сряда, 27 януари 2016 г.

Мо и Нюречетата






Рожден ден

Мо навършваше 5 години и по този повод, от мама и тати, получи страхотната плодова торта с 5-те шарени, еднокраки пирати, с фитилчета на шапките си. Когато другите деца се наредиха в кръг и музиката спря, момиченцето изду бузките си като платноходка и духна, за да прогони пламъчетата наведнъж от всички свещички. После бавно извади крачетата, изми внимателно всеки пират с топла вода на чешмата и постави бандата в кенгуру-джоба на любимия зелен гащеризон, който бе избрала за празника. Във вълшебната си стая, Мо побърза да призове Нюречетата, защото те бяха Тайната и не присъстваха на партито. „Пет и Три прави Осем.“ Мо бе влюбена в числата и математиката. Нюречетата заръкопляскаха одобрително, а Червеният даже свирна с пръст в уста. Мо малко се изчерви, затова сложи розовите си очила и погледна отражението си. Огледалото нарисува цифрата „8“ легнала върху чипо носле. Трите Нюречета, за които „Трите 8“ бяха и като Трите френски кифли с масло и макови семенца, се гушкаха преди съня. На Мо обаче не й се спеше. Детето разгъдилка Нюречетата, те се ококорчиха с всяко едно от Трите си очи - очички и най-великата битка с възглавници бе подновена от Великолепната четворка за ужас на Далия.




Далия

Мама внесе малката персийка в стаята и официално обяви: „Мо, това е Далия. Тя все още е бебе и всички заедно ще се грижим за нея. Разбрахме се, нали скъпа?“. Едва изчакала затварянето на вратата, Мо извика с пълно гърло: „Нюречета, това е Далия. Тя е нашето бебе и ние ще се грижим за нея. Хлип-хлип, ура!!!“ Мо, на пръв поглед бе като всички други дребни и пухкави момиченца, които предизвикват умиление и те карат да се разтапяш, виждайки къдрава руса косица на две опашки, чипо носле и големи сини очи с дълги мигли, но... Но въображението й я преобръщаше на кълбета и я превръщаше от прикритата бандитка в беладжийката, мечтаеща отдавна за жива играчка: „Най-добре е котенце, което да гнявя и таламачкам!“. Детето набързо извади голямата скучна кукла от бебешкото легло и я подаде на Жълтия, който свали шапчицата и дрешките й. Мо ги взе и постави кукленската шапка върху главата на шашната Далия, а после побутна Синия: „Бял, бързо, трябват ни памперси за бебе!“ Трите Нюречета не чакаха да ги подканват отново и се промъкнаха през тайната пролука, за да вземат от голямата стая няколко пакета носни кърпички; от тях те сръчно изработиха памперси за котенцето. „Мо, но какво си направила с Далия?“, хвана се мама за главата когато се върна и видя биберон в устата на свилото се в легълцето  животинче в дрешки. „Грижа се за бебето, мамо, както ти си се грижела за мен когато съм била, ееей толкова малка!“ А Нюречетета се смееха тихо-тихинко, скрити зад завесите, с лапички пред муцунките.




Трите Нюречета

Трите топчести същества се появиха едновременно, но Синьото влетя от нищото, а Жълтото и Червеното се търкулнаха оттам в детската стая, която, ако можеш да четеш и речеш да посетиш тогава, или сега, е с табелката на вратата: „ Вълшебната стая“. Мо вече бе обърнала и последната кукла с главата надолу и опитваше да разменя сандалките с обувчици и обратното- обувчиците наместо сандалки. Синият се приземи на леглото, Червеният спря до лявото, а Жълтият при дясното детско краче. „Здравей, Бял. Привет и на теб, Червен. Намасте, Жълт. Вие сигурно сте Нюречетата, които сънувах.“ Веднага трябва да отбележим, че Мо не бе обикновено дете. Бебето бе проходило доста преди първата си годинка, а скоро прозвуча и първата й думичка: „Защо?“. На 3 годинки, Мо вече говореше, разсъждаваше и спореше, или поне опитваше да го прави, като голяма. Тати и мама бяха невероятно гордите родители на това русо ангелче! Синьото Нюрече, което бе обявено за Бяло, малко се нацупи, но скоро и то, и другите две- ту мъхести, ту гладки топки, не по-големи от свито детско юмруче, с щръкнали ушички и най-странното- с едно, две, или три очички в зависимост от настроенията- се хванаха лапичка за лапичка и се разкикотиха. Мо ги погали и Топчестите започнаха да растат, да растат, да растат и достигнаха на ръст момиченцето. „Знам, че го можете, нали така ви измислих!“ Трите Нюречета се спогледаха за миг, хванаха по една възглавка, а Мо взе своята и.. първата щура битка с възглавници на Четиримата приятели започваше.

вторник, 26 януари 2016 г.

