детската площадка

На детската площадка бяхме само аз и детето с летните дрешки. Не виждах наблизо възрастни, но не се и притеснявах- семейството със сигурност моржуваха, като каляваха духа и тялото, през октомври и ноември в Тюленово. Свит под гъбката зяпах телефона си. Люлката ритмично щържеше. Изведнъж звукът заглъхна. Погледнах. Люлката бе празна. Извих поглед, седнало под дърветата хлапето събираше листа. Забих очи в нета.
- Наведи се още. За теб е.

Стреснах се. Не бях усетил нищо, а детето бе доближило на сантиметри до лицето ми венец от шарени листа. Наведох се и.. вече приличах на жизнерадостен есенен хаваец. Липсваше само сърфа; нищо, че "сърфирам" по няколко часа на ден. Детето засия от радост.
Черно-бялата котка се промуши под оградата и се заигра с гумените парченца на площадката. Сянката на детето внезапно се дръпна и подгони котката. Двете прескочиха телта. Усетих друг хлад.
- Ти.. ?! Ти си смъртта, нали?
- Да. Аз съм смъртта. Искаш ли да си играем?
Подаде ми ръката си. Малка, детска, топла ръка. Как да откажеш на дете?!

Малката част от тялото наречена нищо

Марианската падина ме бе присъединила към групата „Бездни, пропасти и дупки“. Надникнах- в дупките, в себе си. Хванах вярата за опашката. Изкатерих науката. И се измъкнах. Отписах се от групата.
Не членувам в групи. Трева и вода има навсякъде.
Никой не е ме питал, искам ли да съм: българин, чавдарче, пионерче, комсомолец, войник, работник, фен, партиец.. Достатъчно ми е в аквариума. Клетката на собственото ми тяло.
На изток гранича с лудостта. На север е детството. Ревнувам единствено от себе си. Навътре е сърцето. Извън, като врата, смъртта.
Обичам живота. С разума сме в едно. И съм най-големия егоист. Сам „изяждам“ цялата - своя и чужда - болка. Свит до семката превръщам болката в капките светлина, която се стича. Другите пият. Всички пият жадно и после ме обвиняват – „Не ставаш!“. Не си правилно-социално-материален. Не си принципен, не си добър човек. Мързелив си. Завиждаш. И изобщо що за човек си?
Казах ли го ясно? Обичам живота.
Честно. Опитвам се. Работя. Изкарвам колкото-толкова пари. Снимам. Пиша. Ходя. Споделям. Протягам ръце. Прегръщам. Целувам. Част от цялото съм. Играя играта. Защото, нали разумът. И другите. Хора сме. Човек съм. Опитвам се. Събуждам се. И изчезвам.
„Не се прави на интересен“. На какво да се правя? Нали съм направен. От кал и дух. Нали съм илюзия. Накъде повече.От кого повече? И защо? Имам всичко. Обичта е. Жив съм.

Миналото

С миналото сме в особени и сложни взаимоотношения. Определено не сме във връзка. Липсва контакта, в който да се включа. Целуваме се добре, но то не излъчва топлина. Ако се замисля - нищо особено не излъчва миналото.
Понякога аз съм котката, или кучето и миналото се грижи за мен. Храни ме, гали ме, дава ми подслон. В други моменти нещата се обръщат, миналото се превръща в тигър, който обикаля  клетката и копнее за плътта ми. Аз храня тигъра със солети, чипс, дъвчащи бонбони и черен шоколад.
С миналото слушаме една и съща музика. Позите, които ползваме са стандартните. Лъжите също. Миналото е добър актьор. Аз, само имитатор.
Когато миналото приеме човешки образ - с познати лица - и ме поставя в средата на всичкото, за да ме обвини в грехове и грешки и да прочете своята присъда, аз се премествам встрани.
Миналото е реката, която тече. Назад. Аз съм лодката. Стигнем ли до извора, до началото, ние се сливаме. И тогава трябва да е и е обич. И тогава не е.
Миналото е пролет. Аз съм есен. Кое е първото? Какво губи лятото? Най-малката стрелка на часовника е най-обичаната.
Миналото изяжда настоящето и изплюва (изсира) бъдещето. Сега- скучната форма на някога. Утре е черното под ноктите.
С миналото сме приятели. Пази ме да трупам бъдеще. И ме застрелва. С истината. Аз рисувам сънищата му.