Небето над малкия град, небесата в големия град- полети и кацания

1.

 Късметлия съм. Знам си го. Накъдето и както и да се обърна и погледна- виждам реалност. Пиша щуротии, но все някой и някога ги зачита. Звездите, под които съм роден, се подреждат по свещения, специален начин на три месеца. В невисокосните години...
Малкият самолет кацна до мен. Перфектно свършена работа. На градския площад. Пред киното. Встрани от фонтана. Писателят, който слезе.. Познах го. Не беше Ричард Бах. Нито Ромен Гари. (Споменавам ги, защото те двамата и моят герой са страстни любители на небесната шир. Тримата управляват самолети с професионални книжки!) Полетът закъсняваше с има-няма седемдесет години. Мъжът бе смъкнал пилотските си очила. Свали капака, представи се- Антоан дьо Сент-Екзюпери и веднага попита за края на войната. Не си падам по историята, помня някои факти и затова пробвах набързото. Разказах му за атомните бомби. За разделението на Изток и Запад. За Стената. За Обединената Европа. Говорих малко по последните конфликти, за бежанците и тероризма.. Поздравих пешите патрули по центъра. Явно никой друг не виждаше самолета.
"Ти не си Малкият принц, нали?". Обясних на писателя, че не съм принц, че не съм и толкова малък и че с радост бих се запознал с неговия герой. Антоан, минахме на „ти“- говоря само български, но се разбирахме чудно- ме изгледа странно, с онова особено изражение- ще го помня винаги, с погледа, който кара и разумните да вярват: "Малкият принц не е герой, Миро. Той съществува и вече е пораснал . Винаги съм мислел, а дали ще го позная след време?"
Купих сладоледи. Седнахме на пейката. Около нас- хлебарки. Пейките висяха сами в трите равностойни картини: или валеше силен дъжд, или бе късно през нощта, или бяхме в ранния следобед на горещ, летен ден. Картините са само фон. Лесно се сменят.
- Хубав сладолед. Ти с какво се занимаваш?
- Опитвам се да пиша..
- И?- Антоан изяде по-бързо, да не кажа и по-лакомо, своята фунийка. Аз се смятам за шампион в тази област?!
- Рядко бивам разбран. Мисля..
- Явно мислиш много. Така не се пише. Може би усещаш къде бъркаш. Всяка история, каквато и да е, трябва да има свое си сърце. Сърцето пулсира. Смесва мисли и емоции. Няма ли сърце твоята история, би родила глухоням и сляп сюжет. Позволи  на душата си да командва парада на думите.
- Антоан, можеш ли да ми нарисуваш сърце? Като твоето! И да ми го дадеш, да речем, за петнадесет години? Или поне за десет? Пет? Моля те, Антоан!- не помня защо и как се осмелих да изръся тази чутовно глуповата наглост.
- А ти какво ще направиш за мен, Миро?
- Ще напиша истинска, жива история, в която кацаш в родния ми град, говорим и ядем сладолед. Обещавам, че ще пазя сърцето ти и ще се грижа за него, Антоан!
Писателят се качи в самолета. Порови в раницата, скокна на земята и ми подаде един добре запазен лист.
- Писмо. До жената, която обичах. Така и не успях да го изпратя. Вероятно тя вече изживяла своя живот. Имала е деца, има и внуци... Прочети го . Ако ти хареса. Ще я потърсиш, нали?
Прибрах листа в моята раница. Сгънат в книгата.
- Обещавам, Антоан.
Мъжът ме потупа по рамото. Вдигна ципа на якето, пристегна шалчето, свали очилата върху очите си, постави ръкавиците, смъкна люка и вдигна палеца си.
Самолетът направи няколко лупинга над Камъка и се сля с посоката на Голямата мечка. Мушна се в дъждовния облак. Превърна се в слънчев лъч.
По пътя за дома прочетох писмото. Обичах и осъзнавах, че едва ли някога ще напиша нещо толкова.., толкова! Думите се криеха и не помагаха в случая… С обичта живеем всеки ден, но да я опишем (истински) можем само веднъж в живота.

2.

 Лятото обича хората. Както и те него.

