„Откъде идват дървениците? Знаеш ли?“
С брат ми кибичим в сладкарницата зад ДНА-то в Търново и похапваме торти. Той
мята гараш, аз сахер. И двете са по 2.50 лв., но не струват комбинациите си от
захар и какао за настроение. Главната тема- дървениците, които са завъдили
домовете, в които живеем и войната, която се води срещу гадинките. На съседната
маса, три хлапетийки. С едното се споглеждаме. Ивайло ми обяснява – чел в нета –
че дървениците, които ни хапят и пият кръв най-често по нощите между 12 и 2 са
вкарани от чужбина. В дома, при нашите, пръскаха два пъти, но след второто
пръскане, тъкмо когато се прибрах от училището в Русаля, по-скоро след
постановката на аматьорския състав на ПроКредит по мотиви на Хайтов, на който
сме с децата, бях гадно нахапан за пореден път по ръце и крака. Ивайло звъни на
пича по пръскането, извинява му се за петъчно-следобедното безпокойство-
търговец със стил е, продава лекарства, и се уговарят за пръскане в понеделник,
трето, надявам се безплатно, при нашите- аз ще съм в училището. Братото
любопитства за момичето (Грета), с което ме видя предходния петък в Търново.
Казвам му, че не е нищо сериозно и че по-скоро не за мен. Звъни на Светла. Жена
му ще забере Мо от яслата. Говорим още за неговото и моето бачкане, за кинтите,
които никога не стигат, за осигуровките, за тенис, за препаратите за гъбички по
ноктите. Ивайло ми препоръчва някакъв италиански- по-скъп, но по-ефикасен
според негов колега от бранша. Надигаме и тръгваме към Горна през Лясковец,
защото Арбанаси е затворен откъм Търново за поредния си ремонт. Трафикът е
стабилен, а някакъв идиот прави обратен завой пред нас на главния път, точно
след отбивката за гара, пардон, спирка Велико Търново.
Спираме пред блока, влизам вътре, баща ми зяпа Локо Горна и Локо София по някоя
Диема. 49-та минута, водим с 1-0, казвам му, че ще отида на стадиона, който е
на 5 минути от нас, за да догледам мача, прилапвам малко грозде с ядки – баба
Цанка е начупила орехи и лешници - и излитам. Влизам, охраната ме кара да
хвърля празната бутилка вода, мятам я на земята, първо, защото няма кошче
наблизо, а и в този момент съм набрал на природата за дървениците. В сектор
„А“, на обичайното място, намирам Тони, който е с Тони "джуниър". Тони
и Милена ни бяха "свидетели на пожар: когато подписвахме с Дарина в Общината, защото бе избухнал пожар в
Обредната зала и приятелите ни от Пловдив, които бяхме поканили за свидетели бяха катастрофирали на път за Горна, за шастие, леко- само "ламарини".
Сядам до тях и муфтя Пламен, директора на Историческия в Горна, гараджия като
мен и вратар по нашите мачлета, с шепа слънчовка. Тони ме поглежда лошо и
усмихнато ме моли да се разкарам, защото съм карък и затова никога не бием. Все
пак удържаме гола преднина, следва влакчето на победата, той звъни на Милена и
решаваме да отидем у тях, за да продължим спорта с тенис, като гледаме Григор и
Миша Зверев от Стокхолм на друг платен канал. Началото е отложено в наш
интерес, защото „жабарят“ се заинатява и бие в три сета „чорапа“- предходната
среща на същия корт. По пътя купуваме шуменско и телешки суджук, а за малкия
Тони- шоко фъстъци. Влизаме, Григор вече сервира. Вики иска пари от баща си за
картон за някакъв проект по английски, който ще купи от МаксМарк. Тони почва да
кълца суджука. Сестра му- Силвия и Милена, пушат и тайнстват на терасата.
Тенисът е скучноват. Зверев е леко контузен, Григор е в страхотна форма. Тони
показва снимки на къщата в Нантъкет, САЩ, която ще наемат и където ще живеят заедно
с децата следващите 8 месеца. Хубава е къщата. Но наемът за двете спални и
дневната си го бива- 2 бона. Григор отнася за около час баткото на Саша. Вики
се връща и вече обсъждат с леля си Айфонката 7/8. Със Силвия се заговаряме за
София, казвам и къде работя и тя се сеща, че има приятелка в Търново, която
поддържа контакти с швейцарска фондация и че тази приятелка може да достави
компютри за децата чрез фондацията. Разменяме координати и излизаме заедно,
брата и сестрата тръгват към техните, а аз за дома. В парка се чуквам, че е
петък и че децата си лягат късно и гледат филм. Пиша в чата на Десислава да им
пуснат по бтв екшън „Индиана Джоунс“. Тя ми отговаря бързо и сухо, че Поли е
изтеглила филм.
Вкъщи изчакваме майка ми, която всяка вечер ходи при баба Марийка за около час
– и сутрин ходи, а баща ми по обяд - и сядаме да вечеряме: салата краставици,
салата ряпа с моркови, салата белени домати, малко нарязано месо- вратни
пържоли, чесън, бира за баща ми, а за мен и люти чушлета. По Канала се търкалят
новините. Изпращам нещо любопитно на Диляна. Тя ми отговаря: „Тенкс, Мирко“.
Връщам лентата назад. Закуско-обяда ми са били вкусната супа топчета и
мързеливата баница на майка ми. По обяд смъкваме с Ачко и Цанка рафта за
книгите от моята стая, защото се предполага, че гадинките биха имали укрития
зад него. Рафтът тежи, болтовете развиваме с бащата на ръка- пипкава работа,
изнервяме се. Факт- имат укрития. гадинките.Чудим се къде да оставим рафта.
