хелоуин

Припадна на третата бира, някой учтиво бе предупредил очите, инак излитаха извън орбита, те дръпнаха щорите, после този някой изключи гравитацията и тялото рече "туп".

-Ицо, позна ли какво съм?
Петя го преследваше. Откакто бе официално разведен и тя официално се влюби. В офиса жегата растеше, племето танцуваха пого и миришеше на Африка. Глътна си уискито и се втренчи в нея- бе нахулила до раменете орисуван, вероятно с детски бои кашон с мигащи светлини.
- Мязаш ми на машината на времето, но стария модел, който получава пенсията си в бъдещето и в миналото.
- Не позна, не позна- лампичките и диодите запримигаха дружелюбно- Аз съм мистичния джубокс, йеее. Коя песен искаш да си пуснеш?
- Мога да съм ти баща, хлапе, даже и дядо; повече ниска, отколкото пълна, майка му също бе останала твърде далеч от заветните един и шейсет, миловидното лице, ледени ръце с къси пръсти- лятото го погали докато оставяше документите и той се разтрепера от студ, разполагаше с младостта й, имаше и доволно количество алкохол, но все пак го отблъскваше.
- Чашата ти, празна е. Ще донеса нова и пускам нещо жестоко!

Оплете венеца от розите, които подряза, домашната бяла аристократична роба бе на дядо и- актьора (балерината, алкохоличката и добрата жена, той почти не пиеше) и седмица преди купона спря да се бръсне.
- Шефе, не ме кефи идеята. Пропускам.
- Христо, ще дойдеш, вярвай ми, защото така пропускаш и понеделника след Хелоуина, и вторника, и срядата.. Купил съм кашон малцово. За всеки по бутилка.
Христо потупа по рамото "мазното копеле", Борис се усмихна препълнен от благодат и излезе.

Секретарката разклати чашата с леда, тикна я в ръката и забоде едната слушалка в ухото му- Синатра. Той я изпи на екс. Целунаха се в таксито. Цезар ги водеше победоносно към клуба. Момичето с луничките и лампичките се гушеше в скута на слабото тяло.

Някой дръпна рязко щорите и пусна радиото в главата му. Очите разпознаха една след друга формите: слънце, кръст, войници, сцена от недопрочетена, но подарена книга на Булгаков и Петя, която адски много приличаше на собствената му майка- Мария. Единствено не усещаше венец на главата си. Вероятно се бе спасил в таксито.

(30.10.2014, влак София- Варна)

радмила

Улицата ни е чиста. Истината ви казвам. Никакви листа, торбички, или фасове. Крачим с есента по нея, бързащият съм аз и спокойните мисли ме следват. Ето ви едната. Мисля да продължа да уча тук, в България. Университетите са добри, не са перфектни, но добри. Политиката не ме вълнува особено. Чувствам се свободен. Земята и хората са ми близки. Чаткам математиката и компютрите. Амбициозен-да, без да съм надъхан за кариера. Всички ме смятат за задръстен, дори леко смахнат по темата, но истински луд е баща ми. В края на 80-те, само със седем инструмента и ината си, за година и нещо той е проектирал и е построил десет метрова яхта, която е продал на едни германци и с дядо вдигнали дом за мама- „за чудо и приказ“. Тя обаче ме родила и си тръгнала. Не и се сърдя. Не я и помня. На снимки е ужасно красива. Всеки има право на щастие в огромния пъзел на живота. Така мисля. Татко не се ожени втори път. Но стига съм дрънкал, че не остана време да се изфукам. С дънки „Панака“ съм, като ония, от едно време и бързам за първа среща. Дънките са нови, „чистак-бърсак“- купешки израз, бащата ги пробутва.
- Виж ми китайските гуменки, виж ги де, погледни. Десет години ги имам, не са ли чистак-бърсак? Как успя да скъсаш маратонките си?- гуменките стоят прибрани под леглото в спалнята, ама тихо.
- Тате, трябват ми кинти. Срещнах едно момиче, на стената за катерене, страхотна е, забавна, ще ти допадне. Има татуировка на гърба и индиански обеци. Знаеш ги, от онези, dreamcatcher, дето ги продаваха музикантите на плажа.
- Ей толкова стигат ли ви?

