сряда, 29 февруари 2012 г.

29


Ще изкривя перспективата.
Пробвайте да огънете солета..
Необходимост. Нужно е като студен душ за стадо яребици.
Полезно е като будка за оранжада по средата на весел (само за прашинки) бесен шир. Пиеш като тъпанар,  застанал на тезгяха,. Прекарал си опашката. Без да си изгубил папийонката при любовника. Още по- важно. Не си погубил обноските си в часовете при зъболекаря. Може и да бълнуваш. Все тая. Пак си там. Застанал на прага. Пльокнал език под идиотска физиономия. Слушаш звънчест, тантаничен гургуляк на изпечени/измръзнали ангели.., а се появяват два дебелогъзести пингвина провесили на охранените гушки две миниатюрни метални буренца. Всяко с по няколко мущука.
„Лате, капучино? Черно, или безкофеиново?”
Отговаряш по човешки. Достойно. Пиеш само чай. Точно в този момент си спомняш за хапчетата, които не си изпил. Или си глътнал като тик-так.
Часовникът. Електронен.
Кукувицата. Ментална.
Окомерна илюзия за пространственост. Възможност.  Предоставена от времето. Без  да мърдаш. Без да се движиш. Ооооопс. Смаляване до нищожно съществуване. Съответно- промуш. Или уголемяване до размер на гигантска хлебарка. Оцеляване при мащабен гнуслив взрив. Хикс възможности. Ен на степен вероятности. Все някъде по линията...
„Ту- ту. Тууууууууу”
И търрр.
Минава влака в обратната посока.
Не разбрал за нашия разум. Не чувал бил за нашето време.
Не звучи логично. Но подобна машина освен нечие изобретение е и  бляскавата същност на художник. Платното „човек” е разчовечено с прелестен размах и скорост.
Захвърлени извън перспективата...
- човешкото развитие..
„е и ?”, би казала плесента.
„....”, би допълнило слънцето.
Нещо такова.
Обещаващ млад човек не изпълни обещаното, което даваше за бляскаво бъдеще. Изгубилият се в тъмнината удар го срещна и го попита как да продължи...
Изгубени при превода.
Предполагам всичко е ясно до тук.
Указанията за правилно ползване на понятието „ живот” всеки получава от персоналния/ лично подбран тарикат-продавач.
Ако разгледаме думата тарикат, която е съставна от „тар”- пустиня нейде си и „ кат”- котка, някак си  лесно ще достигнем до извода, че изгубен в безцелно мотане котак не е нищо сигурно.
Без значение е думата преди „продавач”.
И „продавач” не е важно.
Има толкова много езици.
И думи.

понеделник, 27 февруари 2012 г.

вода


Малко факти на съзнателно/видимо( флуидно) ниво на съществуване.
Водата на повърхността на Земята е около 71%. Водата в човешкия организъм е около 70-75%. Бебета се раждат с по- висок процент съдържание на вода. Мъжете имат относително по- голямо съдържание  на вода от жените в телата си. Дебелите хора имат процентно по- малко вода от слабите. Водата в природата е в постоянен кръговрат. Водата в природата е постоянна величина. Вода не се създава. Вода не се губи. Земята е затворена система по отношение на водата. Водата е едно цяло. Водата има „памет”. Хората замърсяваме водата.
Вероятни грешки и възможности ( система от мисловни уравнения*)
Грешка 1- име на планетата. Би трябвало да е Вода. Оттам и живота би се разглеждал и като протичане (лекота, флуидност), а не само като движение( тежест, материя).
Грешка 2- общуване между хората. Хората сме „скачени съдове”. Течностите между хората преминават и се свързват по много канали- видими и невидими. Докосванията- физически и мисловни, осъзнати/несъзнателни,  създават „приливи” и „отливи” в телата ни.
Грешка 3- лечение на болестите. Би трябвало да търсим корените на заболяванията в нарушаване на хармоничното цяло( човешката среда). Планетата „ се грижи” за хора, които съобразяват осъзнато/несъзнателно водния  баланс и поддържат чистотата на водата в себе си.
Грешка 4- природа и околна( човешка) среда. Природата е в постоянно движение, търсене и развитие на хаотичния стабилитет ( еволюция на формите). Околната среда, която осигурява нашите простор и сигурност е лесно „ чуплива” и несигурна величина.

* приблизително решаване на подобно условно уравнение, дори съобразено с всички познати особености на водата( моментно флуидно състояние на един човек, или група хора) дава насока само до повърхността/слоя на формиране и разглеждане на същото.