Опитваме с терасата- греда, навън, пред водната врата- не ни се получава, Не подхождаме правилно, защото влагаме много нерви. Накрая го курдисваме в
коридора. Габи се връща от училище и се пльосва пред телевизора в хола. Ако е
друг ден, принцесата и баба Цанка ще пишат по-дълго домашно. В 2 е на
английски. Ровя си документите, душ, хващам маршрутката в 2 за Търново- искам
да си възстановя здравните осигуровки, които съм спрял 2010 година при първото
си връщане от САЩ. В буса пиша на Силвия, която е работила в Русаля и която ме
препоръчва за тази работа, да се видим за по бира и да поговорим. Тя учтиво
обяснява, че (и) днес е заета. От ЗОК ме препращат към пети корпус, в НАП.
Влизам към кабинките и срещу мен Мая- моя бивша колежка от дознанието и
Христина- също юрист. Готини мадами са и двете. Казвам им за какво съм, обясняват
ми какво трябва да натисна на машината по номерцата, а Христина даже ми помага
с инатливия екран, пада ми се 174. Казват ми още, че чакат от около 10-15
минути и че вероятно ще.. „174“, кабина номер 13.“ Казваме си „чао“.
Кабина 13 е сух и учтив мъж. След дървениците и рафта не съм на вълна
„учтивост“. Давам личната карта, която е пречупена почти на две от години и
плаче за смяна, разпилявам разните му снимки и други неща, които са над картата
в портфейла, нервно ги прибирам и обяснявам проблема си. Мъжът учтиво ми
отговаря, че ми трябва документ до/по/казващ завръщането в родината. Развивам
му хипотезата, че сякаш го нося (защо по дяволите съм такова магаре и не взех
международния паспорт?!?) и той ми разяснява, че за всеки месец после
прибирането дължа по 16.80 лв, което сметнато ангро на ум е повече от 700лв към
днешна дата. Това отприщва в мен атакуващ стил и хвърлям аргумента, защо да
дължа нещо щом за 11-те години, през които съм работил като разследващ има
внесена сума за здравно осигуровки надхвърляща многократно дължимото, че съм се
ползвал изключително рядко от услугите на ЗОИ, респективно малко зъболекари,
още по-малко лекари и почти никакви болнични. Мъжът се защитава с няколко члена
от Закона, който го ползва. Това разбира се ме връща към сърбежите и разгръща
атаката ми до мощно нападение: „А какво се случва с моите пари?“, „Защо нямам
здравна партида, с която да мога да оперирам лично?“, „Защо държавата иска да
взема, а не дава да дава?“. Мъжът се скрива зад безработните, децата и пенсионерите,
които са гратис и подмята, че и аз ще бъда пенсионер. Подхвърля и скъпите
лекарства, заплатите на лекарите и поддръжката на държавните болници. Все едно
се пръскаме с водни пистолети. Препоръчва ми също, защото разбира, че съм
юрист, да се обърна към закона и законодателя. Всъщност го играя ядосан.
Прибирам личната си карта,но ми липсва другата, за намаление от 50% по БДЖ.
Навеждам се, под стола е. Разделяме се с учтивия, добре възпитан и информиран
мъж с плахи усмивки и с мисълта да проуча по-добре въпроса, като се консултирам
с истински юрист, за да се опитам да ощетя легално една държава допускаща в
пределите си гадни дървеници-кръвопийци.
Излизам от НАП с мечтата за хубав италиански сладолед, какъвто има в Търново.
Предишният ден съм се прекарал адски с един преоценен, не просто намален, гаден
Ескимо от Кауфланд. Но първо замятам крака към ПроКредит банк. Там искам да
видя Огнян, с който понякога играя футбол, който да ме свърже с Явор, който пък
е депутат. Защо ми е депутат ли? Не за осигуровките, макар че докато пиша ми се
въртят едни щуротии за закони и проектозакони.. ; де да бях истински юрист.. Ще
потърся съдействие (лобизъм?!) от г-н Стоянов за среща с депутата от нашия
регион по болните теми и проблеми на училището в Русаля. Наивизмът не би
следвало да е психично заболяване, но вероятно има „синдром на Питър Пан“, или
нещо от сорта. Поглед навътре- при Огнян има чиляк с проблематика, а и още на
входа на банката ме вижда.. Мм името му ми бяга от главата, но сме ходили с
него и наша обща позната в планината. И започва лаосването (кампучийстването)
за планините- за Пирин, Рила, за близката ни Стара планина с Ботев, за вятъра и
проЧ. Мъжът учтиво ме подканва да се обадя на Огнян, който впрочем е съсед на
Тони- живеят врата срещу врата; черпим с шоко фъстъка сина му на входа, и е един
от моторите за футбола в града ни- более за Локото. Огнян ми казва ми да
изчакам, аз сядам и забивам нос в нета и фейса. Тъп навик. Постове с чужди
мисли, мисли без мисъл, закачки за комплекси, нападки между творци, глупости,
не по-малки от горесътвореното, снимки на милата есен и снимки на срещите с
автографите върху книгите на истинските писатели. Готин виртуален свят.
„Здрасти, Мирко.“ Милен, работи в същата банка. Моят прастар фрейнд, който
сбира и дели обичта си с-и-между друга бивша моя колежка Мария и приказното им
хлапе, прелита покрай мен. Брат ми звънва. Огнян няма да е днес. Казваме си
„чао“, ще се видим друг път, скоро и завивам покрай ДНА-то към сладкарницата
където вземам един сахер, защото Ивайло вече похапва гараш