Бащата е ебахти пича. Аз му вярвам, той има има доверие. Бог е, какво друго мога да кажа!? Винаги бие на скрабъл. Сега финансира чувствата ми с цели петдесет лева! На излизане видях, че е оставил метлата пред входната врата на къщата. Веднъж вече я крадоха. Завчера купи тая, новата. Пролетта го зяпаха, смяха се с гърбовете, ама сега и комшиите метат отпредето си и пушек се вдига. Татко знае поне хиляда и една истории. Разказваше приказки седнал в леглото ми. Като Йовков и Елин Пелин е в едно! Тръгне ли, говори бавно, с прости и ясни думи. Той ми обясни, че Панака е старото име на река Златна Панега, на която се намира град Луковит. Ние сме от Плевен. Морето е малко далечко за мечти по яхти, нали? Когато бях на седем ме поведе с регатата ТИД по Дунав. Аз затова си падам толкова по рафтинга. И мотор ми купи, „Кавазаки“. Обичам татя си. Винаги си помагаме. В градината, с животните, при дърворезбата, на която внимателно ме научи. Ама вие да не помислихте, че майка ми, или щастливката се казват Радмила? В никакъв случай. Преди време, в двора на училище, някой се провикна- „Радмила“ и аз се влюбих в това име. Звучно е, радостно е и сякаш носи вяра за доброто в себе си. Искам, ако имам момиче, живот и здраве само, то да се казва Радмила. Срещата ни е под кестените до близката бирария. Нося си отварачка за бирите- марковата „Панака“, която върви в комплекта с дънките. Ето я и нея. Приказница е. Ще я прегърна, затова ви оставям с хубавата есен. Не се сърдите.

хората дълго се търсим

хората дълго се търсят
после се крият, защото правят любов
после строят откровение
после работят без кеф
после дните потъват във думите
после изплуват само проблемите
после е есен
после е утре
после е никога..

но днес
днес е неделя
днес е октомври
днес е живот
днес се обичаме



донадено време
един сладък час сън
и сладко от дюли
спим, спим, спим
с лъжички в уста



снежни човеци
в тъмни облаци
пролетта топло
вали

писъкът

идва от бездната и помита звезди
като листа по дърветата
едвард мунк е прав
ти също

сложен чайник
топъл чай доброта
петте малки чаши
три малки прасета



косъм по косъм
съшивах порива на вятъра
с косите ти



вкусно, без стих

тя опече домашни сладки
той написа стихове за нея

той сви стиховете на фуния
тя пусна сладките вътре

той каза: "много са вкусни"
тя се усмихна, тя се усмихва

тя каза: "обичам думите ти"
той се усмихна, той се усмихва

из "релеф на живота"