горното може/желателно е да бъде прочетено с усмихнато недоверие като вид свободен и въображаем текст :)

събота, 25 февруари 2012 г.

история


    Спомням си, че преди доста време чух история за мъж и жена, които живеели истински. Сподели я някой от сбраната, сгушена на малка поляна група. Шест- седем човека, толкова раници и една опъната, но останала празна палатка. Вероятно е било студено, или поне доста хладно, защото бяхме насядали край неголям огън. Миришеше на топло, това помня, а дрехите ни и одеялата, с които се загърнахме със сигурност са дъхнели на пушек. Вятърът бе обиколил околовръст. Запозна се с всинца ни. Разхвърли набързо дим и искрици в зениците. И се кротна наблизо. Истинско опитомяващо хората куче. Друго движение май нямаше. Или почти нямаше. Ако не се брои, това че от време на време немързеливец по избор вадеше с гигантско усилие  печен картоф от меката жарава и споделяше плячката. Шарената сол и няколко главички лук мъкнати до горе вършеха работа като подправка и гарнитура. Чудно- чудничко си вечеряхме, прокарвайки хапките с глътки планинска вода. Гората, чието сърце точно в този момент бяхме ние, ту  тихо похъркваше, ту подсмърчаше в просъница. Хубав музикален фон. Приятно е във всяка невълшебна гора. Чиста, споделена обикновена гостоприемност. Внезапната поява на непознатия, който тогава ми заприлича на пенсиониран полковник, не смути никого. Нарочихме го- със споглеждане и неприкрити мимики, за собственика на нивата, от която измъкнахме компирите. Камуфлажните рядко приличат на добряци, но този тип със сигурност пазеше малките горски обитатели от огромните капки дъжд. Очите го издаваха. Представях си го как прави покрития от колчета и найлон за мравуняците и поставя чадъри от листа върху калинките. Офицерът мълчаливо и съвсем естествено се присламчи в кръга ни. Някой бодна картоф и му подаде. Мисля, че мъжът носеше парче пушена сланина. Наряза я на дребно с обикновено бръснарско ножче, сгънато във вестник, което извади от сгъвката на карирана шапка. Ама това вероятно съм го сънувал. Не съм сигурен. Заспивах на няколко пъти загърнат в топлото, оранжево шаманско наметало и се сливах с гората. Такъв съм. Лесно потъвам. Запечатал съм и  други дребни подробности от тази нощ- лисицата, която се шмугна, няколко песни, момичето в чиито скут заспах накрая... Образът на разказвача обаче ми се губи..

„....Мъжът се събуди. Докосна внимателно лицето на жената до себе си. Слънцето винаги ги целуваше. Сега обаче бе изпреварил изгрева. От няколко дни освен страст,  усещаше огромен букет от чувства и емоции, сред които бе и аромата на времето. Това го караше да се буди по- рано от обичайното. Взорът му се отправи към дървото надвесило плодни клони над техните голи тела. Не се задържа. Продължи напред. Спокойно се разходи в бъдещето и видя отрупано от суета дърво. След години. Една снежинка падна и се стопи върху рамото му. Това го накара да настръхне и го върна. Мъжът се изправи. Вдигна очи. Пълната луна изпадаше в далечината зад два белонежни върха. След това се наведе. Погали косите и. .
     Жената се пробуди. Прегърна усмихнато Мъжа и си помисли, колко прекрасен е живота. Реши да се поразходи до новите си любими места. Премина с леки стъпки през малка шарена гора. Стигна до поток. Приклекна и се заслуша в ромоленето, търсейки звуци и цветове. Отпи нектар от няколко цветя. Други вля в косите си. Мъжът се приближи тихо и я обгърна. Двамата изучаваха света. Бяха внезапно пробудил се образ в картина. Те не знаеха. Тепърва, търпеливо и внимателно щяха да се превръщат в художник рисуващ живота с цялата осъзната палитра и нюанси от емоции.
     Хванати за ръце, Мъжът и Жената достигнаха подножието на планината в края на деня. Вървяха бавно. Усмихнато и тъжно. По пътеката от височините слязоха маймунохората. Отведоха Жената. По пътеката от низината допълзяха човекомаймуните. Мъжът тръгна с тях...”
    