"Имам си телевизора". Пръстите очертават екран в пространството на нивото на очите; мъжът, седнал на високия половин бой бордюр, е с мръсни, груби, но видимо силни, съдбоносни ръце."А ето я и спалнята ни", продължава той, изляга се в тревата зад себе си и главата му аха-аха да опре видимо уплашеното дърво. Същински лъмбъртов тип-брадата, карираната риза… Липсва единствено брадва, тоест, страхът на дървото поне засега е неоснователен.
Изходното от НДК ареа. Мъжът мяза на Ботев  Казва "ние". Затова във върволицата затърсвам втория хъш- Левски. Едни луди за свободата. Бунтовник-добряк. С мисия в революцията на чувствата- множество неспирни заигравки и комплименти: "Шапката ви отива, мадам."; "Страхотна мацка, брато"; "Ще вечерята ли с мен, госпожо (към по-възрастната дама с кокера)"... Левски вероятно проси някъде за бирата за мача, или купува парче пица от разпродажбата на кофите.. Тълпите плуват в жегата. Кораби без екипаж, без пиратски флагове, мечти и надежда. Спускат се по "Витошка". Без плам и революционни песни. Метрото се строи ударно.
Нощта на топлите сенки. Алеко е оживявал и е подкарал забравен байк по забранената алея. Полицията е на крак и чопли семки.
"Вашето име?". "Щастливецът съм". "Гражданино, вие сте пиян и нарушавате закона. Затова моля да ни послед.. Чипева, Чипева. Някой е задигнал статуята на Бай Ганьо!?! Звънкай на колегите да видят за онези, скитниците, че мамата си трака!"
Утрото се прозява. На своята пейка, преди пробуждането на книгите, Пенчо и Петко обсъждат поредния Джулай. До тях, сгънат на кравай, кротко сънува дългокосият младеж пресрещнал изгрева. Тайфата му е по къщята. На Женския пазар. Пазарувам плодове с роса- купувам череши, кюстендилските хрущялки, евро и двадесет килото. До мен Ботев и Левски нагъват кашони за хартия и с любопитство чувам как обсъждат новата книга на Г.Г.
"Младеж, а знаеш ли, че вечерта някой е задигнал статуята на Алеко?! Серсемите му недни! Държавата закопаха, сега и с културата искат да приключат!"
"Лелче, може в дупката за метрото да се е скрил Щастливецът?! На тоя пек, по цял ден и то толкова навлечен, как да изкара чиляка!? Череши да ви почерпя? Вкусни са!"
Възрастната дама гледа все едно аз съм изтрещялката и ситно-ситно се дръпва встрани. Сипвам по шепа на хъшляците от черешите и хващам кривата права към гарата.

Начало на формуляра

Първи юни*

Горна. Жегаво. Мегданя. Второто ниво. Пейка срещу банката. Двата хищни, иноземни пингвина- черни обувки, черни панталони, бели ризи и чантички през рамената, с нежните си, железни усмивки, омагьосват поредната объркана душа.
Чичо ми обикаля около градския фонтан на най-голямото, първо ниво на площада в бавна, туристическа стъпка. Свако, с балон в ръка, стои пред детския магазин за обувки, а вътре, братовчедката се мъчи да пробва сандалките на босите крачета на двугодишната палавница Симона. Разбира се, абсолютно безуспешно. В съседно заведение, на близка маса за мен, седнали на по кафе, четиримата възрастни- трите жени и достолепният пенсионер с бялата шапка, шумно обсъждат роднините ни от София. Аз вися срещу малкия, пикаещ нагоре с двайсетината чурки фонтан и дотъпквам с глътки айран гнусния на вкус дюнер; лакомията, а и нали пари съм дал!? На хоризонта се появя баба Цанка- майка ми, с вечната малка найлонка в ръка..
Пече все по-обилно. Пингвините отвличат своята жертва. До съседен на сцената блок, мисля, тераса на третия етаж, Хаджибончевият акордеон трети час дава звучността на картината на деня с химни, възрожденски, руски и десетки други акорди, песни и маанета.
От точка "А"- Общината, до точка "Б"- новопостроеният цирк (точките, видими една за друга), разстоянието по правата- с лекото изкачване "община- цирк"- линия, е не повече от пет минути нормален ход. Председателят на Общинския съвет, или неговият брат-близнак, в чер костюм, бяла риза и черни, остри обувки, крачи уверено по посока на цирка.
Малко преди това, продавачът на дюнери, който ми спретна закуско-обяда ми казва: "Честит празник, братле! Аз съм на 20 и всички си оставаме деца, нали братле?"
* Всяко съвпадение с лица и събития е истина, реалност и действителност