болката
и тя е светлина
тъмнината
и тя е топлина

докато вали, все ще вали

Листовките в кутийките на хаповете, кутийка подир кутийка, са неразбираемите за човека разкази следващи специална форма, в която въведението обяснява ползата от четенето отнесена към доброто ни, а едва в епилога се разкриват скритите опасности. Тялото ползва завръзката между химия, думи и вяра. Амин, да бъде, добре е казано! Разправят още, че пиша откачено и ме съветват не на шега- „пий си по-редовно лекарството“. Хор на хората, не пия хапчета. Не защото не вярвам в месията Наука, която все някога ще се претвори в чаша на Сътворението, сигурен съм, но предпочитам мистичния взор на Енхедуана и отнесеното зяпане по небето-вода ми е кеф. Мисълта броди към траекторията на неизбежното, което ще бъде и вече е отминало, из пътеките на живота между звездите, в мечтите на Ешер, Буда, Гог, Гауди, Юнг, По, Тесла, или всички мъченици в собствени тела. Каква е сянката на тъмната материя? Питам Него, намесен е, защото в пирамидата винаги има крещящ живота върховен невротик. Той/Тя мълчи. Опитомил светлината и опитомен от нея, Бог гали преимуществено бързата храна в микровълновата, или новите коли с умни фарове- проекции на Слънцето, и пак не отговаря. Розите бодат тихо със своите малки пирамиди и ми подават нежна ръка. „Вратата е автомат“и излизам убит от всекидневието сред тълпите, следван неотлъчно от сянката на магазина в рекламен блог. Облян от върховното щастие „покупка“ подхващам дистанционното като  револвер. И пак „дум- дум- дум“, и отново „бам- бам- бам“  достигам задължителните детски анимационни „порно“ канали. Телевизорът, защо застрелваш мен с неразбираеми и смущаващи за човека-дете образи, нали по-горе умрях? „Разправят, че пиша откачено“ и после питат, „защо поставяш себе си в кавички?“ Изписвам си лекарство. Не обичам писането, никак даже. Смешно е когато сценарият е сътворен през теб, в теб, но ти самият си изгубил (не си имал?!)  достъп до тайните страници на подсъзнанието. Природата е чувствителна, харизматична и притежава чувство за хумор, но отказва да бъде черпена по баровете. Мълчи си. Змия е тя, която се върти около пилона, изяжда ябълката, плода на човешката психика до дръжката, до върха на копието и сяда пред компа. Духовният  ми учител е вятъра. Духа си завалията. Духа ми. Понякога ми се иска да изпия възможността на бягството- през релсите на реалността, към себе си, но гравитацията присяда на леглото в образа на детето, прегръща ме и превръща балона гордост в пряспа, от която пак тя и всепомитащият непоклатимите стълбове разум ще направят топка по топка, прашинка по прашинка човека с горещо сърце, с нос от люта чушка, с очи от кестени, с цип за устни и с кожата от бодлива тел и ще му вдъхнат емпатията. За какво по дяволите служи венеца от тръни в системата от прозорци? Парадокси на раждането. Влакът за спирка прераждане закъснява, защото дървото на живота, затрупано от дума на дума, е паднало върху релсите. Бог крещи в невъзможен за хората честотен резонанс оставащите минути. Шаманите танцуват екстаза на ритъма, хулят все и пикаят отгоре ни. Дъждът. Епилог. Шанс, или прокоба на вечността? Наздраве хора, пия все по- редовно чай с вода от небето и похапвам чесън и ънкъл боб, същият, който написа манифеста- „За бягащият без дири съвременен  човек, или защо все още пърди дявола“. После ще спре. Ще сляза на спирката и ще се прибера у дома. Хейма- там. Ще съблека тялото, за да облека одеждите на небето. Но това е утре. Звездите все още се валят по бялата стълба. Утайките от чая са бреговете на морето от паднали в забрава богове. Чайкикрещятимето.

приказка за с.

Когато С. била съвсем малка, нали всеки е бил дете, обърквала конците при своята игра. Например, човек тъкмо порязал пръста си и тя „хоп“, хващала го за ръка, друг чупел крак без фатален фатализъм, пак същото, невнимателно влизащите в реки и морета отлитали ей така, за нищото, но най-често и най-бързо тя отвеждала децата. Може би искала приятели за други игри, знам ли? И С. никак, ама никак не била сигурна в себе си. Затова потърсила за съвет прастария Безкрай, който в дъното на коридора полагал грижи за новородения си племенник – ужасно плачливият Бог, свободно смучещ някой от пръстите на двата крака и многобройните си ръце.

   

          - Здравей, чичо Безкрай, може ли да те питам нещо?- С., която била в най-новата си рокля и с най-красивата си панделка, направила учтив реверанс.

         - Здрасти, хлапе, питай. Ние дъртаците сме затуй, хахаха!- усмихнато се озъбил старецът и я погалил  по русата  главица.

        - Чичо Безкрай, мисля, даже съм убедена, че прибързвам в играта и хората рано напускат това ниво. Ти какво би ме посъветвал?

