече от лесно откраднало сребърната праскова. Тогава нещеш ли, появила си най-прекрасната девойка на света (помните ли, в селото имало предимно баби?), и тя признала пред младежа, че повече от всичко най-обича прасковите. Младежът, който бил влюбен поне до края на живота си и все още не си бил измислил свое желание, дал сребърната праскова на момичето. Любовта грабнала плода, целунало го и побегнала. Младежът се опитал да я догони, но не успял, защото никак не го бивало в бягането подир мечти. Върнал се той на заден- рачешката и седнал под дървото. Ядосаното чудовище сякаш го очаквало и веднага се нахвърлило върху младежа, но внезапно размислило и приседнало до него. Двамата мълчали цяла година до новото лято, но дървото така и не дало плод. Сребърната праскова я нямало и на втората, третата.., петата…, десетата година. Докато през една безлунна нощ чудовището-  втръснало му от очаквания  и пазене на нищото- станало и се озъбило. Мъжът вдигнал рамене, а чудовището махнало с ръка и се шмугнало в тъмното. След годините, които никой не отброил, си тръгнало и дървото. Младежът плакал през деня, защото бил свикнал със сянката му, а през нощта, когото заспал, сънувал за първи път като истински мъж. Присънило му се момичето, което освен, че било все така младо, било и още по-хубаво. Любовта се появила на пътеката, напълнила торбата с праскови, целунала го и… пак хукнала. На сутринта, мъжът, който не бил слагал нищо в устата си цялата вечност, изял всички праскови, посял костилките им, изкопал кладенеца и ги полял.
 
В сравнение с другите градини около града, прасковата  била най-далеч- до нея се стигало по пътеката след пътя. Хлапетиите идвали на ята, издебвали чудовището, грабвали кой колкото може да отнесе от чудно вкусните праскови и хуквали в победоносни викове и крясъци. Старецът виждал и чувал добре, но не спирал децата, а махвал с ръка. Обаче веднъж, едно малко момиченце се престрашило и доближило „чудовището“ от любопитство. Дядото прегърнал момиченцето, откъснал най-хубавата сред най-хубавите праскови и разказал (тази) приказка. На другия ден му се наложило да я преразказва на цялата банда. Скоро прасковата градина се напълнила с толкова много деца, че дърветата не смогвали да се грижат за всяко със сенките си, а кладенецът се тюхкал- водата привършвала. А момиченцето, което от всичко на света най-много обичало да рисува, нарисувало сребърната праскова и я подарило на дядото.