   Отпивам глътка чай с няколко бисквити. Не ги усещам. Неотдавна изгубихме чувството си за  вкус. Свикнах. Поне аз. Седнал съм навън. На земята. Хижата е отзад. Дзънн. Някой чукна камбанката на входа. Зад нея са двата белоснежни върха. Точно сега, между тях изплува оранжево слънце. Малката ни група се е пробудила рано. Без нужда от часовник. За да се наслади на тази гледка и да продължи. Потегляме скоро. Нагоре. Усещам зеления цвят на тревата и емоцията на росата под пръстите си. Затворил съм очи. Изпразвам от съдържание съзнанието. Може би е медитация. Не знам. Небето е ниско. Виждам облаци накацали върху раницата да  надничат любопитно зад гърба ми. Отчупвам парченце черен шоколад. Лакомо го сдъвквам. Не усещам нищо. Сърцето обаче отчита. Глътка вода. Обувам обувките..

сряда, 15 февруари 2012 г.

вятърна приказка, част 2



      ...... Не минало много време. Момчето се затворило в себе си. Рядко се усмихвало и почти не говорело. Изведнъж, сякаш от нищото,  произнасянето на думите станала трудна и мъчителна задача за него. Когато се опитвало да проговори, въздухът му спирал загнезден и свит някъде навътре. Тогава и усмивката се размивала на лицето му в неприятни и странни гримаси. То усещало странна болка в главата си, която макар да не била физическа силно го плашела. Думите му заприличали на камъни. Позагубила се силата на изречените преди докосвания. Сякаш и вярата на близките му потъмнявала ведно с неговата мъка. Не ходело на училище. Нямало как да бъде чут гласа му.  Изпитването и оценяването му станали невъзможни. Момчето стояло в дома и най- често играело в тъжно безмълвие на двора с по-малкото си братче. Обичало да слуша майчините приказки, въпреки че още на пет четяло. Изчело почти цялата библиотека в къщата, която заемала пет стени в две от стаите и десетки рафтове. Харесвало и различните музикални записи събирани с години, но предпочитало да се заслушва в звуците от сменящите се природни картини. Майката и бащата, които веднага забелязали промяната, търсели обяснение за случващото се и силно се притеснели. Хармонията в щастливото до тогава семейството била нарушена. Те четели допълнително, търсели съвети и все по- рядко намирали време за почивка. Спокойствието изчезнало. Родителите водили детето при всевъзможни лекари, корифеи и специалисти, в близки и далечни места. Пътувайки момчето опознавало света по своя тих начин, виждайки други лица, улици, къщи и случки. Повечето останали в съзнанието му завинаги.
            Никой не успял да помогне.
            Разумните възрастни не вярвали в чудеса, в ангели, на врачки и на всичко друго, което било далеч от техните знания и разбирания. Бащата бил професор по физика, а майката -композитор и музикален педагог. Но водени от голямата си любов те били готови да стигнат до всяка останала възможност за изцеление. Попивали думите, дори слуховете, които носели надежда. Случайно разбрали, че в легендите и преданията на почти всички народи се споменавало за стар и почитан оракул -майка на познанието. Говорело се, че още първите английски крале и наконтените френски принцове се съветвали от нея. Други допълвали, че индиански шамани отвъд морето и учители от Тибет често и гостували за да черпят от безкрайната и мъдрост.  Най- чудни били приказките за безсмъртието на вещицата, но никой не бил склонен да вярва на подобен слух. В този свят всичко родено е тленно и винаги умирало. "Домът на врачката се намира в подножието на планина, близо до вечно зелена широколистна гора, със скрито малко езерце в нея. Малцина намират  пътя до малката къща край езерото.Открива се само пред хора търсещи истината със сърце и душа. Тогава старата жена премахва магията." Така завършвали легендите.
            Родителите не се поколебали и веднага тръгнали с момчето. Пътят чул за тях, потърсил ги сам и ги отвел до мястото.
            Пред живия плет ги очаквала усмихната и слънчево жизнена жена. Годините не можело да бъдат прочетени на лицето и. Тя  прегърнала  всички, но наредила на майката и бащата да не продължават.  Не пуснала и ангелите вътре. Къщата била специална. Част от стаите всъщност се намирали в особено място. По алеята с приказни цветове минали само тя и момчето. Сенките и страховете не ги съпровождали. Двамата влезли вътре. Времето останало отвън.  Говорили си, то разказвало, вещицата му обяснявала. Думите потънали в бездната между преградите. Момчето излязло само. Огледало се в езерцето. После се усмихнало и казало на родителите си само това: „ Вече знам. Хайде да тръгваме”.
           След тази среща никой никога не намерил път към живия плет до езерото, при вечнозелената гора, под планината.
          Прибрали се в дома. Внесли тъгата.Момчето повече не продумало. Скрила се и усмивката му. Ангелите прелитали съвсем тихо. Те усещали, че бабата някак си ги направила видими за момчето. Уплашени до отчаяние били родителите. Обвинявали себе си за всичко. Изпратили сина си в лечебен дом. Там всички  с обич се грижили за него и опитвали да намерят някаква пролука към съзнанието му. Момчето било безизразно и сякаш изпаднало от този свят.. Единствено усмивката му грейвала понякога за миг по кратък от секунда. Усещали я ефирните, цветята навън и редуващите се слънчеви и лунни лъчи от прозореца. Професорът, който лекувал лично момчето, изчел най- старите книги. Изпробвал  корените на науката, достигнал отвъд границите и, чак в мистичното. Безуспешно. Душата на момчето играела своята странна и непонятна игра някъде другаде.
            Денят, в който навършвало 16 години момчето изчезнало. Вратата била заключена, прозорците залостени, но на сутринта стаята била празна. Тортата носена от професора останала отвън. Момчето се скрило и от ангелската благодат.  Небесните книги замълчали. Ефирните пребродили надлъж и нашир безкрая за да открият момчето и неговата душа. Нищо. Светлината в пазителите започнала бавно да гасне. Ангелите потъмнели. Майката и бащата плакали толкова дълго, че забравата се уморила и потънала в реките от сълзи. Никога не да изплувала истински. Родителите потърсили утеха в по-малкия си син.

