Мо излезе на терасата и протегна двете малки ръчички
силно напред за проверка. Тя никога не се доверяваше само на очите, или на
едната си ръка. Друго си е лявата да потвърди и допълни споделеното от дясната!
А момиченцето вече се учеше да пише и с двете си ръце- за по-сигурно, което
смущаваше и объркваше милата госпожица в училището. „Няма я мокротата, ура-а-а!
Нюречета, слушайте ме с особено внимание- знаете,че не обичам да повтарям!
Дъждът си тръгна и аз отивам на площадката. Вие
оставате тук, самички!! Нещо неясно?“ Трите безстрашни патета- синьото, жълтото
и червеното, това и чакаха. Те тръгнаха по парапета, поклащайки се напред-назад-
8 пъти по цялата дължина. Мо направи с двете си ръце мощен бинокъл- в същата 8, но полегнала- и очичките й
скочиха в близката тераса, изкатериха перваза и.., както се предполагаше.
Пердето висеше дръпнато до средата на релсата- техният пореден, най-таен
уговорченски знак. Децата се срещнаха на люлките. Момченцето, което дойде
първо, забърса с хавлията задигната от панера с прането двойната дървена седалка.
„Благодаря ти, Майки. Мисля, че знам, защо не можеш да говориш. Баба казва, че
Бог чува и разбира всичко, но нали е ужасно мъдър и никога не дума право на хората. Затова, виж
Майки, ти и да не щеш, вече ще си моя личен Бог.“ Зеленоокото малко божество,
което бе на годините на момиченцето, но бе по-дребно, се притесни, изчерви се и
опита да прикрие своето първо странно усещане в мократа кърпа. Нахаканата Мо
обаче хвана ръцете му, дръпна ги леко надолу и двете деца разлюляха и
заскърцаха люлката толкова шумно, че позаспалите капки набързо се раздвижиха, сляха
се като поточета по улеите помежду напуканата боя и се вляха в най-малкото от
дребцънките езерца на площадката. Точно след половин час игри и локвошляпане,
Мо и Майки и щастливите им сенки- оМ и икйаМ, изтичаха до колата на леля Краска.
Майката на момченцето ги откара до приюта за кучета, който ги посрещаше за
пореден път. Децата постлаха шареното
килимче пред една от клетките, бутнаха встрани сандалките си и седнаха по
турски. Мо разгърна на отбелязаната с конец 32 страница от най-любимата си
книжка- „Пипи Дългите чорапки“ и започна да чете на глас. Кучетата и
кученцетата до едно слушаха, сякаш в захлас. Майки също не смееше да шавне.
Показват се публикациите с етикет Мо. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Мо. Показване на всички публикации
неделя, 28 февруари 2016 г.
сряда, 27 януари 2016 г.
Мо и Нюречетата
Рожден ден
Мо навършваше 5 години и по този повод, от мама и тати, получи страхотната плодова торта с 5-те шарени, еднокраки пирати, с фитилчета на шапките си. Когато другите деца се наредиха в кръг и музиката спря, момиченцето изду бузките си като платноходка и духна, за да прогони пламъчетата наведнъж от всички свещички. После бавно извади крачетата, изми внимателно всеки пират с топла вода на чешмата и постави бандата в кенгуру-джоба на любимия зелен гащеризон, който бе избрала за празника. Във вълшебната си стая, Мо побърза да призове Нюречетата, защото те бяха Тайната и не присъстваха на партито. „Пет и Три прави Осем.“ Мо бе влюбена в числата и математиката. Нюречетата заръкопляскаха одобрително, а Червеният даже свирна с пръст в уста. Мо малко се изчерви, затова сложи розовите си очила и погледна отражението си. Огледалото нарисува цифрата „8“ легнала върху чипо носле. Трите Нюречета, за които „Трите 8“ бяха и като Трите френски кифли с масло и макови семенца, се гушкаха преди съня. На Мо обаче не й се спеше. Детето разгъдилка Нюречетата, те се ококорчиха с всяко едно от Трите си очи - очички и най-великата битка с възглавници бе подновена от Великолепната четворка за ужас на Далия.
Далия
Мама внесе малката персийка в стаята и официално обяви: „Мо, това е Далия. Тя все още е бебе и всички заедно ще се грижим за нея. Разбрахме се, нали скъпа?“. Едва изчакала затварянето на вратата, Мо извика с пълно гърло: „Нюречета, това е Далия. Тя е нашето бебе и ние ще се грижим за нея. Хлип-хлип, ура!!!“ Мо, на пръв поглед бе като всички други дребни и пухкави момиченца, които предизвикват умиление и те карат да се разтапяш, виждайки къдрава руса косица на две опашки, чипо носле и големи сини очи с дълги мигли, но... Но въображението й я преобръщаше на кълбета и я превръщаше от прикритата бандитка в беладжийката, мечтаеща отдавна за жива играчка: „Най-добре е котенце, което да гнявя и таламачкам!“. Детето набързо извади голямата скучна кукла от бебешкото легло и я подаде на Жълтия, който свали шапчицата и дрешките й. Мо ги взе и постави кукленската шапка върху главата на шашната Далия, а после побутна Синия: „Бял, бързо, трябват ни памперси за бебе!“ Трите Нюречета не чакаха да ги подканват отново и се промъкнаха през тайната пролука, за да вземат от голямата стая няколко пакета носни кърпички; от тях те сръчно изработиха памперси за котенцето. „Мо, но какво си направила с Далия?“, хвана се мама за главата когато се върна и видя биберон в устата на свилото се в легълцето животинче в дрешки. „Грижа се за бебето, мамо, както ти си се грижела за мен когато съм била, ееей толкова малка!“ А Нюречетета се смееха тихо-тихинко, скрити зад завесите, с лапички пред муцунките.
Трите Нюречета
Трите топчести същества се появиха едновременно, но Синьото влетя от нищото, а Жълтото и Червеното се търкулнаха оттам в детската стая, която, ако можеш да четеш и речеш да посетиш тогава, или сега, е с табелката на вратата: „ Вълшебната стая“. Мо вече бе обърнала и последната кукла с главата надолу и опитваше да разменя сандалките с обувчици и обратното- обувчиците наместо сандалки. Синият се приземи на леглото, Червеният спря до лявото, а Жълтият при дясното детско краче. „Здравей, Бял. Привет и на теб, Червен. Намасте, Жълт. Вие сигурно сте Нюречетата, които сънувах.“ Веднага трябва да отбележим, че Мо не бе обикновено дете. Бебето бе проходило доста преди първата си годинка, а скоро прозвуча и първата й думичка: „Защо?“. На 3 годинки, Мо вече говореше, разсъждаваше и спореше, или поне опитваше да го прави, като голяма. Тати и мама бяха невероятно гордите родители на това русо ангелче! Синьото Нюрече, което бе обявено за Бяло, малко се нацупи, но скоро и то, и другите две- ту мъхести, ту гладки топки, не по-големи от свито детско юмруче, с щръкнали ушички и най-странното- с едно, две, или три очички в зависимост от настроенията- се хванаха лапичка за лапичка и се разкикотиха. Мо ги погали и Топчестите започнаха да растат, да растат, да растат и достигнаха на ръст момиченцето. „Знам, че го можете, нали така ви измислих!“ Трите Нюречета се спогледаха за миг, хванаха по една възглавка, а Мо взе своята и.. първата щура битка с възглавници на Четиримата приятели започваше.
Абонамент за:
Публикации (Atom)