горна и околности

 „Home, street home”, графит в Бристол, Англия, където никога не съм бил

Улиците на Горна Оряховица са прекалено обикновени, правени сякаш по поръчка, свързвани до това, което са на някоя друга планета- детайл по детайл от свръхголемите, призрачно-прозрачните еднооки, многоръки роботки-тьотки, с карирани забрадки и луминисцентни ботуши; децата сглобявахме релсите за металните влакчета и пистите от пластмаса на управляемите състезателни колички. Липсват графитите, вечер е, вали, хлебозаводът вече ухае на утрешния хляб, крачки после е люлякът преварил времето си с две-три седмици, първите джанки са повече от вкусни (киселеят ми до смърт, ей!), дъждът се усилва, свалям качулката на баяш мокрото си яке и без да искам и нарочно скачам в първата по-голяма локва.. 

Ивайло, така се казва циганинът-букинист продаващ книги си на центъра, е набор, едър шкембелия, с мустак, леко плешив, с тийн за син, който някак не обичал да чете. Брат ми е Ивайло и той е търговец- сега на цярове хапове и мехлеми, определено не е ром, бял е, викаха му „Сноу“ и имаше заплюто стъпало на киното като ученик; но не само аз съм тъмен, брачеда в столицата, и този в чужбина, и те носят боята на родовата жилка. Литературният тезгях е турен пред бившата „Детска сладкарница“, срещу арт-кафето, в което отвориш ли вътрешната, не толкова тайна врата и стълбите те повеждат към Градската галерия без да си Алис, или търсачът на приключения. Курдисан близо, мълчаливият от ноември до май фонтан пази спомените ни за пиянски челни стойки, до него е екс- киното с вълшебната нова дюнерджийница, на чийто задница остана лепената Книжарницата. Книгопродавачът, не толкова едър, колкото видимо тъжен човек, носи дрехи правени може би по поръчка за магазина „Незначителност“ в съседния, бивш ГУМ. Не го знам по име и орис мъжа. Споменавам го, не го виня. Мярнаха го тия дни по пътя към кв. „Квартала“. Преди бях дебел, може и пак да се събудя такъв, а това да дебил/ствувам го дължа на значително по-слабата гравитация на малките частици плуващи в междумолекулното пространство на крачещите напред-нагоре-назад-надолу мои разумни емоции.

В града ни има един („Детският кът“), вторият („Градската градина“), трети („Христо Ботев“) парк.., следват „Никола Петров“, парка в кв. „Пролет“ и Гробищния парк. В някой от тях съм го правил, в други е любов, или сме си играли на федербал. Малката Хера разхождах в „Никола Петров“, децата много й се кефеха и й викаха „Бетховен, Бетховен“, защото тя беше пухесто-смешна каракачанка. На един седми 12 празнувах в къщата на едно момче- съученик от Електрото, живееше до църквата над Градската градина и така се намятах вечерта, че когато се прибирах мислех, че тръгвам надолу към центъра, а се озовах някъде горе в лозята- там се отаврязих и то, защото около мен в плиткия сняг заподскачаха глутница песове, на която смело показах служебната карта на пом.-следовател- както винаги я размахвах и пред контролите по градския транспорт в столицата- кучетата се разбягаха, а аз тържествено слязох в съседния Лясковец и побързах да хвана първото такси за ушите- нищо, че ни дели и свързва един тротоар, защото обувките ми стягаха (не е от алкохола, бях си тръгнал с по- малки чужди, и не е прецедент,  прибирал съм се и с якето, плюс връзката ключовете  подобни на моите, но все пак на полковника от запаса от банкета в стола на полицията... ), а и бързах да поспя, поради обективния факт, че щях да празнувам освен 7  и 8 декември, и то след път- в Сливен, Карандила. Върнах, или не върнах обувките?!, но в „града на плешивия папагал наказал швабите“ се оказах в нова епопея- контрольорката в автобуса заяви, че не иска да вижда служебната ми карта-  познавала ме?! (откъде бе джанъм, в Сливен бях стъпвал само веднъж, като дете, на мач на Локото- паднахме със зор накрая) и тя трогателно ме увдоми, че все едно да искала „на шофьора шофьорската книжка“; по средата на лифта спря токът и аз се разклатушках под напора на бората; на горната станция намръзналите (трима умници бяхме) ни посрещна „Аз съм само цвят лилав“на още младата Флорин, добре че имах ром и там научихме за забравения по средата на строяща се сливенска болница кулокран (истина е хора). Довърших се вечерта с един пелин…Не с Елин Пелин, в никакъв случай. Щях да помня, ако носех със себе си тази ..„хайде, изплю го!“- мчи, казвам си го.., скучна за мястото, времето и на мен самия книга.