            Минало време. Отминали години. Сменили се добри събития с лоши сезони и обратното. Ангелите, разделени един от друг, поели грижите за други хора с приютените в тях души. Родителите на момчето, отдавна починали, отнесли  историята твърде далеко. Душите им преживявали нови прераждания. Времето не спирало. Музиката и физиката ставали все по-близки като звучене и цветове...
           В късния следобед, в малка семейна къща, един белокос стогодишен старец се клатушкал на люлеещия се стол и доволно потъвал в лъчите изпадали от късното есенно слънце. Притворил бил очите си и се усмихвал щастливо на шума и звуците от игрите на децата, които  били в двора около него.
            Изведнъж задухал вятър. Много тих и топъл. Довял музика. Листата и клоните докоснати от полъха зашептели напев на тъжна африканска песен. Дърветата разказвали за човек завръщащ се в обично място след дълго отсъствие. Изведнъж мелодията се променила. Затанцувала щуро с няколко листа вдигнати от земята, посипала двора с невидим за хората космически прах и внезапно затихнала. Последвал силен порив, който блъснал вратата, влетял в къщата като съборил няколко книги от покритата с прах библиотека. Една от тях паднала на земята и се отворила. Вятърът заприлистил страниците. Харесал си нещо и доволно спрял там. После скокнал навън. Прегърнал братски стареца, закачливо разлюшкал стола му и побягнал.
            Ангелите усетили необичайното присъствие, но само един от тях погледнал в къщата. Различният с нетипичното си любопитство пазител надникнал в разтворената от вятъра книга...
            Човешка усмивка озарила ангелското лице след осъзнаване на изпитата от думите истина. Настъпвало друго време. Ненужните небесни книги скоро щели да бъдат затворени и забравени. Ангелите и хората се разделяли. Политали отделно в безкрайните си пътища.....
           

понеделник, 13 февруари 2012 г.

вятърна приказка, част 1


          
            Два ангела открили душата. 
            Намерили я твърде далече от сборището, където посрещали и младите,  и уморените след пореден живот души. Ангелите щели да подминат мястото, но ги докоснал полъхът на космическия вятър. Усетили и друго присъствие. Съзряли я извън пътеката. Прозрачната и същност включвала в себе си познатата за ангелите чиста окраска, изтъкана от нюанси на тъмната и светлата енергия изпълващи безкрая. Душата не приличала никак, ама никак на нова. Новообразуваните и неопитните души понякога се губят. Пред умеещите да разпознават невинността, обикновено се разкриват звънтящи частици светлина с почти невидими тъмни петънца, отгледани от някое малко слънце. Видимо младите души изглеждат  по-малки и присвити на кълбо, макар това да е само илюзорно, защото в действителност нямат размер.
             Тази била нещо съвсем друго.
            Ангелите приседнали в близост до изправената душа. В тишината на момента те веднага забелязали белези от множество човешки животи. Картината на безвремието,  която те запечатали, разкрила и други необичайности. Мястото на появата било странно. Случило се до първото езерце спокойна вода във Вселената на хаоса. Поразени от собственото си учудване, пазителите видяли подобие на отражение във водата. Душата, която сякаш се оглеждала - непривично действие за себодобните й,  се отличавала и с нещо още по-необичайно. Движещите се в нея потоци се опитвали да се групират в гримаси на отчаяно невъзможен порив за изрисуване на усмивка. 
           Душите не се усмихват и не пазят в себе си като белег тази част от красотата на човешката същност. Бдящите ангели виждат много усмивки. Пазителите знаят, че хората се грижат истински за душата винаги с усмивка на лицата си. Но душа, която се опитва да се усмихне те нивгже не съзирвали.