На Боян

Споделял съм и преди. Бях още ученик и гледайки от терасата ни заминаващата "Лада" с бъдещите си колеги- съдействах в качеството на поемно лице по събитие в блока- си казах, че така ще се помага и взех романтичното решение да бъда "детектива". Едва ли някой, някога е вярвал особено много на историите ми, едва ли и тази ще бъде приета на чиста монета- не е и нужно, макар да е самата истина, защото всъщност не става въпрос за Миро, а за Боян. Уводът в скучая е важен.
Връщам лентата с около петнадесет години от днес. От 3-4 години съм разследващ и вече съм предоставил белезниците си на най-добрия си приятел "да си ги ползват по предназначение" с любимата- за това са приятелите, за това са и белезниците- а ние с него висим на терасата на горнооряховската болница и бистрим живота. Мисля, бе пролет, сякаш отново съм в топлото и зеленото. Боян е с пневмония. Аз съм на свиждане. Сещам се и още. Боян споделя честно себе си, не помня всичкото, но помня това, което ще върна, ако не буквално, то точно и достоверно:
- Исках да съм писател и все още искам да напиша поне една книга, Миро! (Боян бе търговец по професия, но винаги и във всичко изповядваше своята артистична натура и душа)

Затова са приятелите. Затова са и книгите. Силата е с нас, приятелю! Усмихни се. Усмихваме се заедно. Винаги ще :)

понеделник, 25 януари 2016 г.

КАТ `16




Катаджията Радар Кънев с часове сбираше студ и лъчи от януарското слънце в отбивката преди склона към Паунови колиби. Слънчевият панел монтиран върху шапката му бе достатъчен само за топлото на новия модел катаджийски обувки „Лор Ив Сен“, или за работата на светещата палка, но не и за ръкавиците на същата марка. Лейтенант Кънев духаше на събраните си пред лицето ръце срещу минусите, а главата му въртеше и мелеше  като комбинирана пералня с миксер по-сериозния проблем- бе длъжен да мотивира рапорта си за отпуск. Кънев имаше основателни претенции за духовност и след Куелю, рейки, психошаманизъм и двуседмичения курс на Норбеков, бе изтеглил и „потребителски“ за пътуването до кралство Мустанг- в банката изобщо не показаха, че сдържат усмивки когато катаджията описа целта на ползване. Но те и не знаеха, че Радар бе едва един от 123 щастливци на света, защото името му бе издърпано от беззъбия любим кралски пудел и така той бе спечелил в лотарията сред хилядите желаещи двуседмичната аудиенция на чай и празни приказки при крал Тжечинг. В „Опел“-а, колегата, главен сержант Бисер Блиндирев, с фейсбук- псевдоним „Бичето“, вече приключваше кутрето с нокторезачката на жена си, когато радарът запиука възторжено. „Бичето“ Блиндирев, откликнал естествено на повика на природата, профуча с лиги на уста покрай Радар, за да скочи по средата на пътя. Малката зелена японка закова на място. Никой не отказваше любовния повик на палката.
- Главен сержант Блиндирев, извършихте нарушение! Моля документите за проверка!
Водачът свали слънчевите очила, бръкна, извади и разгърна найлонката с най-необходимото.
- Моля, последвайте ме!
- Колко?!- мъжът хапеше устни.
- Мълчи! Шефът ми е тотален перко и само да съм чул да споменеш пред него „Колко“, или „Какво да правим сега“! Пишем ти актчето и по живо, по здраво. Абе какви са тия лепенки по стъклото?
- От банани са. Обичам много бананите и си лепя стикерите ми.
- И ти хахо май?! Ставай и тръгвай!
Лейтенант Кънев, който освен, че бе фин психолог от кариерата, бе развил и интуицията си до частични, но все пак, магически медиумни способности, доближи колата.
- Блиндирев, остави човека, не виждаш ли аурата му? Той има проблем с личностното си изразяване под формата на лакомия и пристрастяване към източни плодове, ягоди и бели череши. Униформата ни задължава да помагаме, Блиндирев,  а не да наказваме блуждаешите души!
- Но шефе.., показанията на радара?!
- Ще го зануля с мисълта си. Водачът, вдигнете главата, това е за Вас, визитката на личния ми био-билкотерапевт, който ще Ви бъде полезен! Само не прекалявайте с мандарините, моля Ви Прекалено са оранжеви, разбирате ли, „странно оранжеви“?! Лек път Ви же- ла- ем с колегата Блиндирев!
Точно в дванадесет, Радар Кънев почерпи Бисер Блиндирев в ресторанта с развъдника с любимата и на двамата пастървова сьомга, защото бе изключително щастлив и доволен. Кънев бе решил твърдо, че напуска системата.

събота, 23 януари 2016 г.