Безкраят разтеглил предългата си бяла брада от ланшни звезди, отпил глътка силно турско кафе и разровил из джобовете, уж за бонбони.

      - Мило дете, всеки има свой път, или своята пътека. Пътищата ни държат за ръка и ни водят. Но хората едвам се изправят, тъкмо са прогледнали и затова, въпреки помощта, лесно се спъват и падат. Обаче ти се поразходи из техните сънища. Там картината е добра и ясна. Чрез сънищата човек вижда хилядолетия напред и встрани. Надникнеш ли веднъж, ще си по-спокойна… Аз май свърших цигарите.., не се смей, хлапе, всеки има пороци. Ще отскоча до преди, а ти хвърляй едно око на пеленачето, защото Времето е станало голяма досада, все о` млетва сметките.

      - С удоволствие, чичо Безкрай, Бог е такъв сладур!

И днес играта на С. е все същата. И отново, макар последвала съвета на Безкрая за сънищата, и макар да се представя за пораснала и помъдряла, тя си остава хлапето с рокличка, панделка и сандалети, което бърза да ни поведе. Защото, кой не е бил дете? А(да), щях да забравя, онова гледане на бебето Бог от детето С. доведе до.., но вие, ако любопитствате, питайте в сънищата си Тъмнината, тя знае повече от всичко, или някой психолог-терапевт.

спирка къпинка

В горещото поле на скиторене, сред къпинажа, с теб попаднахме на железопътната спирка, чийто покрив вероятно бе отлетял подир птиците. Разпознаваше се единствено по губещия тухла след тухла първи перон, празната кутия на часовника и скелета на пейката прилепнала в основата на грозната фасада. Линиите бяха изтръгнати, но редиците черни мравки около нас наподобяваха релси. Добре, че не сплетохме посоките си; малей, как само хапят тия войни принудени да защитят своята общност! "Спирка "Къпинка", стана й кръстница, е хубаво име за гара, в която тръни сменящи разписанието са и хартията за външния нужник, и целодневната безплатна охрана, и чакащите пътници. Къпините бяха чудовища. Късахме ги до пренасита, целихме се с плодовете, пак ядохме, пълнихме термоса за лед, правихме любов под близката круша и голи и омазани в къпинова кръв по залез цамбурнахме в хладния поток. Дорде смъквах мокрото и зъзненето по теб с тениската и пръстите си и разказвах за „призрака-воайор на кантонера", ти засочи нещо зад гърба ми, извика- "ето го, мисля, че е той", лудешкият ти смях ме бутна на земята и сякаш вятърът те понесе към слънцето, та чак при жп линията. Снимките на светещите ти ръце и лице, които весело посрещнаха и изпратиха „пътника“, после и "Варна- София"-та, вече са картинки в дъвките „За сериозни хора“. Любимото ми рошаво плашило до огромните, вечно бързащи червеи, с десетки подредени отворени очи по тялото. Нощта ни предложи умората като такси, помниш ли? А на следващия ден се надигнахме в два след обяд и закусвахме къпини, пържени филии и сладолед.

амплитуди

откъснато цвете-
вече е наше дете
изгубило пъпната връв
със земята

в тъмнината
навън е вътре
вдишай утрото

два моста
между тях река

търся себе си
по дърво, вестник и камък
и жаба да съм
бих се целунал

няколко стръка
в черно-бяла ръка
тихо шумят

квадратна пустиня или
лабиринт на мечтите-
следващата стъпка
на кръглоликото море

кратък термометър

емпатия
апатия
ампутация
репутация




никой не прибира море
в кибритена кутия-
така си мислеха и клечките
и свещите




порастваш в свят
който расте чрез теб
излез от него
виж себе си
лесно е




матрьошка

кутийка за бижута
в шкафа за дрехи
в нашата стая
в празната къща
чужд град
пълна със спомени-
зимни, студени
мушици

като бързите капки
вече сме локви
преди да съжалим
преди калта