            Двете ефирни създания не били нови в занаята си. Знанието, че всяка душа трябва да бъде подслонена било основното, но опитността за действие в подобни странни ситуации се придобивал с хиляди години служба. Затова ангелите внимателно прегърнали душата и я понесли в себе си. По пътя избрали добро и спокойно място за нейно ново убежище - миниатюрна синя планета. Подписали се в специалната небесна книга. Допълнили още, че заедно ще бдят и се грижат над дареното с душа новородено. Подобни действия са абсолютно недопустими за каноните на тяхната бюрократична служба. Правило първо гласи: „Една човешка душа може да бъде наблюдавана и обгрижвана само от един ангел”.

            Родило се момче. Проплакало с усмивка и засукало спокойно. Било игриво и весело бебе. Рядко плачело, махало доволно с малките си ръчички и се радвало на всички. Вечно усмихнатото невинно лице и неразбираемото гугукане правили родители и близки безкрайно щастливи. Ангелите наблюдавали това с допустимо  любопитство. Люлеели се спокойно на своите небесни и безкрайно дълги люлки.  Политали рядко, само когато се намесвали с малки и съвсем леки докосвания. Насочвали детето като го пазел ту от огън, ту от лед в неговите игри. Често го оставяли и да тупне, или да се опари леко. Важно било то да  добие нужния опит от грешните стъпки и на необходимата болка. Момчето растяло. Пораствало. Бърборенето се оформяло в думи. Случило се обаче нещо непредвидимо.  
            В небесните хроники някога  записали това. Детето проговорило, нямало нищо чудно, но още първите произнесени думи докоснали близките му със силата на чиста светлина. Хората засиявали когато го слушали, но се чувствали объркани в реалността на дните си. Малцина от тях  били готови за подобен внезапен благодат. Осъзнаването си на тази планета човек достига бавно по дългия, мъчителен и красив път на прераждането.
            Ангелите никак не били доволни от случващото се. Пазителите на познанието не усещали страхове, но знаели, че подобна сила е страшна за един човек. Разбрали, че са сгрешили, и че грешката им може да доведе до множество беди и нещастия. Нямало кой и как да научи детето да живее като човек и ангел в едно. Сред себеподобните си то нямало как контролира правилно силата на дарбата си. Нужно било да се стори нещо. Ангелите, въпреки опита си, не знаели какво да направят. Замислили се, което е нетипично за безгрижната ангелска същност. "Животът е безценен.  Не може да бъде отнеман никога, по никакъв начин, от никой." Това било друго основно правило. Така първата им мисъл отлетяла.  Решението, което те търсили, трябвало да промени частици от миналото, да е постоянно и устойчиво в настоящето и да има незначително влияние върху съдбите на хората. 
          Ефирните притежават сила и власт върху времето, но я използват  рядко. Необичайното и чудесата плашат хората. Затова потърсили съвет от Пазителите на тъмнината. Те ги изслушали внимателно. Веднага предложили решение. Ангелите го разбрали. Побързали да сторят нужното.....

/следва продължение/ 

вторник, 7 февруари 2012 г.

MMXXVI


-  Светлина, готова си?
Гласът свърза двете плахо раздалечаващи се светлинки, опитали докосване в непрогледния мрак на разширението в тесния тунел. 
Пещерата, която бе кръстена от откривателя си ( бивш финансов посредник и новозеландски овчар към този момент)  „Началото”,  криволичеше в пространството и "вероятно попадаше в капаните на времето". С това относително безсмислено  твърдение, почиващо предимно на теоретични постановки и купчина минали и бъдещи догадки, група учени се опитаха да обяснят постоянно променящата се конфигурация (внезапно изчезване и поява) на плетеницата от коридори, свързващи огромните непроучени кухини. Другата част от академичната общност, която също изучаваше природния феномен от  удобните кресла в кабинетите си, изчакваше в поза  "мълчалива многозначителност". Изпратените роботи- нано изследователи не помогнаха, защото навлизайки навътре, без причина изключваха системите си за работа и сигналите спираха.