Човешките тела са нашите естествени граници, границите, които доброволно нарушаваме и предаваме правейки любов, отваряйки по този прекрасен начин пътя за живота.
Лакомията е естествен враг на познанието и светлината. Коя религия, философия, или наука казва, че човекът не бива да бъде щастлив? Кой би се изправил и би заявил, че е "по-човек" заради пол, цвят, възраст, образование, възможности? Нима има Човешки живот по-ценен от друг Човешки живот?
Страховете, които гледат и се смеят от всяка поска: встрани, отгоре, от запад и изток, от север и юг, са истинските ни богове, защото като хора най-често се уповаваме и вярваме не на Разума, а на тях.

и

Стари планинари ни съветват, че за зимна планина винаги трябва да имаме котки в раницата си. "А куче не може ли?", питаме умно и се побутваме. "Може И куче, що да не може, но онуй, дето ще носи многото акъл, барабар със задниците ви по баира!"

и

Да успееш да премахнеш нещо, да го освободиш истински, трябва да се научиш да приемаш нещото, а то ще ти даде, ще те промени в другото- детството в старост, писането в птица, тялото в обич, смъртта във вяра, снимките в свобода, болката в море, родителя в дете, бог в живот, сърцето в сърце. Себе си. Бъди.

и

Ако примерно споделя, че 99% от хората (включвам тук милиардери, политици, мафиоти, масони, съдии, лекари, философи, поети и прочее) са "тор" за останалия 1% от човешкия род, или "цветята", веднага, сигурен съм, ще бъде охулен, оприличен на идиот, или обявен за хахомир. Обаче, нека попитам ви, кое в "градината" е най-важното и я прави градина- водата, почвата, или цветето? И: "Кой го е грижа и как за "градината", или поне за "неговата си градина", без да е зависим от етикетите?" Мерси.

четвъртък, 21 януари 2016 г.

бялото куче



Следвай заек

"А кого следва заека?"
Момчето питаше всеки.
Себе си. Дупката. Пътя.

След време когато се върна.
Беше друго. Беше жена.


***

снегът не се топи
никога не се топи
той- тя- зимата-
невидимо пътуване


***

тиш/ина

"шшшт"-
шепне ина
"фиуууу"-
в ухото й вятърът


***

снегът и бялото куче

снегът е бяло куче
изпуснаха го и то
рови с муцуна снега
и души белите дири


***

Конформизъм

светлината го вкамени  
последвалите Адам
вече сме статуи


***

земно небожество

сглобих пъзела и се
получи лабиринт
без изход-
тъй намерих себе си

парченцата ли?
от онова
моето
разхвърляно сърце


***

сърцата ни измислят

разумът смъ(р)тно твори
сътворимото


***

от
стояния

снежна топка
нежна топка
ежна топка
на топка
топка
то
о


***


обелки от смях
пир на надеждата
малка
празнична улица
светва лунния прах

сряда, 20 януари 2016 г.

смешки, сняг и сълзи



Внезапният гост

Снегът ни изненада на вратата- почука, не звънна, но ние нали сме по-гостоприемни и от Папата, отворихме, поканихме го вътре, той събу мокрите си сандали и аз му дадох чисто нов чифт чорапи и топлите чехли- тях пазим за гости, а аз я карам с джапанките за баня цялата година. После, сядайки на масата за вечеря, отбелязах, че снегът не се изми?! Жената предложи по едно на тримата. Зимата нормално отказа, но запали и изпуши половин кутия вносни. Моята отвори прозореца да проветри и студът й смигна. Добре, че имаме централно парно и туршия. Хапнахме си добре от вкусната пилешка супа с лимон, пресен магданоз и дребни картофи и пихме тъмна бира. Имаше и чесън, и люти чушлета. Почна филма. Милото и снегът решиха да зяпат, а на мен се падна най-мъжката работа и измих чиниите. Снегът заспа на дивана без да го разтяга и без завивка и възглавница. Когато тръгна- на третия ден, или след втората нощ, ако броим часовете  тъмно, на терасата, в празната саксия за разсад, странно, но бяха поникнали кокичета. Любимата заяви, че са на късмет и затова ще ги късаме само при повод. Налях в двете чаши от домашното вино на баща й и си пуснахме филм. В края му и двамата плакахме все едно кълцаме заедно лук.





И утре беше война*

Очаквано, облаците започнаха още от нощта бомбардировката със снежинки и ние им отвърнахме на момента с увеличаване канонадата изстрели на комините. Двете армии- тази на снежните човеци и "на всяващите ужас воини на непрактичността за сметка на всичко и всички", скоро щяха да премерят сили в поредната страховита битка за всяка педя чистота и бяла радост. Морковите се сбогуваха дълго време с тъжно подредените в щайги картофи, но само старият забравен лук пророни пророческа сълза за зеленчуци и плодове над купчината изсъхнали зелеви обелки, баш до миризливата каца. Зелените ябълки пееха химни. Червените и жълтите- нищо. По обяд, с първите бойни викове се разбудиха дървените шейни и започнаха да се побутват, като незнайно защо, даже се и смееха. /16. 01- Световен ден на снега/

* "Завтра бьiла война",1987, СССР, реж. Юрий Кара