В Горна съм претърпявал две катастрофи- ПТП-та (любовни не броя), посетих и доста в качеството на съвестен служител на справедливостта, като после моята първа лична катастрофа следователят- бъдещ колега, който ни разпитваше, зачерпи „Ученическата Л‘бов“ с резени портокал (ябълка ли?!) и видимо флиртуваше по време на очната ставка. Същият след години ме прати да присъствам на аутопсия на дете при дофтора, с който пийнахме водка преди, а той продължи да пие и по време на отварянето…, за което съм им благодарен. „Благодарско за закалката и школовката, друзья и господа!“.

Има(ше) една чудна игра. Казва се „ръбчета“. Противниците заставахме на два противоположни, доволно далечни бордюра, които поочиствахме от засъхналата кал, защото бордюрите често се ползваха- май и досега?, за стъргало и се почваше онова мятане и целене на ръбчето на другия с цел топката да отскочи високо, а уцелилият с направен страхотийски чалъм, или мазен трик (завъртане, пляскане с две ръце, с едната ръка, с краче, главичка..) бележеше повече точки, които се събирахме, изчислявахме и записвахме с тебешир на асфалта, или по-често на ум. Преасфалтирането на улиците смъкна нивото на ръбчетата, а електрониката ги изчисти напълно от реалността на детството; филми-класики като „Робинята Изаура“, „Седморката на Блейк“, „Туин Пийкс“ и прочее, нявгиш заличаваха цялостното човешко присъствие от улиците на Горна, или друг град. Винаги говорим аз и фактите. На екскурзия сме в Михайловград (Монтана) и даскалите ни замъкват и вмъкват всички дечурлига във фоайето на хотела на центъра, за да гледаме, понеже копнеем, последните серии на „Изаура“ и защото в нашата туристическа спалня няма цветен телевизор, а само черно-бял.

Дъждът спира. Вече ми е доверил предварително крайния резултат от предстоящата лудница между Ливърпул и Борусия Дортмунд. Как да обясня нещо подобно? А и кой би повярвал на подобна щуротия- нали я има вярата!? (В) Клоп е истината. Емоциите се стичат, тичат, тичат с капките. Всъщност в Горна имаме рисунки по стените, но не истински графити по смисъла „за послание“, Баския, или Банкси. Тъй са украсени високата стена до хотела, гърба на ГУМ-а и тенис стената на корта по пътя към хижа Бо(н)жур, кортът с изровено асфалтово покритие, който винаги ще сънува кханските „Тангра“, полските „Стомил“ и стотиците невероятни разигравания и ругатни. За мрежа опъвахме и бинт, а братчедът Стан (чужбинсият), с който почнахме тенис битките, даже бе и поприбрал от Езиковата в Търново- там учеше, една волейболна  мрежа, която мятахме върху теленото въже с обтегачи направено от неговия татко и наш чичо. Горна от месеци се дуе с достъпен тенис корт, при това со съблекални, со душ и осветление и макар да е с лек наклон и леко мек, si е ок-  в един от парковете е. Ние, тенис любителите, благодарим от сърце на инициаторите и строителите. Хвала!

Дъждът най-често, но и доста неправилно бива оприличаван на сълзите. Капките всъщност са букви и стъпки, които можеш да натъкмиш както искаш. Ако не можеш да пишеш, рисуваш, или пееш, или не си ходил никъде, опитай лаф с дъжда, който мрази от сърце чадъра и който като добър разказвач е обикалял и стъпвал наместо теб. Но не разчитай на вятъра за нещо подобно. Ветровете са хайманите, които лакомо би хапнали от спомените ти и ако все пак решат да платят нещо по сметката, то със сигурност ще се озовеш запокитен в чужди емоции, мисли и желания. Помежду здравеца пред нашия блок растат момини сълзи, за чиито аромат и сила се грижат един през друг ангелите и кучетата- поливат ги, душат ги и ги целуват. Стаята ми пази няколко изсъхнали сълзи и живи усмивки между страниците на прочетените и забравени книги.