Ръкавицата нахлузена върху малка ръка се сбра в юмрук и се заби в калната подметка, изпречила се на пътя ѝ.
-  Хм, питам се, дали червеите се обичат истински? Задавам си този въпрос всеки път,  когато опитваме да се целунем на мръсно и тясно място като това. Давай, да продължаваме.

Запознаването им не можеше да бъде запомнено с нищо добро.
„20 годишна пещернячка попада в смъртоносен капан на подводна пещера”.
Тъмно заглавие. Под него бледи букви, сменящи цветовете си, подредени в свита колонка, описващи случилото се в специализиран и едва триизмерен новинарски сайт,  без прикачен допълнителен звуков файл.
Тогава никой не повярва, че е оцеляла. Всички я  бяха отписали, освен „моята луда хлебарка”, както тя, с благодарност и усмивка, доста по-късно нарече човека, който рискува и я измъкна. За изпадналата в бълнуване от ограничената липса на кислород, спасителят бе многорък и ужасявашо грозен. После той си тръгна, а тя попада за месец в болница.
Други медии нарекоха спасяването и "чудо" и се разровиха.

Под земята се оказаха и година по-късно, при повторната си среща. Безопасният уют на цивилизацията го достави чист и красив и тя го разпозна в метрото,  в което съдбата ги разминаваше всеки предходен ден. Тя се прибираше след снимки, а усмихнатият младеж със смолисто коса  и още по- тъмни очи, отиваше да забие с бандата си. Обитаваха съседни жилища, в непосредствена близост до нов (пореден) приказно зелен кът в мегаполиса. Мяркайки го от другата страна,  тя  веднага сви юмруците си и едвам сдържа нахлуващото първично желание за крясък.
Уговориха се с подвиквания и маймунски знаци за следващия ден, преди безшумно приближаващата се в електромагнитно поле шарена мотриса да ги раздели. За кратко.

От тунела се измъкнаха еднакво уморени. Строполиха се безмълвни на земята.

След срещата на повърхността, на момента решиха да рискуват и да съберат приключенията и себе си в едно. Получи им се. Паснаха си с лекотата на пролетен вятър. Подреждаха, чистеха и готвеха заедно като за начало. Той я учеше да свири на китара и посещаваше репетициите ѝ. Тя се опитваше да открие в него певчески умения и почти не пропускаше изява на групата им. Обичаха се. Казваха си го често. Обичаха щурите неща и шоколада във всичките му форми. Изпратиха на роднини новия му телевизор. Във виртуалния свят потъваха рядко, предимно навън, ползвайки технологията  "умни дрехи". Последната спирка на метрото в подножието на планината свикна с присъствието им.

Тя остана да лежи и свали каската си. Той я целуна и се изправи за да огледа мястото.

В един и същи ден, всеки от тях записа другия и себе си в международната експедиция към най-странната пещера в света. Тя му направи изненада за Дивали, той избърза с подаръка ѝ за Коледа. Нямаха тайни по между си и до късно през нощта се смяха на съвпадението. Чудеха се само какво да правят с двете излишни, но ценни резервации и решиха да ги подарят на точните хора - избран мъж от нея и посочена от него жена. Поляха мъдрото си решение с чай и похапнаха домашни сладки. После дълго време се любуваха един на друг. 
Любиха се всякак, без да изключват лампите.

