мехурчета

Синята ябълка

Виждаш красотата. Тя шепти: "Откъсни ме". Не си ламята, герой, или Ева. Ти си ти. "Тримата братя" (отца, сина, и светият дух) дебнат тъдява. Може би са наблизо? Ей толкова- в теб например?! А ти жаден ли си? Гладен ли си? Тогава... Откъсни синята ябълка, отпий морето, вкуси света. Душата танцува с красотата.



Потока време

Процесите, събитията, или енергията, които остават скрити за човек, са или прекалено големи, или твърде малки за нашето време. "Големите“ го поглъщат. „Малките“ преминават/процеждат се неуловими от него. Ние ползваме „времето“, живеем го и то "получава живот“ чрез нашия живот. Но потокът на времето не следва структурата на битието и производните му, защото е първичното, или в близост до малкото побрало и невъзможното. И съставните частици не са просто секундите, минутите, или годините. Осъзнаем ли това, разгадаем ли частиците, „уловим ли“ поне една от тях и ще получим възможността да плуваме във всяка посока. Да изплуваме във всяко едно време.

На ръба, в края на света

Понякога, за добро или за лошо, може би като проява на лудостта, или ескейпизма си, но загърбвайки съвременността, пренебрегвайки познати и близки „отварям вратата“ и преминавам във време, в което краят е добре очертан, и сядам на ръба, за да провеся крака. Незнам, дали е миналото, или съм в измислено бъдеще, или паралелна реалност. Тишината е мълчаливо създание.

Нощни бучки лед

Отварям хладилника за две- три бучки. На масата са и без съмнение скоро ще се стопят. Ще съмне. Тихо е. Какъв звук издава топящия се лед? Може би на очакване? Може да е обикновена самота. От най- евтините? Крия леда от питието. Напуканите от молитви длани молят за хладина. Изгубили реките. За онова усещане, което кара всяка точица нежност да танцува като дервиш. Заровете са хвърлени. Пада се вечната "нула". Очите не са ледени бучки. Те са и Луната, и Слънцето нарисувани от пръстите. Нежност. Водата си тръгна без много шум. Тихо е. Скоро ще съмне.