- Виж черно нещо. Опитай ти също. Малко е толкова, голяма тежест. Не мога вдигна го!
Тя се засмя звънко на думите му. Чуваше го слабо, но чувстваше себе си като принцеса, която е пред очаквания с нетърпение спектакъл на своя обожател. Видяла бе кутийка с пръстен съвсем случайно, при пренареждането на общия им багаж.
Повдигна се с лекота и почисти внимателно, но в никакъв случай бавно калта под капеща вода. Погледна отражението си в малкото езерце сбрани капки. Видя усмихнатото, щастливо лице и свободно падащия червен водопад  на косите си. Водена от светлината  продължи тържествено напред, тананикайки си весела мелодия като бързо- бързо застана до него. Погледът и с надежда се насочи към осветената ниша в скалата, но точно преди да се фокусира върху мечтата си, за миг затвори очи. Още от дете се бе приучила да извлича специалното от всеки един момент. Отвори очите бавно, погледна и преди да запее... се олюля.
„...Когато видиш тъмнината, ще ми върнеш камъчето.”
Спомни си "онази" среща. Не бе сънувала детството си. Миналото и настоящето ѝ се сляха, преплитайки годините. Приказките съществуваха и щастието и преля в сълзи..
„Ухаааа!” 
"Племето" ( майка, по- голям брат и тя самата)  затанцува победоносно в мислите и.
-  Иша, загаси лампата за секунда, моля те. Искам да съм сигурна.
Той я пусна. Беше я задържал да не падне, с останала скрита от нея плахост. Светлината угасна. Пред очите им, в мрака на пещерата, тъмнееше невъзможно черно камъче. Момичето си припомни всяка дума и се усмихна. Светлина сви ръцете си в шепа, разтвори ги и от тях се появи друго такова камъче. Бавно извади светлината от дланта си и я постави внимателно в малката вдлъбнатина до тъмнината. Двете камъчета засияха в едно .
-  Иша, не се страхувай. Хайде да се връщаме. Ще пропуснем втора вечеря, ако не побързаме.
-  Светли, после обясниш мене какво се случи. Обещаваш?!
-  Хахаха, колко добре говориш български, Иша. Обичам си те!

събота, 4 февруари 2012 г.

всъщност

тема „пребиваване”
... - живот;  - чувства; - вода; - бяло; очакване; + черно; +  това; + 18; + изпепеляване; +..
Странната безмислена съвкупност „ акуа витае& сън” изключи системата за отчитане и сви двата си крака за да поседне. В миналото, доста преди да се откъсне от корените, тя представляваше няколко рафта прочетени книги. Нощем сънуваше, че е дете оставено лятото от родителите си при могъщи вълшебници. Тръгнали бяха в други посоки.
Тогава реалността, която е боксьор свръхтежка категория, на няколко пъти шамароса библиотеката, дори изгори част от книгите..
„ Бяла пустиня, зелена пустиня, градска пустиня, каменна пустиня, пясъчна пустиня..милион мисли, крачки и капки за цветя.”
Научи се да се саморазглобява като идея. Сглобяваше невъзможността си където поиска. След бруталната реалност, реализмът разтвори същността си в хаотичните потоци на лятната буря с гостуващ вятър-постановчик.
„ Блатото е най- уютната къща без стени и покрив в цялата приятелска Галактика.”
Сънуваше, че е възрастен с пистолет и писател на кратки драми в бяла мека подвързия.
Разглоби човек, после още няколко. Опита се да сглоби личности. Останаха части, с които украси елхата.
Вчера вечерта бе включен в няколко любими системи за поддръжка и пречистване. Автопилотът работеше неуморно, винаги когато копчето „обич” бе щракнато надолу.
Заспа и сънува, че разказва света.
„ Двете морета образуваха ивица безнадежност в опита си за целуваща слятост.”
Законът на ом, повтарян като мантра привлече подслон- „ гараж на умората”.  Разглоби тъгата и я сглоби в усмихнат пистолет, стрелящ със сапунени мехурчета в представленията на оранжевата палатка.
Попадна в началото за да установи, че времето бие до смърт. Побягна на парчета и се скри в дупката. Изгони заека, опече душата му и направи банкет за призраци и камъни. Покани лудостта на танц, тя се изсмя презрително.
„ Островът емпатира безкрайното море.”
Написа и това в малкия тефтер.
Еволюцията превърна птицата-орел в птица- сервитьор, който търси  риба за да нахрани уморения пренаситен свят и себе си.
Какво ли ще се случи, ако изключа всички бутони?

обяснения по тема „разглобяване на същността”.
Съществуването като идея е съвкупност от точки намиращи се в различни състояния. Сред тях няма задължителни и постоянни елементи. Точките не са приятели и врагове. Основното в „пребиваването ни” е страхът от „изпадане”. Изпадане няма, защото веднъж/някога започнало движението то би трябвало да продължи до изчерпването му, което би могло да е  осъществена крайност( нищо)/смърт на началото( всичко)
Фиксирането ни се извършва спрямо осъзнаването ни.
Човечеството е осъзнато на физическо ниво/точка.
Всеки един човек „търси” начини/път да излезе от това ниво осъзнаване, свързващи го с понятията „ време”, „материя”, „духовност” „ тежест”, „щастие”, „ добро-лошо” и т.н.
„Животът ни” е огромна смесица от точки, на които всеки от нас придава качества.

тема „идеи”
пластелинов анимиран свят
1.малко само дърво/фиданка, около което играе дете ( прескача, прегръща , дърпа..)
2. дървото пораства бавно, преминавайки през изпитания ( бури, снегове...)
3. покрай голямото дърво минава човек, който дъвче откъснатите от него листа
4. минават други хора, които обелват кори от него за(  рисуване, топлене, лодки ..)
5. „съблеченото” дърво е съборено и нарязано
6. дървото е превърнато в  пълна цигарена кутия ( ствола- кутията, клони-цигарена хартия, листа-тютюн)
7. кутията е изпушена и захвърлена някъде с остатъци от фасове вътре
8. намерена от дете, което прави с/от нея всичко( рисува, вае, посажда.. )









четвъртък, 2 февруари 2012 г.

неделя

 "Четирилистна детелина с детски копнеж. Мечта за звезда.
  Успява. Изгряла в небосклона. Свръхнова надежда.
  Навън светлина. Красота.
  Тъмнината втаена.. Живот тишина.
  Звездата угаснала. Бързо. Убита от истина.
  Доброто за всички ни. Реалността.
  Щрак и  финал. Завесата паднала.
  Сцена отворена. Спектакъл тъга.
  Колоната тръгва. Смирено от ъгъла.
  Тълпата минава. Хербарий в кутия отворена. Говежда тълпа.
  Цветята се трупат върху ледени мисли, поискали прах..
  преди да потънат... в морето-мечта.”

Неонов надпис. 14:30. Тъгата отсъства. Няма я. Прогонена от мен. "Чиба", "къш", "омитай се". Имена на сълзите, изкапани зад колона, подпираща залата. Нарекох тъгата курва. Тя изкряска подплашено, но остана при другите. Зла вещица. Ненаситен вампир. Поисках да махна и дрехите. Смешно гол, донякъде чист да остана. За да бъда лудостта. Временен бунт и искрен бент срещу черната, сълзливо- лайняна река.. поток от жалостни, двукраки огледала..Кому е нужно поклона пред мраморна кутия за обувки с положена в нея замръзнала вечеря без шанс за вечерня???
Не посмях.
Преминах и аз. Целунах живота отминал. Емпатирах смъртта.

Планирам времето назад.

Царевица се бере от цялото семейството. С кукуруза се отглежда дебелото прасе и вечно гладните кокошки. За зимата. За Коледа. И за бурканите. Помагат целия род и приятелите, както си му е ред..
Талигата се поклаща бавно. Клатушка се по буците на трошливия път и докосва чужди редове, пред които наизлезли за клюкини бабушкери,  с едноцветни забрадки и избелели сини манти, цъкат с език при вида на бригадата. Градската челяд. Единият, полегнал отзад, опнал антената на модерен телефон чопли  ухото си в лежерната, неделна сутрин. От време на време продава и бира. "Светофарите и пивоварните нямат почивни дни", ми казва. Смее се. Вярвам му.  Защото е лято, и защото съм виждал как бирата "се пренася" прясна и ужасно студена по улици и пътища без правила от живи контейнери, смугли и руси бидони...

- За нас са, за нас. Давай  "облаците" насам.
Насърчава сервитьорката от пъба, притеснено застинала с мисълта,  че е объркала поръчката в навалицата. Оставила ни е двете тъмни халби и крилцата, но държи на таблата двата големи зелени коктейла. Повярва му. Пием. Бира-облак-бира. Гледат ни странно. Облаците сбират дъждовните похотливи желания на моя приятел, който изчезва за час, час и нещо. Телефонна любов с далечината. Опитвам и аз. На бара биха ми  вързали само мухите...

..и водки "Търговище", преди, с миди от италиански консерви, и празни ученически джобове на турски дънки и якета върху уютно-приспивна мебел.
"Ще мием чинии ли, кво ли?..Да бе, как ли не. Отивам към къщи за кинти."
Отговарям в миналото, отварям очи и механично приемам подавката. Сцената е преместена в по- малка зала. Глътвам на екс водката и поглеждам към екс тълпата, която разпиляна на части преглъща спомени.  Всеки, своята хапка. Пиесата "мънкане"..

"Мачът на звездите"- за първи път по наша телевизия. Киризим  енбией кумирите, на пуканки и кола. Нощен цирк:
- Глей ги бе, тия са като кеча, пълна бутафория ! Ама само къв чадър..уаууу !
Гледаме ги до сутринта. Той бил истински фен. Истински фен е.
В другата стая. Стени с плакати. Десетки касетки музика. Немски списания. Бъдещи концерти.
Очи с пламък, облян от водопад....